Силвиньо е първият бразилски футболист, подписал с Арсенал. Той помогна на Селта Виго да се класира за Шампионска лига, а с Барселона стана двукратен европейски клубен шампион. През 2009 година, на 35-годишна възраст, бразилският ляв защитник беше титуляр във финала на Шампионска лига срещу Манчестър Юнайтед.

В първата част на ексклузивното си интервю за Daily Mail бившият футболист си спомня за вниманието към детайлите на Арсен Венгер, за времето, когато играеше по един фланг с Роналдиньо, и за вечерта на "Сантяго Бернабеу“, когато осъзнал, че отборът на Пеп Гуардиола е нещо наистина специално.

OЩЕ...

07.10.26 | 15:59

Арсенал удължи договора на Микел Артета до 2030 година

Арсен Венгер ви привлече в Европа през 1999 година. Когато пристигнахте в Арсенал, имахте ли представа как ще се развие тази стъпка в кариерата ви?

"Не, разбира се. Много е трудно да си представиш всичко, което предстои. Когато погледнеш назад след известно време, можеш да видиш как се е развил животът ти като футболист, но в онзи момент всичко е много несигурно.

Имахме договор за четири години, след което го удължихме с още една — общо пет сезона. Всъщност аз бях първият бразилец, подписал с Арсенал.

През последните три години и половина, докато работех с националния отбор на Албания, имах възможност многократно да се срещам с Арсен Венгер, който работи за ФИФА. Той присъстваше на много събития на организацията и успявахме да разговаряме.

Венгер винаги разказва една и съща история. Казва ми: "Силвиньо, отидох в Бразилия, за да наблюдавам друг футболист — ляв защитник, но в крайна сметка ти играеше срещу този отбор. Много ми хареса начинът, по който играеше. Мислех, че си малко по-дефанзивен и по-агресивен, но въпреки това типичен бразилец с много добри защитни качества“.

Само два месеца по-късно подписах с Арсенал. Беше невероятно.

Имах много добри отношения с президента на клуба и неговия екип. Арсенал и до днес е част от моя дом. Собствениците се промениха, самият клуб също се промени, но зад него стои прекрасна история.

Обичах времето си там. Това беше първото ми преживяване в Европа и всичко се разви много добре. Арсен Венгер, Дейвид Дийн и много други хора от клуба оставиха огромно впечатление у мен.

И до днес се чувствам така, сякаш все още съм част от това семейство“.

Какво означаваше за вас фактът, че сте първият бразилец в историята на Арсенал?

"Днес е по-лесно да осъзная значението на това, но тогава бяхме изцяло съсредоточени върху футбола. Това е нормално. Когато си на 24 или 25 години, не мислиш за това, че отваряш вратата за други хора. Просто искаш да играеш, да се представяш добре и да се наслаждаваш на футбола.

Но още преди да стана професионален футболист, винаги съм бил човек, който се замисля докъде може да стигне, какво може да направи и какво не е по силите му.

Бях напълно убеден, че отварям врати за други футболисти. Не само за Силвиньо, левия защитник, който вършеше работата си в Арсенал, но и в по-широк личен план — по отношение на живота, образованието и уважението.

След това пристигнаха Еду Гаспар, Жилберто Силва и много други бразилци.

Когато се запознах с Еду, двамата станахме близки приятели. Винаги си казваме: "Приятелю, справи се отлично“.

Работихме заедно около шест месеца, почти година. Той не говореше английски, затова аз му помагах с едни неща, той ми помагаше с други и постепенно започнахме да се разбираме.

Сега сме малко по-възрастни, но съм много щастлив от спомените, които оставихме след себе си“.

Говорите с голяма топлота за Венгер. Беше ли той почти като футболен баща за вас — човек, който ви оформи не само като играч, но и като личност?

"Думата "баща“ във футбола има различно значение в различните държави. В зависимост от страната можеш да кажеш: "Този човек е като баща за мен“, но понякога трябва да бъдеш по-внимателен с подобно определение.

Арсен беше изключително интелигентен, умен, образован и много добър човек.

