Финансовите правила на футбола: защита от фалит или защита на статуквото?
Н. Гавазов
Финансовото регулиране в съвременния футбол започва с напълно логична цел – клубовете да не поставят собственото си съществуване под заплаха заради трансфери, огромни заплати и безконтролни разходи. Историята познава достатъчно примери за отбори, оставени с дългове и разрушени структури след безотговорно управление. Именно затова финансовите правила са необходима част от съвременния футбол.
Проблемът обаче е в начина, по който тези правила определят какво един клуб може да си позволи. Дълги години правилата за финансовата устойчивост във Висшата лига, известни като PSR, позволяваха на клубовете да отчетат коригиран общ дефицит до 105 милиона паунда за тригодишен период. От тази сума само 15 милиона паунда можеха да останат необезпечени, докато останалите 90 милиона трябваше да бъдат покрити от собствениците чрез капиталови вливания, а не чрез обикновени заеми.
Разходите за академиите, женския футбол, социалните програми и инфраструктурата се изваждаха от изчисленията.
От сезон 2026/27 PSR беше заменен за новите отчетни периоди във Висшата лига от системата Squad Cost Ratio, или SCR. Тя ограничава разходите за състава – заплати на футболисти и треньори, амортизация на трансферите и агентски комисиони – до 85 процента от съответните приходи и трансферния баланс. За клубовете, участващи в европейските турнири, УЕФА прилага още по-ниска граница – 70 процента.
На пръв поглед системата е проста: колкото повече приходи има един клуб, толкова повече може да харчи. Именно тук обаче се появява големият парадокс. Традиционните грандове разполагат с огромни стадиони, милиони привърженици по света, глобални спонсори и редовни приходи от Шампионска лига. Така историческият успех създава огромни приходи, приходите увеличават допустимите разходи, а по-големите разходи помагат на клуба да запази спортното си превъзходство.
Формално правилата се прилагат еднакво към всички. Икономическият ефект обаче не е еднакъв, когато процентът се изчислява върху напълно различни приходи.
Финансовите правила никога не са били истински таван на заплатите
PSR често беше възприеман като своеобразен таван на разходите, но това не беше неговата реална функция. Системата определяше допустимия счетоводен дефицит за определен период, без да изравнява финансовите възможности на клубовете.
Клуб с годишен оборот от 700 милиона паунда можеше да поддържа значително по-голям фонд за заплати и трансферни разходи от клуб с приходи от 200 милиона паунда, дори и двата да спазват една и съща формула.
Така общият лимит от 105 милиона паунда не създаваше равенство на ресурсите. Той просто определяше максималния размер на допустимите загуби.
Същото се отнасяше и до ролята на собствениците. Богат инвеститор можеше да покрива значителни загуби, но това не означаваше автоматично, че клубът има право да харчи неограничено. Финансовият капацитет на отбора трябваше да бъде подкрепен и от реални приходи.
Най-показателен беше случаят с Нюкасъл след идването на новите собственици. Клубът вече разполагаше с огромен финансов ресурс, но не можеше просто да го използва за масово привличане на звезди. Ограниченията на PSR и правилата на УЕФА обвързваха разходите с приходите на клуба. В резултат Нюкасъл се оказа принуден да продаде собствения си възпитаник Елиът Андерсън, за да подобри финансовите си показатели.
В същото време Манчестър Юнайтед, Ливърпул, Арсенал и останалите традиционни грандове не се нуждаят от постоянни капиталови вливания, за да поддържат висок бюджет. Десетилетията на успехи вече са превърнати в огромни търговски договори, телевизионни приходи, приходи от стадионите и глобална популярност.
Така правилата ограничават новия капитал, докато старите финансови предимства продължават да работят в полза на вече утвърдените клубове.
Приходите като замразена спортна история
Финансовите приходи често се представят като неутрален показател за качеството на управлението. В действителност значителна част от тях са резултат от натрупана през десетилетията спортна история.
Големият стадион е резултат от инвестиции и решения, взети много преди сегашното поколение футболисти. Глобалната фенска база е изградена от трофеи, легендарни играчи и успехи в европейските турнири. Спонсорските договори също са пряко свързани с популярността на клуба.
Приходите от Шампионската лига създават допълнителен ефект. Един добър сезон носи милиони, които помагат на клуба да запази силния си състав и увеличават шансовете му да се класира отново за турнира.
