Завръщане към корените или приказка с лош край


Н. Гавазов

Завръщане към корените или приказка с лош край

Остават няколко дни до първата голяма годишнина от може би най-сензационния триумф в историята на футбола.

На 2 май 2016 година титлата във Висшата лига на Англия бе спечелена от отбор, чието име преди началото на сезона далеч не бе познато на всички. Провинциалният Лестър, който в предходната кампания едва се спаси от изпадане, си гарантира шампионския трофей още два кръга преди края!

Сериозно постижение за тим, прекарал голяма част от историята си във втория ешелон. Направо феноменално за състав, изграден или от футболисти, смятани за излишни в други клубове (като Роберт Хут от Челси, Дани Дринкуотър от Манчестър Юнайтед, Марк Олбрайтън от Астън Вила), или от играчи от по-ниските дивизии (Риад Марез, Н'Голо Канте, Джейми Варди).

За необходимостта да се заснеме филм за успеха на Варди – който преди Лестър играеше в аматьорския футбол – говореха всички. Букмейкърите дори приемаха залози, че синът на Каспер Шмайхел (третият вратар в династията) ще спечели Висшата лига преди Ливърпул.

Производителят на ром Captain Morgan дори пусна лимитирана серия с капитана на Лестър Уес Морган върху етикета. А мениджърът на този тим Клаудио Раниери си осигури място в Залата на славата на италианския футбол само с този сезон…

 

 

От своя страна експертът на BBC и по съвместителство най-великият продукт на школата в историята на клуба Гари Линекер отбеляза титлата по нестандартен начин – започна първото си предаване само по бельо.

Десетилетието от онзи подвиг "лисиците“ ще посрещнат в обстановка, която е максимално далеч от празнична. В момента те се намират на 23-то място в Чемпиъншип – второто ниво на английския футбол – и от следващата година ще се състезават в по-долната дивизия, където впрочем ще мерят сили и с тимове като Лутън, Хъдърсфилд, Рединг, Блекпул, Барнзли, Уигън и други.

Любопитното е, че това също би било нетривиално "постижение“: в цялата си предишна история Лестър Сити е прекарал само една година под нивото на втория дивизион. Как отборът, който изпревари всички грандове, толкова бързо стигна до негативни рекорди, разказва FUTBOL TV.

 


Първите години: шекспировски страсти, 1/4-финал в ШЛ и постепенно стабилизиране

На първо място трябва да се припомни: рязкото пропадане на "лисиците“ можеше да започне много по-рано. Клаудио Раниери бе включен в Залата на славата на италианския футбол само месец преди уволнението си – през сезон 2016/17 Лестър изглеждаше напълно неуправляем и към февруари дори бе заплашен от изпадане. В първите 25 кръга шампионът записа едва пет победи и в подобна ситуация дори клубна легенда бе принудена да си тръгне.

Какво се случи? Сериозен удар нанесе напускането на Н'Голо Канте, който впоследствие стана шампион и с Челси. Но в по-широк план шампионите сякаш се увлякоха по празненствата и разпределението на успеха. Раниери дори публично критикува Риaд Марез за слабата му форма:

"В момента той не е в най-добрата си форма и исках да му дам мотивация, да му придам импулс. Не виждах от него добра игра в тренировките. Той трябва да дава на отбора нещо повече.“

Всъщност целият състав играеше под нивото си – и с оглед на предишните кариери на Дани Дринкуотър, Уес Морган и Роберт Хут не беше ясно дали това е спад, или просто сезон 2015/16 е бил изключение.

Както и да е, веднага след уволнението на Раниери отборът сякаш се освободи от напрежението. Временният наставник Крейг Шекспир постави серия от рекорди, започвайки с шест поредни победи. Една от тях осигури място на четвъртфиналите в Шампионска лига след успех над Севиля. Впоследствие "лисиците“ отпаднаха от Атлетико Мадрид, но във Висша лига, разбира се, успяха да се спасят от изпадане.