Той наистина ми помогна. Всеки път, когато трябваше да разговаряме лично, казваше: "Силвио, седни. Как си? Как е семейството ти?“.

Научих много от него. В началото испанският ми беше по-добър от английския и той ме питаше: "Силвио, как си? Вече имаш ли кола? Знаеш ли как се кара от другата страна на пътя? Имаш ли къща? Съпругата ти пристигна ли? Настанихте ли се?“.

Не бих казал, че беше точно като баща. Той беше мениджър — изключително интелигентен мениджър, който същевременно проявяваше голямо внимание към мен.

В същото време ми казваше: "Ще трябва да те поправя в защитен план. Ти си бразилец, играеш много добре и разбираш нещата отлично, но трябва да се приспособиш“.

И аз се учех. Не беше лесно. Бях играл три години в Бразилия, имах два мача за националния отбор и бях спечелил бразилското първенство. След това пристигнах в Арсенал и трябваше да започна да се адаптирам.

За един млад футболист този процес е труден. Висшата лига има много различен ритъм, а в защитата дори миг невнимание може да доведе до допуснат гол.

Исках да играя, но напуснах Бразилия, след като бях записал почти 300 мача за един от най-добрите отбори в страната. Разбира се, когато пристигнеш на ново място, трябва да изчакаш възможността си.

Това беше много разумно както от страна на Венгер, така и на целия клуб. Той разбираше футбола отлично. Знаеше кога да ме включи, какво трябва да направя и какво очаква от мен в конкретния момент.

По-късно ми каза, че сме спечелили трофеи, но вече трябва да се защитаваме по-добре, а аз трябва да се включвам по-активно в атаката и да играя по фланга.

Крилата бяха строго пазени от противниците и Венгер знаеше точно какво иска да промени през следващия сезон.

Той беше страхотен треньор и научих много от него“.

Играхте заедно с Тиери Анри, Патрик Виейра и Денис Бергкамп. Какво правеше онзи отбор на Арсенал толкова труден съперник?

"По онова време двата най-добри отбора в Англия бяха Арсенал и Манчестър Юнайтед. През двете години, в които бях в клуба, и двата отбора бяха изключително силни технически, физически и тактически.

Структурата на двата клуба беше невероятна. От едната страна бе сър Алекс Фъргюсън, а от другата — Арсен Венгер. Представете си само, че имах възможността да бъда част от всичко това.

Арсенал беше много силен в защита, физически мощен и безстрашен отбор. В средата на терена играчите бяха отлично организирани, а в състава имаше някои от най-добрите футболисти в света по онова време.

Невероятно е да си помисля, че играех в Арсенал заедно с Анри, който също преминаваше през важен период от кариерата си. Имаше моменти, когато играеше, и други, когато оставаше извън състава. Но след това изведнъж осъзнаваш: "Това е Тиери Анри!“. Нямаше какво повече да се добави.

А Денис Бергкамп — какъв играч! Какъв футболист! Беше удоволствие да играя с него, но да тренирам заедно с него беше още по-хубаво.

А и имаше толкова много други — Патрик Виейра, Марк Овермарс, Еманюел Пети и още много имена“.

Тиери Анри вече е голяма телевизионна звезда. Още тогава виждахте ли у него качества, които подсказваха, че ще бъде успешен и в тази област?

"По-късно отново се събрахме в Барселона, така че беше забавно. Заедно преминахме през два важни етапа от кариерата си.

Освен че е страхотен футболист, Анри винаги е показвал, че е изключително интелигентен човек. Той наистина разбира от това, което прави.

Знае как да общува с хората. Знае как да ги прегърне, как да разговаря с тях. Притежава начин на общуване, който хората харесват.

Не ме изненадва, че се справя толкова добре във футбола — не само като бивш играч, но и сега чрез телевизионните си предавания, начина, по който общува, и способността му да се развива.

Той е очарователен човек“.

След Арсенал преминахте в Селта Виго, с която завършихте на четвърто място и се класирахте за Шампионска лига. Как си спомняте времето си в Испания?

