Антонио Валенсия припомни пътя си към мечтите, към Манчестър Юнайтед и благодари на всички за невероятните 10 години на "Олд Трафорд".

Както е известно, еквадорският футболист се присъедини към отбора на Сър Алекс на 30 юни 2009 г. от Уигън за сумата от 16 милиона паунда. Оттогава капитанът на Юнайтед успя да спечели две титли на Висшата лига на Англия, една Купа на ФА, два пъти Купата на Лигата, три Суперкупи на Англия и Лига Европа. Антонио, който на 4 август ще навърши 34 години, ще напусне "червените дяволи" през това лято, но еквадорецът остави трайна следа в историята на  Юнайтед и в паметта на феновете.

OЩЕ...

18.11.24 | 23:36

Арсенал ще се опита да привлече директор на ПСЖ

Антонио разказва за най-славната глава в своята кариера.

Ако някой ми бе казал когато бях дете в Еквадор, че ще играя за Манчестър Юнайтед почти 10 години, щях да им отвърна, че това е невъзможно.

Израснах с родителите си и с шест братя и сестри в малка дървена къща в Лаго Агрио. Живеехме много скромно. Къщата ни бе пълна с радост, но знаехме, че реалността извън къщата е много различна. Имах доста трудно детство, защото нашето семейство трябваше буквално да оцелява. Баща ми и шестте братя и сестри се стараеха да носят храна у дома. Майка ми също се стараеше да ни даде най-необходимите неща: храна и образование.

Моят град е пълен с трудолюбиви и волеви хора, а родителите ми са едни от тях. Заради  петролната индустрия в града винаги е имало работа, така че баща ми, както и братята и сестрите ми,  когато узряха, работиха много усилено. За да помогна на семейството по някакъв начин, братята и аз събрахме бутилки и после ги продавахме. Аз също бях боец.

Ето това се случва, когато живеете в малък град, където повечето хора нямат достатъчно пари да живеят: понякога е малко тъжно и всеки трябва да се бори, за да оцелее. И всеки ден се борихме усилено. Не бе лесно. Така стоят нещата.

Не ме разбирайте погрешно: имаше и щастливи и радостни моменти, особено когато си играехме с братята и сестрите. Беше нещо като детство 50/50, ако искате: в половината от случаите си щастлив, а в другата половина си тъжен. Но такъв е животът! Не всички се раждат еднакво щастливи.

Не всички, например, имаха късмет да имат огромно футболно игрище недалеч от дома си, като мен.

Местният отбор “Лаго Агрио" провеждаше своите мачове там, а ние не само, че  винаги ходехме да гледаме как играят, но и самите ние излизахме  на терена, когато имахме възможност. Почти всеки ден след обяд и вечер бяхме там, разделяйки огромно поле на няколко малки части. Играхме 7 на 7 до 10 или 11 часа вечерта и през по-голямата част от времето на терена или изключваха светлините, така че най-накрая спирахме да играем, или майка ми щеше да дойде, за да ни прибере у дома.

Така че играхме много футбол и благодаря на Бога, че ми даде шанс да изградя прекрасна кариера на футболист.

Благодаря и на моя приятел Кабеза.

Когато бях на 14, казах на Кабеза, че бих искал да се изпробвам  в Насионал, който е един от най-големите клубове в Еквадор. Насионал е отбор от столицата Кито, която е на повече от 250 километра от Лаго Агрио. Кабеза каза, че не му е трудно да ми помогне и ме закара в Кито. Преглед и първите три тренировки проведох  с отбора под 16-годишна възраст и след това треньорът реши да ме вземе. Той ми даде екип и легло в общежитието, където всички млади играчи спяха. Тук започна кариерата ми.

Именно тогава започнах да научавам  повече за Манчестър Юнайтед. Започнах да ги гледам заради такива латиноамериканци като Верон и Форлан, които тогава играеха там. Затова все повече започнах да следя Юнайтед и виждах, че те все по-често печелят трофеи. Започнах да разбирам какъв е този клуб.

Когато започнах футболната си кариера, исках да играя професионално за един от отборите на страната ни и след това да се опитам да вляза в националния отбор на Еквадор. След като успях да постигна тези две цели, мечтата ми бе да играя в Европа.

След като стигнах до Уигън, целта ми бе просто да работя усилено.

"Тогава може би голям клуб, като Юнайтед, може да ми обърне внимание", помислих си аз.

Когато това се случи, веднага щом пристигнах в Манчестър Юнайтед, си казах:

Това е моят клуб.

Това е моят дом.

Искам да остана тук много години.

След това, когато започнах да тренирам, бях много, много нервен. Видях всички най-добри играчи около мен и не можех да си представя себе си в тази компания!

В един от първите дни на престоя ми в клуба Едвин ван дер Сар ми каза:

"Това е Манчестър Юнайтед и така играем. Няма значение дали мачът завършва с победа или поражение, на следващия ден трябва да продължиш да работиш усилено и да се изтощаваш на тренировките. Това е отбор сдух на победител".  

Тогава нашият треньор Рене Меленстийн, обобщи:

"Това е Юнайтед и трябва да работиш, за да побеждаваш.  Това е клубът, който печели трофеи".