 

 

Настъпи моментът, в който трябваше да се мисли за бъдещето – вече без участие в евротурнирите, но със силен състав и опит от шампионска кампания. Дани Дринкуотър напусна именно тогава (в Челси), Риад Марез си тръгна година по-късно (в Манчестър Сити), и изглеждаше, че "лисиците“ ще се установят като стабилен средняк.

От Крейг Шекспир, мир на праха му, не се получи дългосрочно решение на мениджърския пост. Но с опитния френски специалист Клод Пюел Лестър Сити завърши на девето място в два поредни сезона. Една от особеностите на шампионския състав бе сравнително високата средна възраст, а играчи като Роберт Хут, Уес Морган, Дани Симпсън и Кристиан Фукс така и не се превърнаха в основни цели за грандовете. Да се очаква от тях постоянно високо ниво на представяне също беше нереалистично.

От друга страна, статутът на стабилен участник във Висша лига вече представляваше сериозна крачка напред спрямо почти цялата предишна история на клуба. Лестър Сити се чувстваше напълно комфортно в тази нова роля.

Хари Магуайър не бе част от шампионския състав – той бе привлечен през 2017 година за 17 милиона паунда, за да бъде продаден две години по-късно на Манчестър Юнайтед за 80 милиона, превръщайки се в най-скъпия защитник в историята на футбола към онзи момент. След тази сделка Лестър стартира изграждането на нова тренировъчна база, която струваше на клуба около 100 милиона паунда – сума, покрита в голяма степен от трансферите на Магуайър и Марез.

 


Преди събитията, които с право често се определят като чудо, Лестър Сити не беше клуб с големи ресурси дори на ниво Чемпиъншип. През 2003 година "лисиците“ се преместиха на нов стадион – модерен, но сравнително малък, с капацитет от едва 32 500 зрители. Любопитен детайл: на мястото на старото съоръжение днес минава улица, носеща името на Гари Линекер – толкова високо е уважението към него в родния му град. Тренировъчната база също дълго време изоставаше от стандартите на елита и на клуба му бяха нужни години, за да навакса.

Със спонсорството ситуацията бе направо парадоксална. В сезона, в който "лисиците“ станаха шампиони, те… бяха последни по приходи от основен спонсор. Едва 1 милион паунда годишно – сума, която е малка дори за българските грандове, а и самият договор беше по-скоро формален.

Причината е, че "King Power“ – тайландската компания, изписана на фланелките – принадлежи на същото семейство, което притежава и клуба. Докато собствениците на Манчестър Сити и Пари Сен Жермен често легитимират огромни разходи чрез мащабни спонсорски договори, тук босовете на Лестър действаха по-скоро пестеливо.

В крайна сметка имаше всички основания да се очаква спокойно съществуване в средата на таблицата.

 

Възраждането на Лестър: битка за Шампионска лига, нови трофеи, радост… и проклятие?

 

Брендън Роджърс е човекът, който в известен смисъл постигна дори повече с Лестър от Клаудио Раниери. Да, титлата остава вечна приказка, но тя бе еднократен връх, който италианецът не успя да развие. Роджърс задържа отбора сред водещите за по-дълъг период.

Не бива да се подценява и фактът, че самата Висша лига се промени – появата на Хосеп Гуардиола и Юрген Клоп я направи още по-силна и конкурентна.

Раниери подари чудото, а Роджърс – реалността, в която петото място вече се възприемаше като разочарование. На Евро 2016 (веднага след титлата) участваха само петима футболисти на Лестър, докато на Евро 2020 те вече бяха седем. Понятието "играч на Лестър = национал на силен отбор“ престана да изненадва.

Да, Каспер Шмайхел се утвърди в националния отбор на Дания именно благодарение на подвизите си в тази приказна кампания. Но Юри Тилеманс, Тимоти Кастан и Джеймс Мадисън пристигнаха вече като утвърдени имена – изградени футболисти с висока репутация.

 


И, разбира се, Джейми Варди. Не отделяме прекомерно внимание само на него, защото подвигът на Лестър Сити не е дело на един човек – но именно той бе голямата звезда на отбора.

