Предателят или как спортът и парите победиха религията
Н. Гавазов
Този следобед две от най-популярните шотландски футболни сили – Рейнджърс и Селтик – ще се изправят една срещу друга в двубой от четвъртфиналите за Купата на Шотландия.
Точно в такъв момент FUTBOL TV припомня на своите читатели за едно събитие, което промени историята не само на „Джърс“, но и на дербито на „Стара фирма“.
Всичко се случва на 10 юли 1989 година в Глазгоу.
Млад репортер от Scottish Sun научава, че Рейнджърс подготвя истинска сензация – привличането на католически футболист, нещо, което не се е случвало в клуба от 15–20 години.
По улиците се носели слухове, че това ще бъде Джон Шеридан от Лийдс – не особено известен халф, когото малцина в Шотландия познавали, защото играл само в Англия.
Но вместо него…
Когато в залата влиза Мо Джонстън, настъпва пълна тишина. Дори най-опитните журналисти не знаели какво да попитат. Те бяха чували слуховете, но те изглеждали толкова невероятни, че никой не им вярвал.
Мо Джонстън – католик и герой на Селтик, който е отбелязал 52 гола за „детелините“ само в първенството, се появява със синьо-червения шал на „Джърс“.
„Преди всичко това е футболно решение. Подписахме с нападател, защото той е най-добрият шотландски играч в момента. А освен това, разбира се, разсеяхме този мрачен облак“, заявява тогава президентът на Рейнджърс Дейвид Мъри.
***
А този облак се е трупал векове наред.
Той се заражда в Ирландия – по време на Големия картофен глад (1845–1849 г.), който принуждава народа на Свети Патрик да напусне родния си остров.
За да оцелеят, много от тях заминават за Америка, Канада, дори Аржентина.
Но най-много от нещастниците се установяват в Ливърпул и Глазгоу – британски градове, които по време на индустриалния бум се разрастват до невиждани размери. Там има работа, макар и тежка, и имигрантите я приемат, често срещу нищожно заплащане – понякога само срещу купа супа.
Разбира се, местните жители не ги приемат добре и често им се подиграват.
Филмът „Бандите на Ню Йорк“ на Мартин Скорсезе дава приблизителна представа за атмосферата на онези времена и за съдбата на подобни имигранти.
В Глазгоу ирландците се заселват в бедняшките квартали на Ийст Енд, където почтените граждани почти не стъпват. Те са презирани заради произхода си, акцента си и най-вече заради своята религия – повечето от новодошлите са католици.
Представете си град, в който от едната страна стоят католиците, а от другата – антикатолическите общества.
И точно такава е била действителността тогава.
Когато през 1887 година монахът Уолфрид от ордена на маристите основава футболен клуб, целта му е проста – чрез продажбата на билети да събира пари за храна за ирландските деца, които гладуват по улиците.
Клубът получава името Селтик – в чест на келтския произход на общността. Цветът става зеленият, защото Ирландия е известна като Изумрудения остров.
Така идеята на монаха постепенно се превръща в нещо много по-голямо – неговата бедна и страдала общност получава свой символ.
През 1989 година никой не разбира защо Мо Джонстън постъпва така. Той дава откровено интервю за случилото се едва много години по-късно.
Едно обаче е било известно – Греъм Сунес, който поема Рейнджърс през 1986 година, открито заявява, че ще привлече католически футболист, за да сложи край на сектантската вражда около клуба.
„Аз съм женен за католичка, децата ни са католици. Религията не е проблем за мен и няма да бъде проблем и за отбора“, казва Сунес.
Дълго време той се опитва да убеди Иън Ръш да напусне Ливърпул, но нападателят отказва.
По-късно съдбата го среща случайно във фоайето на „Айброкс“ с агента на Джонстън – Бил Макмърдо. Той изслушва внимателно предложението и обещава да го предаде дословно на своя клиент.
„В клуба имаше известно съпротивление. Някои директори смятаха, че феновете масово ще напуснат в знак на протест. Но аз бях убеден, че Морис много бързо ще спечели отбора със своята работоспособност и головете си“, пише по-късно Сунес.