И си помислих: "Това ми харесва. Трябва да тренирам усилено и да се бия".

Както казах, цял живот съм бил боец.

Моето семейство  трябваше да се бори, за да оцелее в Лаго Агрио. Трябваше да се справя с това, на автостоп да стигна до Насионал. Трябваше да се боря, за да спечеля достатъчно пари, за да се храня като тийнейджър.

Борбата не е проблем за мен.

Така и направих. Продължих да работя, да тренирам усилено и видях, че всеки ден, всяка игра, ставах все по-добри и по-добри. Постепенно успях се влея в отбора с "духа на победителите".

Помислих си: "Аз ще остана тук и ще се опитам да направя всичко, за да подпиша нов договор!".

И сега, почти 10 години по-късно, имам толкова много спомени за времето, прекарано тук. Мисля за всички трофеи, които спечелих с отбора, за всички велики двубои, когато губехме, а след това правехме обрати.  Тези моменти завинаги ще останат в сърцето ми.

Може да изглежда странно, но мачът, който ми се струва наистина специален, е срещу Байерн в  Шампионска лига. "Олд Трафорд". Първият ми сезон в Юнайтед. Загубихме с 2: 1 в първия мач и затова знаехме, че трябва да излезем  на терена и да спечелим, а настроението в съблекалнята бе боево.

Спомням си, че Рио и Патрис ни навиваха:

"Трябва да спечелим. За нашите семейства, за феновете ни".

Тогава проведохме около 40 минути преди мача, като загрявахме и се приготвяхме, преобличахме се, а после излязохме на терена и бяхме напълно фокусирани.

В рамките на 10 минути отбелязахме два гола и вкарахме трети директно "в съблекалнята". Направих две асистенции и изиграх една от най-добрите си срещи  за Юнайтед. Играхме просто невероятно, а атмосферата на стадиона бе невероятна. За съжаление, ние не отидохме по-далеч, защото Байерн вкара два пъти и продължи  благодарение на гол на чужд терен, но все пак тази среща  ще остане в паметта ми завинаги.

Разбира се, ние не винаги печелим, не винаги всичко вървеше гладко. Имах трудни и тежки  моменти, но те не можеха да ме счупят.

През втория сезон счупих  крак в мач с Рейнджърс в Шампионската лига. Бе много болезнено.

Имах операция и два дни по-късно бях изписан от болницата, за да си почивам у дома.

Звънецът на вратата иззвъня.

Приятелката ми отвори вратата и там бе Сър Алекс Фъргюсън и един от служителите в  клуба. Казаха, че винаги ще ме подкрепят и че не трябва да се тревожа: “Не се безпокойте и се концентрирайте върху пълното възстановяване. Ние ще те чакаме".

Това наистина ме докосна. Невероятно.

Възстанових се след шест месеца  и играх във финала на Шампионска  лига.

Възстановяването бе  трудно и трябва да благодаря на физиотерапевта Джон Девин, който свърши невероятна работа. Разработихме план за възстановяване и обучение. Минахме през всичко това заедно и мисля, че физическата подготовка, която проведохме преди да продължим да работим на терена, е наистина много важна.

Тези шест месеца бяха просто луди, но тогава станах приятел с много хора. И не само с Джон. Срещнах много хора в клуба. Бях на обяд всеки ден в трапезарията с тима и ако преди не познавах никой от служителите, по онова време научих всичко за живота на готвачите и кухненския персонал, както и за момчетата, които почистваха тоалетните.

По-голямата част от времето тренирах до 5 или 6 ч., Пристигах в базата в девет сутринта. На практика бях същият като всеки от служителите на клуба, така че станахме приятели. Също и заради това на мен ми е много тъжно, че напускам клуба. Това са хора, които никога няма да забравя.

Винаги ще помня онези, с които играех. Големи имена: Гигс, Рууни, Скоулс, Рио, Видич, Патрис… трудно е да се повярва, че седя тук и изброявам тези имена. Невъзможно е да ги назовем всички или да избера само един от тях, така че просто ще кажа, че бях много щастлив да играя с хора като тях.

Имам толкова много спомени от времето си тук. Честно казано, имам цял музей на Манчестър Юнайтед в къщата ми! Имам неща, които са много ценни за мен там. Те олицетворяват живота ми тук и всичките ми усилия.

Две неща са особено скъпи за мен: първата фланелка, която носех в Юнайтед и капитанската лента, която първоначално ми повери Жозе  Моуриньо.

Тези неща и спомени са абсолютно безценни за мен.

Сърцето ми, чувствата ми винаги ще бъдат с Манчестър Юнайтед. Винаги ще бъда фен на клуба и винаги ще обичам хората, които ме заобикалят. Дъщеря ми прекара десет щастливи години тук в Манчестър. Това бе прекрасен дом.

Ще подкрепям горещо отбора  и неговите фенове. Искам да кажа на всички фенове на Юнайтед: винаги сте се държали много добре, така че просто искам да ви благодаря за цялата подкрепа през това фантастично време, което прекарах в клуба. Надявам се, че продължавате страстно да подкрепяте  Юнайтед, а клубът ще спечели още много трофеи.

Благодаря ви много!