Испания победи минимално Германия и стигна за пръв път в своята история до финал на Световно първенство. Заслужава ли обаче “Ла Фурия” да участва в прекия спор за титлата и играе ли красив футбол, както се опитват да ни убедят много от специалистите?

Победителите, казват, не ги съдят. Няма да съдим и Испания за това, че както изглежда ще спечели световната титла с най-малко отбелязани голове до този момент. Няма спор, че в мача с Германия Вия и компания бяха по-добрият тим и заслужено победиха. Всеки гони своите цели и понякога футболът остава на заден план. Особено силно това важи за отбор, който няма никакви успехи на шампионати на планетата въпреки големите си претенции и който е събрал уникално поколение, което е длъжно да се възползва от златния шанс. Но нека си кажем честно - това което ни представя до тук “Ла Фурия” не е красив футбол.

Всъщност Висенте Дел Боске е заложил на една доста печеливша тактика. Средата на терена се насища с технични халфове, които с лекота овладяват топката и могат да я запазят в свое притежание в над 65 % от времето. По този начин е много трудно тимът да допусне гол, тъй като защитата рядко има работа. Това дори дава шанс на бранителите често да се включват в предни позиции и да подкрепят мудните атаки, към които този стил предполага. Описано с терминологията на футбола това е едно съвременно катеначо, примесено с тотален футбол. Лиспва обаче най-красивата част от втория стил, а именно – тоталната атака. Не се поемат никакви рискове.

През по-голямата част от двубоите си до тук “Ла Фурия” играе в полето на съперника, изтощавайки го в една непрестанна игра на “пиян морков”. Няма го обаче това, което искат феновете - головете. Испания създава не повече от 3-4 чисти положения, от които вкарва едно – почти винаги достатъчно. Естествено съперникът почти няма шанс да атакува, което пък прави мачовете с участието на иберийците крайно непривлекателни за неутралния зрител. Дори досадни. Ясна е разликата между двубоите Испания-Португалия, Испания-Парагвай и Испания-Германия в сравнение с Англия-Германия, Аржентина-Германия и Уругвай-Холандия.

В клубния футбол до този стил, който ще наречем тотално катеначо най-много се доближава Барселона. И тъй като националните отбори играят твърде рядко, по-лесно е да открием неговите слабости и силни страни, когато проследим и играта на каталунците.  В действителност те вкарват доста повече от Испания, но единствената причина за това е, че срещат по-слаби съперници в Примера. През 2009 година, когато Лос Кулес триумфира с Шампионската лига решителните мачове не предложиха хубав футбол.

Срещу Манчестър Юнайтед в Рим се видя какво е значението на първия гол при този стил на игра. Мачът тогава приключи към 10-ата минута с гола на Ето’о. Получи се един от най-скучните финали. Целта оправдава средствата, но играта е за милионите зрители, а футболистите като професионалисти са артисти, които трябва да забавляват. Обратния случай видяхме в мача на Испания с Швейцария на старта. “Часовникарите”, които не бяха нищо особено и отпаднаха безславно се поздравиха с победа срещу бъдещия шампион, тъй като вкараха първи гол и приложиха класическо катеначо, каквото направи и Жозе Моуриньо на “Камп ноу”.

На такова развитие ще разчита вероятно и Холандия. Испания може да изпати единствено, ако някой измежду стрелеца Снайдер и бързака Робен вкарат изненадващ гол. Тогава за “Ла Фурия” ще започне мъката. И последно ще е добре да се изясни и понятието “Антифутбол”, което напоследък стана доста модерно. Скучният стил, който практикува Испания, както и защитната игра на Интер на “Камп ноу” са си футбол – всичко е в рамките на правилата и с мисълта за победа. “Ла Фурия” не играе “антифутбол”, но и няма нищо общо с “красивия футбол”.