Герой сякаш излязъл от холивудски сценарий, той придаде блясък дори на сухата статистика: 200 гола в 500 мача. В младежките си години си е позволявал да се появява на тренировки в нетрезво състояние, но с времето това се превърна в мотивация да удължи кариерата си максимално – и Варди постави рекорд за най-много голове във Висша лига след навършване на 30 години.

Не по-малко важно от трофеите беше дългогодишното присъствие на безспорна футболна звезда на "Кинг Пауър“. Това придаде на клуба специален статут. Дори и днес, в Чемпиъншип, Лестър разполага със 7.7 милиона последователи в Instagram – повече от Нюкасъл Юнайтед и Евертън (легендарни и титулувани отбори), взети заедно!

Що се отнася до резултатите, Лестър сбъдна мечтата на Джулиан Барнс. Известният автор, родом от града, в свой роман от 1989 година описва триумф на "лисиците“ в ФА Къп като новина от рая – толкова прекрасна, колкото и недостижима. Е, головете на Юри Тилеманс и Келечи Ихеаначо срещу Манчестър Юнайтед, Челси, Брайтън и Саутхемптън направиха класика щастлив още приживе.

 

 

Преди пет години "лисиците“ изиграха два мача срещу Челси в рамките на четири дни: спечелиха финала за ФА Къп, но отстъпиха в шампионата. Нещо повече – седмица по-късно загубиха и в последния кръг от Тотнъм, оставайки само на точка от зоната на Шампионска лига.

Петото място, както и през сезон 2019/20, изглеждаше като логично разпределение на силите. Лестър Сити взе нов трофей, а Челси се класира за турнира на най-силните. Победата над Манчестър Сити за Суперкупата на Англия през лятото на 2021 година позволи на ветераните като Джейми Варди, Каспер Шмайхел и Марк Олбрайтън да оформят пълен комплект от вътрешни отличия.

Кой би предположил, че тази една точка може да се окаже границата между изкачване на ново ниво и стремителна стагнация…

 

 


Пропадането: първо собственикът, после отборът и клубът

Денят, който вероятно поколения фенове ще си припомнят с въпроса "Ами ако…?“, е 28 октомври 2018 година. Тогава тайландският собственик на клуба Вишай Шривадданапрабха загина трагично, след като хеликоптерът му се разби малко след мач с Уест Хем Юнайтед.

Вишай беше отдаден будист и дори канеше монаси на стадиона и тренировъчната база. И колкото и патетично да звучи, смъртта му кара мнозина да мислят, че съдбата го е повикала, след като е направил достатъчно добро на този свят.

Твърде хармоничен и почти идеален изглеждаше този съюз между собственик и клуб: Шривадданапрабха дълбоко уважаваше града, дарявайки милиони за местната болница, хосписи и университета, развиваше инфраструктурата на клуба и никога не търсеше светлината на прожекторите. Действията му неизменно се свързваха с една дума – мъдрост.

 

За наследниците на Вишай Шривадданапрабха най-красноречиво говори следният факт: наскоро те заведоха дело срещу компанията производител на хеликоптери, като поискаха обезщетение в размер на 2.7 милиарда долара. И това не е грешка – претенцията обхваща практически всички бизнес загуби, натрупани през последните години.

Иска ни се да вярваме, че това е поне опит да се привлече внимание. Защото ако Айяват Шривадданапрабха действително смята, че някой друг трябва да плаща за неговите управленски грешки, то на Лестър Сити не му остава нищо друго освен съчувствие.

В първите години след смъртта на Вишай клубът до известна степен се движеше по инерция, но впоследствие редица управленски решения започнаха сериозно да го разклащат.

Дали самият Вишай би се справил със ситуация, в която клубът харчи около 80% от приходите си за заплати и не успява да се класира за Шампионска лига? Еднозначен отговор няма. Но именно той бе човекът, който накара всички да вярват в чудеса. По-очевидно е друго – под ръководството на сина му клубът тръгна стремително надолу, а поредица от административни грешки на практика извадиха "лисиците“ от кръга на водещите.