"Това беше правилното място в правилния момент. За Селта настъпи много добър период.

В отбора имахме четирима или петима бразилци, четирима или петима аржентинци, двама руснаци — Валерий Карпин и Александър Мостовой — и други футболисти. Бяхме страхотен отбор.

Завършихме четвърти, както казахте, а през следващия сезон играхме в Шампионска лига. Срещнахме Аякс и Милан, а на осминафиналите се изправихме срещу Арсенал.

Беше страхотно преживяване и истинско удоволствие.

Испания беше държава, в която исках да играя още от 15-, 16- или 17-годишна възраст. Наистина желаех да усетя испанския футбол, защото там отборите играеха много добър футбол.

По-старото поколение бразилски футболисти беше представено силно в Италия — Сократес, Зико, Жуниор, Серезо. След това през 90-те години големите бразилски играчи като Ромарио преминаха в Барселона.

Когато гледах Ромарио и неговите голове, бях тийнейджър. След него дойдоха Ривалдо, Джовани и много други. Исках да бъда там.

Истината е, че това е първенство, в което можеш да се наслаждаваш на футбола. Разбира се, не е лесно. Хората си мислят, че всичко е просто футбол, футбол и отново футбол, но когато излезеш на терена, винаги можеш да получиш тежък удар.

През живота си прекарах осем години в Испания — три в Селта и пет в Барселона. Това е първенство, в което футболът е красив и доставя удоволствие.

Играта е по-малко физическа, макар че това постепенно се променя, но е много технична. Наистина се наслаждавах на този стил“.

През 2004 година пристигнахте в Барселона, където в съблекалнята ви очакваха Роналдиньо, Шави, Самуел Ето'о, Деко и Карлес Пуйол. Каква беше атмосферата отвътре?

"Имаше две страни на нещата.

От едната страна беше структурата на клуба — президентът, ръководството, треньорът Франк Райкард и неговият щаб, Чики Бегиристайн и всички хора, отговарящи за спортната част.

Посланието от върха до най-ниското ниво беше пределно ясно: "Тук сте, защото искаме да постигнем нещо важно и да печелим трофеи“.

Трофеи, сериозно отношение към футбола, усилена работа и професионализъм. Такава беше нашата нагласа.

От друга страна, в съблекалнята имаше истинска семейна атмосфера. Всички се уважавахме и имахме много добри отношения, но същевременно бяхме професионалисти. Идваш, работиш и си тръгваш.

След повече от 15 години като треньор разбрах, че едни и същи принципи продължават да важат независимо колко време е минало. Ако искаш да постигнеш нещо значимо като отбор, всички трябва да разбират една и съща цел.

Прекарах пет години в Барселона, четири от тях с Райкард. Първите два сезона бяха особено успешни. Спечелихме Ла Лига, а след това и Шампионска лига в Париж през сезон 2005/06 след победата над Арсенал.

Роналдиньо беше пристигнал година преди много от останалите играчи, но нагласата беше една и съща. Всички тези футболисти искаха да печелят трофеи, представяха си успеха и изграждаха отбор около тази цел.

Разбира се, всичко не се свеждаше до това да имаш Роналдиньо, Шави, Ето'о, Деко, Пуйол или някое от тези големи имена. Зад отбора стоеше ясна идея.

Тя беше проста: "Момчета, тичайте! Работете по 90 минути във всеки мач и във всяка тренировка“.

Тази нагласа ни превърна в много силен отбор, особено през първите две години под ръководството на Райкард.

Когато погледна назад, се чувствам голям късметлия, че преживях този период и бях част от това семейство“.

Роналдиньо беше ли толкова впечатляващ и по време на тренировките, колкото и в официалните мачове?

"Невероятното беше колко лесно правеше всичко. Това беше чист талант.

Имах голям късмет през кариерата си да играя с футболисти като него. Работих изключително усилено и се посветих на футбола, но същевременно имах щастието да споделя съблекалнята с някои изключителни играчи.

Роналдиньо правеше всичко на тренировките. Можеше да продължиш да играеш малко по-дълго, да опиташ нещо различно, а той го изпълняваше напълно естествено.