Разликата между средните приходи на традиционната Голяма шестица и останалите 14 клуба във Висшата лига е нараснала от около 205 милиона паунда през сезон 2013/14 до около 405 милиона през 2023/24.
При система, която определя разходите като процент от приходите, тази разлика автоматично се превръща и в разлика в допустимия бюджет.
Ако един клуб реализира 700 милиона паунда приходи, а друг – 250 милиона, при лимит от 70 процента първият има теоретично пространство за разходи от 490 милиона паунда, докато вторият – 175 милиона.
И двата клуба спазват едно и също правило, но разполагат с коренно различни възможности.
Спортният провал се превръща във финансово наказание
Един от най-сериозните проблеми е връзката между спортните резултати и финансовия капацитет.
Клуб, който се класира за Шампионска лига, получава огромни допълнителни приходи. Ако през следващия сезон не успее да се класира, приходите рязко спадат, но разходите за вече подписаните дългосрочни договори остават.
Заплатите продължават да се плащат, а трансферните суми продължават да се амортизират счетоводно.
Така един спортен неуспех може да доведе до втора последица – финансово ограничение.
Получава се своеобразна верига: клубът пропуска европейските турнири, губи милиони от наградни фондове, намалява допустимият му разходен лимит, след което може да бъде принуден да продава футболисти или да ограничи трансферната си активност.
Това допълнително отслабва състава и прави връщането в елита още по-трудно.
Астон Вила се сблъска с подобен проблем. През 2024 година заплатите на клуба достигнаха 91 процента от общите приходи, което постави сериозни ограничения пред възможността за изграждане на състава според изискванията на УЕФА.
Капанът за новаците
Най-тежко подобна система може да се отрази на клубовете, които току-що са спечелили промоция за Висшата лига.
Те трябва да изградят състав, способен да се конкурира с отбори, които от години разполагат с много по-големи приходи. В същото време новакът няма натрупана търговска база, която да му позволи да харчи на същото ниво.
Нотингам Форест е показателен пример. Заради двата сезона, прекарани в Чемпиъншип в рамките на съответния тригодишен период, допустимата му загуба е била ограничена до 61 милиона паунда вместо стандартните 105 милиона.
Клубът призна превишение на лимита с 34,5 милиона паунда и получи наказание от четири точки.
Парадоксът е очевиден – един новак се нуждае от сериозни инвестиции, за да компенсира огромната разлика между Чемпиъншип и Висшата лига, но именно липсата на исторически приходи ограничава възможността му да направи тези инвестиции.
Ако харчи прекалено много, рискува санкция. Ако не харчи достатъчно, рискува изпадане заради слаб състав.
Историята на Евертън
Случаят с Евертън показва и другата страна на проблема. Кризата на клуба не може да бъде обяснена единствено с финансовите правила.
Евертън направи редица скъпи и неуспешни трансфери, смени множество мениджъри и инвестира огромни средства в изграждането на нов стадион. Самите финансови правила не са принудили клуба да взема тези решения.
Първото наказание за нарушение на PSR доведе до отнемане на 10 точки, което по-късно беше намалено на шест след обжалване. След това последва ново наказание от две точки за допълнително превишаване на допустимия разход.
Тук финансовата дисциплина има логика – лошото управление трябва да има последствия. Проблемът е, че финансовата грешка се превръща и в спортно наказание.
Клубът губи пари заради неуспешни трансфери, а след това губи и точки, което увеличава риска от изпадане. Междувременно по-богатите клубове могат по-лесно да поемат сходни грешки благодарение на значително по-големите си приходи.
Академиите се превърнаха във финансов инструмент
PSR създаде и особен ефект върху младите футболисти.
Когато клуб продаде собствен възпитаник, почти цялата трансферна сума може да бъде отчетена като счетоводна печалба, тъй като балансовата стойност на футболиста от академията е нулева.
При продажбата на футболист, който е бил купен от друг клуб, ситуацията е различна – от трансферната сума трябва да бъде приспадната оставащата част от амортизацията.
Така собствените кадри се превърнаха в особено удобен инструмент за бързо подобряване на финансовия баланс.
От 2020 година клубовете от Висшата лига са получили повече от 1,9 милиарда паунда от продажбата на свои възпитаници. Астън Вила е спечелила около 246 милиона паунда от подобни трансфери, а Челси – над 365 милиона.
Парадоксът е, че разходите за академиите са извадени от ограниченията именно за да се насърчава развитието на младите играчи, но финансовата система едновременно с това превръща най-ценните възпитаници в един от най-лесните начини за балансиране на сметките.