Изпадането през сезон 2022/23 все още можеше да се тълкува като неприятна изненада на фона на ожесточената конкуренция. Каспер Шмайхел премина в Ница, Уесли Фофана бе продаден за сериозна сума на Челси, но техните заместници не оправдаха очакванията. Така ерата на Брендън Роджърс, както и тази на Клаудио Раниери, приключи безславно.

 

 

След завръщането във Висша лига, в Челси предпочете да напусне самият мениджър Енцо Мареска. Ръководството на Лестър Сити първоначално се довери на Стив Купър, но много бързо го освободи – за да назначи Рууд ван Нистелрой, чийто профил като наставник тепърва се изгражда. Бившият асистент на Ерик тен Хаг в Манчестър Юнайтед не успя да стабилизира защитата – "лисиците“ започнаха да трупат тежки загуби и отново изпаднаха, този път без особена съпротива.

Проблемът на този Лестър бе, че продължи да инвестира сериозни средства на трансферния пазар. Оливър Скип, Абдул Фатаву, Джордан Айю и други попълнения, които не оправдаха очакванията, струваха общо около 91 милиона евро – при положение че клубът и преди това беше застрашен от санкции заради нарушения на финансовия феърплей.

В крайна сметка търпението се изчерпа дори за Джейми Варди. Нападателят, превърнал се в сензация от нищото, предпочете на 38-годишна възраст да напусне и да премине в Кремонезе, вместо да бъде част от това дълбоко пропадане.

 

 

По всичко личи, че "лисиците“ продължават да вървят по грешен път. Лестър Сити залага на привличането на гръмки имена – като 38-годишния вратар Асмир Бегович, носител на рекорд на Книга на рекордите Гинес за най-дълго отбелязан гол.

Това се случи във Висша лига, когато Бегович, пазейки за Стоук Сити, изненада от собственото си наказателно поле Артур Боруц от Саутхемптън. Това обаче е далечно минало, а днес той по-скоро се превръща в пасив – бързо се контузи в тежкия ритъм на Чемпиъншип.

Наказанието с отнемане на точки дойде в момент, когато всяка точка беше от решаващо значение. "Лестър“ получи минус шест – и именно това го прати на 23-то място.

Разбира се, провалът на терена не може да бъде оправдан само с това. Състав с играчи като Джордан Айю, Патсон Дака, Хамза Чаудри, Янник Вестергор и други, които доскоро имаха сериозна стойност дори във Висшата лига, се намира под отбори с многократно по-нисък бюджет и пазарна оценка.

 

 

През последните три години шанс получиха цели седем треньори. По-точно – седем и половина: през настоящия сезон, след уволнението на Марти Сифуентес (ако не сте чували за него, не сте пропуснали много), възможност да води отбора получи бивш шампион.

Анди Кинг не беше сред ключовите фигури в шампионския сезон, но общо записа 379 мача за Лестър Сити. Той получи шанс да води тима в четири срещи – и загуби и четирите. След него постът бе зает от Гари Роует, чиято треньорска кариера в последните две десетилетия е по-скоро скромна.

Привържениците на Лестър бяха не по-малко важна част от приказката от играчи като Джейми Варди или Каспер Шмайхел. Жестове като това, че Гари Линекер се появи по бельо в ефир, или как звездата в снукъра Марк Селби развяваше клубното знаме след успехите, се превърнаха в част от културата.

Но сякаш клубът започна да забравя дори символите, които го издигнаха – включително творбата на Kasabian, местната банда, толкова влюбена във футбола, че създаде химн, асоцииран с ерата на Висшата лига.

 

Лестър Сити престана да бъде аутсайдер – и дори престана да се опитва да изглежда като такъв. Клубът вече не търси нови Риад Марез и Н'Голо Канте в по-ниските дивизии, а вместо това се хвърля към всичко, което е шумно и привлекателно.

И сега, когато Лестър отново попада в най-тежкия период в историята си, остава само едно пожелание – именно заради ограничените възможности пред клуба, да намери сили да се върне към корените си.

  Сподели
30