След това пренасяше същите неща в мачовете и те работеха. Изпълняваше ги така, сякаш все още е на тренировка.

Той беше много различен футболист. Имах огромния късмет не само да играя с него, но и да бъда близо до него и да играя зад гърба му. Това ми носеше голяма отговорност.

Спомням си един конкретен момент. Той ме помоли да му подавам топката по-бързо, защото крайният защитник на противника буквално му "изяждаше глезена“ — притискаше го изключително агресивно.

С друг играч можех да докосна топката два пъти, преди да му подам. При Роналдиньо трябваше да действам много по-бързо.

Спомням си как разговаряхме и се смеехме за това. Казах си: "Дори няма да спирам топката. Той идва към мен, така че ще му я подам веднага“.

А той ми казваше: "Хей, този направо ме убива! Подай ми топката по-рано!“.

Говорим за разлика от може би секунда и половина или две. Може да звучи незначително, но именно такива моменти правят разликата, когато играеш с футболист като Роналдиньо.

Ако му подадеш топката секунда по-рано, той може да се обърне, да извади противника от равновесие и да създаде нещо невероятно.

Това са красивите малки детайли, които човек преживява във футбола“.

Бяхте свидетел на първите месеци на Пеп Гуардиола начело на първия отбор на Барселона. Какво ви изненада най-много в него?

"Той беше футболист с огромен опит, въпреки че все още беше много млад като треньор. Вече се беше справил отлично с Барселона Б.

Когато пое първия отбор, най-силно впечатление ми направи колко ясно беше всичко.

Аз бях един от по-възрастните играчи в съблекалнята. Вече не бях на 23, 24 или 26 години. Когато си на 35 или 36, започваш да забелязваш нещата по различен начин.

А при Пеп всичко беше пределно ясно.

Не ставаше дума само за него. Целият треньорски щаб и всички специалисти работеха по един и същи начин.

Имаше контрол, но това беше положителен контрол, а не военна дисциплина. Не ставаше дума за заповеди от рода на: "Ще ядеш това или онова“. По-скоро посланието беше: "Това искаме да постигнем. Ето така ще тренираме и това трябва да правим“.

Печелехме почти всеки мач. Барселона и преди това беше много добър отбор, но стана още по-силен. И преди беше трудно да играеш срещу Барселона, но след това се превърна в истински кошмар за съперниците.

През 2008 година в света и Европа имаше сериозни кризи. Спомням си, че на "Камп Ноу“ идваха по-малко хора от обичайното. На много хора им беше трудно.

Затова да играем добър футбол и да владеем топката беше нещо изключително. Това беше един от уроците, които научихме от Пеп и неговия екип.

Но трябваше да сме готови и бързо да си върнем топката, да я отнемаме и да внасяме енергия в играта, а след това да предаваме тази енергия и на хората по трибуните.

Прекрасно е, когато хората се забавляват, защото играеш добър футбол, но можеш да им дадеш и нещо повече. Футболистите искаха да си връщат топката възможно най-бързо.

Спомням си един мач, в който, като краен защитник, мисля, че не се наложи да се защитавам дори пет минути. Атакувахме отново и отново: контрол, контрол, контрол, а след това пак напред.

Разбира се, все още трябваше да се защитаваме, но начинът на игра беше различен. Това наистина ме изненада.

След това Пеп се превърна в един от най-добрите треньори в света — един от абсолютно най-добрите. Той е на върха във всяко отношение.

Бях на около 37 или 38 години, когато наистина разбрах какво прави, и тогава всичко ми стана напълно ясно.

А яснотата е изключително важна за един треньор. Виждам, че и моите футболисти имат нужда от нея, затова се опитвам да им я осигуря“.

Отборът на Барселона, спечелил требъла, често е определян като един от най-добрите в историята. Кога осъзнахте, че сте част от нещо наистина специално?

"За мен това се случи на "Сантяго Бернабеу“, когато Меси започна да играе като фалшива деветка.

