Огледалото
Н. Гавазов
В Северен Лондон понякога мирише на страх. Понякога – на кръв. В неделя вечер миришеше на съдба.
Всички говореха за срив. За онзи до болка познат момент, в който Арсенал започва да усеща тежестта на титлата и краката омекват.
След равенството с Уулвс съмненията се бяха върнали като стар дълг. А насреща бе най-удобният враг и най-опасният капан – разклатеният и отчаян Тотнъм.
Трибуните посрещнаха лидера в таблицата с мощен рев. Новият мениджър, Игор Тудор, говореше за офанзивен футбол и позитивизъм, но реалността го удари още в първия му голям тест. Отборът му тичаше, блъскаше, бореше се – но приличаше на човек, който маха с ръце в дълбока вода, без да знае къде е брегът.
И тогава дойде моментът, който можеше да подпали всичко.
Деклан Райс – човекът, който цял сезон бе стабилността на Арсенал – реши да се направи на артист. На стадиона на историческия си съперник. Един излишен финт, едно закъсняло решение, една секунда самоувереност. Коло Муани. Гол. Само две минути след попадението на Езе. Усмивката на Деклан след това бе странна – странна смесица от "моя грешка“ и "спокойно, ще го оправим“. Какъв кураж се иска за това? А може би спортна злоба?
Миналата година Арсенал можеше да се счупи точно тук. Точно в тази точка на съмнение. Но не и този път.
Отборът не изпадна в паника. Не ускори безразсъдно. Не изгуби структура. Просто започна да играе по-сериозно.
В средата Райс компенсираше с двойна енергия. Вратарят Райя върна увереността си с всяко докосване. А отпред нещо най-накрая щракна.
Виктор Гьокереш изглеждаше различен. По-жесток. По-решителен. Една от онези вечери, в които нападателят не мисли – той знае, доверявайки се на сетива и усет. Голът му беше изстрел на човек, който си спомня кой е бил в Португалия и отказва да бъде по-малък във Висшата лига.
До него Еберчи Езе се плъзгаше по терена като дим. Арсенал често играе като машина – прецизна, контролирана, почти студена. Езе е хаосът в алгоритъма. Пет от шестте му гола в лигата – срещу Тотнъм. Понякога футболът просто избира своите жертви.
Комбинациите между Езе, Гьокереш и Сака започнаха да разкъсват защитата. Усмивката на Милек Артета преди втория гол беше усмивка на човек, който вижда плана си оживял.
От другата страна Тотнъм започна да се топи. Не защото не се стараеше. А защото нямаше идентичност. Защото нямаше креативност. Защото страхът от изпадане се оказа по-силен от дербито. Голът на Коло Муани бе момент на индивидуална класа, плюс индивидуална грешка и всичко това в море от изолация.
И колкото повече мачът напредваше, толкова повече разликата между двата отбора ставаше морална, не просто футболна...
В Северен Лондон има вечери, които не са просто мачове. Те са огледала. Показват ти кой си, когато шумът утихне и останеш сам срещу напрежението.
Арсенал играеше за титла.
Тотнъм – за оцеляване.
Едните носеха напрежение, но и посока. Другите – паника без решение.
4:1 не беше просто резултат. Това бе гръмко изявление.
Да, титлата все още е в ръцете на Манчестър Сити, който просто трябва да спечели всичко до края. Пътуването до "Етихад“ през април виси като финален изпит. Но след този мач вече не говорим за "дали Арсенал ще се срине“. Говорим за това дали Сити ще бъде пречупен.
А Тотнъм?
Тотнъм изглежда като клуб, който за пръв път осъзнава, че думата "изпадане“ не е абстракция. Че инерцията надолу е реална. Че 60 000 души може да гледат Чемпиъншип догодина.
В Северен Лондон в неделя вечер едните доказаха, че са пораснали.
Другите – че още не знаят кои са.