Частният капитал и финансовата стабилност
Аргументите в полза на ограничаването на частните инвестиции също са сериозни. Един собственик може да напусне клуба, да продаде акциите си или да изпадне във финансови затруднения. В същото време клубът остава обвързан с договорите на футболистите и бъдещите трансферни плащания.
Затова финансовите регулатори се опитват да предотвратят ситуация, при която клубът зависи прекалено силно от един богат собственик.
Правилата за сделките със свързани страни и изискването спонсорските договори да бъдат оценявани според пазарната им стойност също имат за цел да предотвратят изкуственото увеличаване на приходите.
Въпросът е дали съществува друг начин за гарантиране на финансовата стабилност, без новите инвеститори да бъдат поставяни в толкова ограничена позиция.
Една възможност би била използването на ескроу сметки или банкови гаранции, които да осигуряват бъдещите разходи на клуба, без да позволяват натрупването на опасни дългове.
Squad Cost Ratio и новата система
От сезон 2026/27 Squad Cost Ratio променя начина, по който Висшата лига следи финансовите разходи.
Новата система е по-пряка – заплатите на футболистите и мениджъра, амортизацията на трансферите и агентските комисиони се съпоставят с коригираните приходи и трансферния баланс.
Основният праг е 85 процента. Има и преходен диапазон, който позволява определено превишение, а при по-сериозно надхвърляне следват финансови санкции и отнемане на точки.
Системата включва и проверки на ликвидността, оборотния капитал и нетната стойност на активите.
Това позволява финансовото състояние на клубовете да бъде наблюдавано по-оперативно, вместо да се разчита единствено на счетоводните резултати за тригодишен период.
В същото време основният принцип остава непроменен – клубът с по-големи приходи получава право да поддържа по-скъп състав.
Финансова устойчивост срещу конкурентен баланс
В основата на спора стоят две различни цели.
Първата е финансовата устойчивост – клубовете трябва да могат да плащат сметките си, да изпълняват договорите си и да избягват фалит.
Втората е конкурентният баланс – достатъчно отбори трябва да имат реален шанс да се борят за европейски места и титлата.
Една система може да постигне първата цел, без автоматично да гарантира втората.
Традиционните грандове разполагат с огромни дългосрочни спонсорски договори, големи стадионни приходи, редовни плащания от УЕФА, скъпи състави с висока пазарна стойност, силни академии и глобална фенска база.
Тези предимства се подсилват взаимно. Успехът носи повече приходи, повече приходи позволяват по-големи разходи, а по-големите разходи помагат за запазването на силен състав.
За клубовете от втория ешелон механизмът често работи в обратната посока. Един слаб сезон води до загуба на приходи, след което идват ограничения върху разходите, продажба на ключови футболисти и още по-трудно възстановяване.
Възможни промени
Една от обсъжданите алтернативи е въвеждането на общ таван на разходите за съставите, базиран на медианните приходи в лигата, вместо индивидуален лимит за всеки клуб.
Над определено ниво клубовете биха могли да плащат прогресивен данък върху разходите, а средствата да бъдат насочвани към академиите и по-малките клубове.
Друга възможност е създаването на защитени механизми за инвестиции на собствениците чрез банкови гаранции и ескроу сметки.
По-равномерното разпределение на телевизионните приходи и наградните фондове също би могло да намали финансовата дистанция между клубовете.
Възможен вариант е и по-дълъг преходен период за отборите, които изпадат от европейските турнири, така че внезапната загуба на приходи да не ги принуждава веднага да разпродават състава си.
Накрая стои въпросът за отговорността. При финансови нарушения наказанията обикновено засягат клуба, футболистите и привържениците. Част от предложените реформи предвиждат по-голяма персонална отговорност за директорите и ръководителите, взели рисковите решения.
Финансовите правила са необходими, защото без тях футболът би могъл отново да се върне към ерата на неконтролираните разходи и финансовите катастрофи. Спорът е не дали трябва да има правила, а как да бъдат устроени така, че да защитават клубовете от саморазрушение, без едновременно да затварят вратата пред нови претенденти.
Основният парадокс на настоящата система е, че тя обвързва допустимите разходи с приходите, а приходите до голяма степен са продукт на вече натрупаната спортна история. Така клубовете, които вече са изградили огромна финансова база, получават възможност да поддържат високи разходи, докато тези, които се опитват да се изкачат нагоре, трябва да го направят при значително по-ограничени възможности.
Сподели