Той никога не се съмнява в таланта на Джонстън.
Нападателят отбелязва 41 гола за Партик Тисъл, след което се представя отлично и в Уотфорд, клуб, за който страстно боледува Сър Елтън Джон.
Но остава големият въпрос – какво да се прави с трите му сезона в Селтик между 1984 и 1987 година?
И най-вече – как да се тълкуват думите му от май 1989 година, когато след края на договора си с Нант той пристига в лагера на „детелините“ и казва:
„Не исках да напускам Селтик тогава и нямам намерение да го правя и сега. Имаше някакви глупости, че искам да премина в Манчестър Юнайтед, но истината е, че няма друг британски клуб, за който бих играл, освен Селтик.“
***
Когато ирландската общност в Глазгоу – около 25% от населението на града – се обединява около клуба, Селтик бързо започва да печели популярност.
Между 1893 и 1898 година „детелините“ печелят четири шампионски титли и се превръщат в огромна сила.
Това естествено дразни местното население.
Те искат противовес на „ирландското нашествие“ във футбола и на сцената се появява маркизът на Лорн – бъдещият зет на кралица Виктория и губернатор на Канада. Той решава да подкрепи Рейнджърс, който всъщност е основан още през 1872 година като аполитичен клуб без претенции за хегемония.
Трудно е да се каже защо изборът пада точно върху тях, а не например върху Партик Тисъл – вероятно това е просто съдба.
Именно тогава Рейнджърс приема цветовете синьо, бяло и червено – същите като британския флаг.
По това време клубът получава и идеологията, която ще го определя десетилетия – антикатолическа, юнионистка и монархистка.
Когато през 1899 година стадионът „Айброкс“ е завършен, местните масово започват да го посещават, за да покажат на ирландците къде е тяхното място.
Допълнителна роля играе и корабостроителницата Harland and Wolff, която по-късно построява „Титаник“. Там католиците често са уволнявани и именно тези работници стават сериозна подкрепа за „Джърс“.
Междувременно Мо Джонстън, който вече има тайна оферта от Рейнджърс, се оплаква от периода си в Нант:
„Всичко беше сложно заради логистиката и мачовете на националния отбор. Клубът беше недоволен, въпреки че в квалификацията срещу Франция вкарах два гола за Шотландия.“
В Селтик никой не подозира, че той води двойна игра.
Клубът се управлява от Борд директори, известни с прозвището „скъперниците“, защото пестят всяка стотинка. В същото време Рейнджърс предлага без пазарлък 1 милион паунда като бонус при подписване.
Джонстън знае, че ще бъде мразен – но сумата е огромна.
„Хората и днес ми говорят за тази сделка. Тогава дори ми забраниха да посещавам „Селтик Парк“. Аз лично занесох писмо от Морис, в което се казваше, че той няма да подпише нов договор“, разказва агентът Макмърдо.
Треньорът на Селтик по онова време е Били Макнийл – и той избухва:
„Погледнах го в очите и не избирах думите. Казах му: „Ще се боря с теб до край и ще направя всичко възможно никога повече да не играеш футбол“.
Но съдебните дела струват пари, а ръководството на клуба не желае да ги плати.
„И до днес съм ядосан на директорите за това. Не мога да им го простя. Джонстън прояви неуважение към всички нас и към клуба“, казва по-късно Макнийл.
Откакто Рейнджърс получава мощна подкрепа, Олд Фирм Дерби става много по-равностойно.
Между другото, знаете ли откъде идва името Олд Фирм?
Според легендата мачовете между двата отбора носят огромни печалби на търговците около стадионите. Един продавач на сандвичи дори написал на табела:
„Подкрепяйте старата фирма: Рейнджърс, Селтик Ltd“.
През 1910-те години доминира Селтик, а през 1920-те и 1930-те настъпва златната ера на Рейнджърс.
Исторически двата клуба са почти напълно равностойни – по 55 шампионски титли.