Бяхме работили върху тази идея по време на тренировките два или три дни преди мача. Имаше конкретни детайли, свързани с двама или трима футболисти, които щяха да играят в срещата, а не с целия състав.

Разказвам това от гледна точка на онова, което видях, макар че съм чувал и за разговори, които са били проведени с двама или трима играчи предварително.

Излязохме на терена на един от най-трудните и емблематични стадиони в света и всичко се получи.

Когато видиш как подобна идея работи на "Бернабеу“, си казваш: "Това е формула, която може да проработи“.

Но в самата идея нямаше нищо налудничаво. Напротив. Много неща зависеха от човека начело на отбора, от начина, по който успяваше да обясни идеята и да я претвори в играта на терена.

Пеп беше напълно уверен в това, което прави.

Разбира се, разполагахме и с велики футболисти, които можеха да направят разликата. Ако ти дам оценка осем, а някой друг получи деветка, 9,5 или 10, той може да превърне твоята осмица в десетка.

В онзи ден всичко се съчета по най-добрия начин. Това беше един от онези мачове, в които абсолютно всичко работи перфектно“.

Изиграхте всичките 90 минути във финала на Шампионска лига срещу Манчестър Юнайтед в Рим през 2009 година. Какво си помислихте, когато Гуардиола ви каза, че ще бъдете титуляр?

"По това време имахме няколко отсъстващи футболисти заради наказания и контузии.

Финалът на Шампионска лига беше в сряда, а ние вече бяхме спечелили Купата на краля и първенството. Преди финала обаче ни оставаха още два мача от шампионата — срещу Майорка и след това срещу Атлетик Билбао на "Камп Ноу“ в събота.

Около десет дни преди финала Гуардиола дойде при мен и каза: "Силвио, подготви се. Ще играеш на финала. Имаме няколко отсъстващи футболисти, така че ще бъдеш на терена“.

Отговорих: "Чудесно. Добре“.

След това ме попита за мача срещу Майорка: "Силвио, как се чувстваш? Искаш ли да играеш 45 минути или нещо подобно?“.

Казах му: "Не. На 35 години съм, тренирам, чувствам се добре и познавам тялото си. Колкото повече играя, толкова по-добре се чувствам“.

Така изиграх 90 минути срещу Майорка. Върнахме се и след това имахме домакинския мач.

През седмицата казах на Гуардиола: "Мистер, остави ме да играя повече“.

Той отговори: "Не. Няма да играеш 90 минути. Не мисли за това. Не се контузвай“.

Разбирах го като треньор. Искаше да предпази един по-опитен футболист, който щеше да играе във финала на Шампионска лига. Не искаше да получа контузия.

Но вътрешно бях напълно наясно със собственото си желание: исках да играя. Исках да се насладя на тези минути.

Отново разговаряхме в събота сутринта, преди мача на "Камп Ноу“. Той дойде в кабинета, а аз му казах: "Не и днес, мистер. Дай ми повече игрово време“.

В крайна сметка се разбрахме да играя 45 минути.

Той беше малко ядосан и каза: "Хей, ако се контузиш, аз ще…“.

Но в крайна сметка всичко мина добре.

Знаех колко много имах нужда да играя. Винаги съм се чувствал много добре физически и технически, а обичах единоборствата.

Не мисля, че някога съм успял напълно да определя себе си като футболист, но ще се опитам да го обясня по начин, който играчите по целия свят могат да разберат: обичах да влизам в единоборства.

Не винаги успявах да стигна пръв до топката, но трябваше да бъда навреме и да се наслаждавам на самото единоборство. Ако не успеех да отнема топката с първото действие, опитвах отново с второто.

Обичах този дух, а краката ми все още ми служеха отлично.

В Рим изиграх всичките 90 минути. Пристигнах в добра форма, защото отборът беше много добре подготвен. Знаехме и колко силен е противникът ни.

В Шампионска лига всичко може да се случи, но аз се чувствах готов.

Вече бях изиграл 500 или 600 мача в кариерата си и имах необходимия опит. Бях на 35 години, но бях напълно готов да играя във финала“.