След като завърши футболната си кариера,   Ерик Кантона успя да се прояви  по няколко начина. Филмов и театрален актьор, художник и човек, който дава наистина философски интервюта.

Освен сцената, животът от време на време подхвърля наистина драматични сюжети за Кантона.

OЩЕ...

21.11.24 | 09:47

ПСЖ няма да се затрудни срещу Тулуза

Наскоро Кантона видя снимка на баба си и дядо си като млади.

В столицата на Мексико Мексико Сити бе открит куфар, който не е отварян 70 години. В него бяха намерени 126 ролки, съдържащи 4500 негатива. Някои от тях докоснаха и Кантона.

Повечето изображения са направени от Франция по време на превземането на страната от нацистите. Снимките са дело от фотожурналиста Робърт Кап през последните месеци на Испанската гражданска война.

Освен това Кап е направил  многобройни снимки от бежанския лагер. В него, освен останалите 100 000 души, се намираха и  28-годишният Педро Раурих и 18-годишната Пакита Фарнос, неговата приятелка.

Педро е дядо на Ерик Кантона. Бившият нападател на Манчестър Юнайтед се отправи към  Ню Йорк, където имаше изложба от намерените снимки.

"Някои копия на  снимките  бяха с размери 2-3 метра, докато други трябваше да бъдат прегледани с лупа. Казах на жена си Рашида, че ще се опитам да намеря снимките  на дядо и баба".

И Ерик го направи.

"Какво чувствах ... Баба и дядо рядко говореха  за онези времена. Не искаха да си спомнят, затова и не ги питахме. Когато видях тези снимки, се сетих за мама. На изложбата купих албум със снимки за нея. Но снимките в албума  бяха малки".

По-късно изложбата се проведе в Арл, град в южна  Франция. Кантона закара там майка си и нейната сестра.

"Дядо бе млад на снимките - не го познавах така. Попитах майка ми, която не бе виждала тези снимки преди: "Това той ли е?“.

Исках да видят тези снимки. Дядо, като мен, не й е казал нищо за онези времена. Без спомени. Но той и сестра му го познаха. Получи се невероятно емоционален момент".

Историята на дядо му не накара Кантон да се потопи в изучаването на Гражданската война. Но в същото време той чувства, че историята на дядо му също е част и от неговата история.

За Ерик е трудно да обясни това усещане. То е като определен цвят, който от дете асоциираш с болест, казва Ерик.

"Понякога има приток на енергия. Не винаги е възможно да се намери обяснение за това. И вие се опитвате да го разберете. Ето защо животът е страхотно пътешествие. Когато се опитаме да разберем себе си, това вече е приключение".

Кантона относно значението на паметта за произхода и уважението към културите

Ерик вярва, че историята от миналото е част от нас. Намиращото се в нас ДНК.

"В един от филмите яздих кон. Кучетата нападнаха коня и моят герой каза, че преди 200 години кучетата също са нападали коне. Правят това несъзнателно, без да разбират защо имат нужда от това. При нас има нещо подобно.

Дядо не бе приказлив с децата, но в известен смисъл мълчанието е дори плюс. Когато не казваше  нищо, в главата ти  се включваше въображението. Създаваш си  своя собствена история. Ние винаги изпитвахме особена близост с него.

Предците на майка ми произхождаха от Сардиния. Дядо ми е от там. Не им позволяваха  да се върнат в родината си в продължение на 25 години. Сега имам къща там. Исках да се върна на техните места. И да усетя това специално чувство".

"Ние усещаме копнеж за произхода си. Такава е природата на човека. И колкото повече ни откъсват от него, толкова повече ни влече към нашия произход. Във Франция някои искат да забравим за произхода си, но това е грешка. Вероятната причина са опасенията, че сме близо само до произхода си и не харесваме страната, в която живеем. А това не е така.

Жена ми има алжирски корени. Това не й пречи да говори перфектно на френски и арабски. Нашите деца могат да говорят и двата езика без никакви проблеми.

Моите предци идват от Испания и Сардиния. Имах късмет - аз съм французин от второ поколение. Но хората не трябва да мислят, че са само от тази или онази страна. Аз съм мъж и уважавам всички хора. Имахме голям късмет, че имаме различни култури, способността да общуваме с други хора, да пътуваме и да уважаваме други култури".

Кантона е сигурен, че футболът ще спаси света

Кантона се притеснява, че има оттегляне от  тази гледна точка. Национализмът расте.

"По-голямата демокрация е там, където културата и езикът съществуват от хиляди години и те искат да комбинират всичко под един гребен. Диктатура е когато започнеш да налагаш нечия визия. Но това е само мое мнение. Вярвам, че имаме голям късмет да живеем в мултикултурен свят, който ни прави по-богати във всяко отношение".

Кантона продължава разсъжденията си със заключението, че незнанието на историята ще доведе до повторение на грешките от миналото. Диктаторски режими, национализъм, идеи на Хитлер - всичко е възможно.

Ерик вижда футболът като едно от решенията. Да, обикновената спортна игра. Развлечението.

"Бях в колумбийския град Картахена. Там има изключително бедна зона, където живеят бежанци. Те нямат къщи, но построиха футболно игрище. Само защото обичат футбола.

На територията има училище и има някаква  работа. Бежанците имат условия. Ако искат да играят футбол, трябва да ходят на училище и да работят.

Дори и да не станат професионални футболисти, тогава поне ще получат образование и ще спасят живота си".

Кантона вярва, че футболистите могат да служат като вид рупор.

"Не е достатъчно само да си добър играч, ограничавайки се в тази рамка. Много е важно да наблюдавате и следите какво се случва около вас - на улицата, в града, в държавата и изобщо в какво общество живеете. 

И никога не трябва да забравяте откъде сте, а също така трябва винаги да обръщате внимание на проблемите на обществото, да сте с активна позиция по всички важни въпроси. 

И най-вече там, където смятате, че има несправедливост. 

Впрочем, кои сме ние, за да казваме  на другите хора какво да правят? Защо трябва да смятаме себе си за прави, а тях не? Искам да кажа, че според мен аз съм прав, но... не знам".

По материал на The Guardian.