В дербитата Селтик има 171 победи, а Рейнджърс – 172.
От 1985 година насам никой друг клуб не печели титлата в Шотландия, освен ако не броим Абърдийн на младия Алекс Фъргюсън.
Двата клуба са близо един до друг – но напълно различни.
Селтик остава символ на ирландската католическа общност в Глазгоу. Клубът приема всички – католици и протестанти, бели и чернокожи.
Рейнджърс, от своя страна, следва по-строга линия. До 1989 година в историята му има едва около 15 католически футболисти, и то почти неизвестни.
Легендата на Селтик и победител в КЕШ 1967 Джок Стайн дори се шегува:
„Кого ще избера – католик или протестант? Ще избера протестант. Защото Рейнджърс така или иначе няма да вземе католик – така че аз ще получа и двамата.“
В крайна сметка Мо Джонстън, след като плаща 3000 паунда неустойка за предишния си договор, става играч на Рейнджърс.
Скандалът избухва моментално.
Още същата вечер стотици радикални фенове на „Джърс“ се събират пред „Айброкс“, за да изгорят сезонните си карти.
„Г-н Сунес може да е мениджърът, но ние сме феновете. Джонстън ще бъде критикуван както от привържениците на Селтик, така и от тези на Рейнджърс. Сигурен съм, че по-голямата част от стадиона няма да го приеме“, казва лидерът на феновете Дейвид Милър.
Но всички забравят най-важното – футбола. А Мо е истински майстор.
През следващите две години той помага на Рейнджърс да спечели две титли и отбелязва 31 гола, включително три в Old Firm дербито.
Когато за първи път вкарва на Селтик, той се приближава до трибуната на феновете на „Джърс“ и заплаква.
Когато го прави за втори път – получава пай в лицето от бивши приятели.
Той знае, че го е заслужил.
Но след неговия трансфер, когато в Рейнджърс пристигат Алексей Михайличенко и Олег Кузнецов, сектантството в отбора вече изчезва. Джонстън сякаш разрушава невидимата бариера.
Освен това Селтик не печели титлата между 1988 и 1998 година. Сунес се оказва пророк:
„Подписахме с отличен играч. Но това е и удар по Селтик. Те няма да се съвземат поне десет години.“
Днес тези страсти са далеч в миналото.
През 2020-те години именно Селтик се чувства по-силният клуб в Олд Фирм.
Някои фенове на „Селтик Парк“ дори се шегуват, че дербито е „умряло“, след като Рейнджърс фалира през 2012 година и бе изхвърлен в аматьорските дивизии.
В отговор на „Айброкс“ често се чуват антипапски или антиирландски скандирания – сякаш ехото на XIX век все още отеква.
„Когато се присъединиш към някой от тези клубове, още от първата минута ти разказват за Олд Фирм. Да играеш в тези мачове беше ужасно – малко страшно, но и невероятно преживяване, защото участваш в едно от най-големите дербита в света“, казва някога Брайън Лаудруп.
И днес дербито остава изключително напрегнато – дори никога не се определя шампион на Шотландия в Олд Фирм, за да се избегнат евентуални безредици.
В същото време сектантството постепенно отслабва. Бедняшките квартали изчезват, а различните общности получават равни права.
Още през 2015 година 54% от шотландците се определят като атеисти.
Освен това в Глазгоу се заселват хиляди имигранти от Индия и Пакистан, които също посещават мачовете и не се интересуват от старите религиозни конфликти.
Светът се променя – и това не може да бъде спряно.
Но не бива да има илюзии, че всичко е забравено.
След 1991 година Мо Джонстън така и не се връща да живее в Глазгоу. Кариерата му продължава в МЛС, след което работи като мениджър в Торонто, а днес живее във Флорида.
Той казва, че не иска децата и внуците му да се сблъскат с последствията от решението, което е взел.
Чужд за Селтик, чужд и за Рейнджърс.
Той е човекът, който пръв преминава пропастта между двете Шотландии –
и нито една от тях никога не му прощава истински.
