Към трона


Н. Гавазов

Към трона

Преди около десет години написах един материал от три  части за Ливърпул - "Ледниковият период" - опитвайки се да направя дисекция на случващото се в този велик клуб и трагедията, от която бе сполетян. По-късно  "червените" щяха да завършат седми в класирането, след Астън Вила и единствената  утеха щеше да стане операцията по изземването на клуба от ръцете на  Джилет и Хикс и може би това, че Евертън остана на две точки по-назад.

Материалът по-долу е съвсем различен. Той разяснява не само размразяването  на "Анфийлд" с пристигането на Джон Хенри, но най-вече обяснява  защо Ливърпул се завърна на върха на футболната пирамида - в Европа и в Англия.

FUTBOL TV има удоволствието да представи на своите читатели пълен превод на статията на Крис Баскомб от The Telegraph. Главната снимка в материала е на The Telegraph. Заглавието и останалите снимки са на FUTBOL TV.

 

Ключът към успеха са развитието на инфраструктурата, промените в управлението и компетентната трансферна политика.

На "Анфийлд" практически нямаше никой, когато слаб мъж с очила пристигна пред  вратата, носеща името Шенкли, за да огледа новия си дом. Джон Хенри и неговият екип от инвеститори закупиха  Ливърпул и в навечерието на обиколката на клубния музей новият собственик искаше рано сутринта по-отблизо да опознае Анфийлд.

"Дойдох тук и направих самостоятелна  разходка на терена", казва Хенри. - Обичам да бъда тук по изгрев слънце, когато няма никой".

Това разсъмване през октомври 2010 г. можеше отдавна да бъде забравено, ако го нямаше забележимата разлика:  Ливърпул преди появата на Fenway Sports Group и Ливърпул сега.

През 2010 г. Ливърпул имаше име, покрито със слава  от последните успехи на европейската сцена. В състава имаше  футболисти от световна класа, те можеха  да се похвалят с голяма зала от  трофеи и популярна световна марка. Липсваше инфраструктурата: по това време Ливърпул бе най-малкият от големите клубове.

Преди FSG  да дойде на власт, административната власт бе съсредоточена в ръцете на изпълнителния директор, който бе отговорен пред Борда и неговия председател. През 90-те години в Ливърпул се намираше  Ноел Уайт, по-късно - Дейвид Мурс, а те се довериха в  управлението на надеждни лейтенанти - Питър Робъртсън и Рик Пари, коjто по-късно го замени. През 1992 г. именно Пари допринесе за формирането на Висшата лига и помогна на клуба да премине в нова епоха.

Всички те се сблъскаха не само с останките от 60-те, 70-те и 80-те години, но и с ограничителния и подкрепян консерватизъм, който гласеше, че пътят  на Ливърпул е единственият правилен на Острова и няма друг такъв. Това се отнася и за рутинните промени в клубната структура, методите и въпросите, свързани с комплектоването  на треньорския състав - всичко това се определяше като  рисковано, радикално и разрушително, при това не само от акционерите, но и от феновете. В края на краищата Ливърпул - това е самият клуб, където стаята, превърната от Греъм Сунес в прес-зона, все още се считаше  за свещено място.

"Постигайки определени успехи, присъства и изкушението да се придържаме към формулата.  Искам да се придържам към това, което според вас е добро. Но през 90-те години всичко се променяше със светкавична скорост: Висша лига, ръст на печалбата, правилото  Босман, актуализираната Шампионска лига. Може би не бяхме съвсем готови за това",  каза Пари, който заема поста изпълнителен директор през 1999 година.

Йън Айър зае управленска позиция в Ливърпул, след като Мурс напусна  през 2007 година.

"Бях шокиран от това колко малка е инфраструктурата. В клуба работят само 200 души, търговията на дребно и маркетингът са възложени на външни изпълнители. Всеки разбираше какво трябва да се направи, за да прогресира  клубът, но също така разбирахме, че комерсиализацията ще доведе до негативна реакция и това беше най-трудното нещо. Но ние изоставахме", спомня си Айър.

“В края на работата на Жерар Улие и в началото на Рафа Бенитес често говорихме за Челси. Те не само нямаха слаби места в стартовия състав, но имаха и по двама добри играчи на всяка позиция. Не е лесно да се намерят ресурси, за да имаш подобен кадрови подбор", спомня си Пари.

Алекс Милър, който бе назначен в техническия отдел на Улие и работи като треньор при  Бенитес, си спомня колко трудно е било да се състезава с другите  английски клубове за най-добрите играчи на пазара.

"При Жерар и Рафа отрано, много преди останалите клубове,  забелязахме повечето  от най-добрите играчи, но понякога не става така, както бихме искали.  Срещнахме се с Роналдо, Пабло Аймар, Дани Алвеш, когото видяхме на младежкия турнир в Дубай. Всички знаехме за Петър Чех, който бе страхотен в Чехия на 16-годишна възраст и играеше за националния отбор на U-20 на Световната купа.

Но има много фактори, които пречат на затварянето на сделката: работата на агентите в кулоарите, желанието да се повиши цената, когато има интерес. Финансовите въпроси, разбира се, бяха важни. Започваше епоха, когато на играчите започваха да се предлагат заплати от по 100 хиляди паунда на седмица. И всеки знаеше, че след като научи за такава оферта, те веднага ще изтичат до телефона, за да се обадят на други клубове, опитвайки се да избият голяма сума. Това е истината и ние не можехме да се борим с нея", казва Милър.

Един от бившите треньори на Ливърпул разказа историята за това как е отишъл на вечеря със скаут на Арсенал, за да обсъди интересуващ го футболист. Скаутът се оказал  Арсен Венгер. И след 30 минути Дейвид Дийн (бивш вицепрезидент на лондончани) по телефона организира среща с представителя на този играч.

"Те работят бързо. Иска ми се и ние да сме способни на това".

По ирония на съдбата, времето на Бенитес  на "Анфийлд"  бе зачеркнато  с появата на новите собственици. Джордж Джилет и Том Хикс обещаха много, но - най-малко извън терена  - донесоха само хаос. Клубът бе  близо до финансова катастрофа и до външна администрация, докато FSG не се зае с въпроса за законността на правото на Хикс и Джилет да притежават клуба след техния официален дефолт  през есента на 2010 година.

Ключът към новия режим в "Анфийлд“  бе - както говореше  Пари - спокойствието.

"Те се придържаха към плана и бяха  готови да гледат към бъдещето и това ми харесва във Fenway. Преди началото на всеки сезон започнахме да чувстваме, че е време да спечелим отново титлата в лигата. Ако бе възможно да се поправи нещо, вероятно бе нуждата  да имаме още по-голямо спокойствие и концентрация върху качеството на провеждане  на всеки един от трансферните прозорци, изграждайки бъдещето", признава Пари.

Имаше проблеми. Назначаването на Дамиен Комоли през 2010 г. струваше пари  и време, а решението за назначаване на  Кени Далглиш като мениджър през 2011 г. не съответстваше  на обещанията за намиране на по-млад кормчия. Той бе открит  в лицето на Брендън Роджърс едва година по-късно.

Имаше също така и много PR - катастрофи - скандалите  с Луис Суарес, въпросът за ценовата политика при продажбата на билети. Милиони бяха похарчени за Анди Керъл, Марио Балотели и Кристиан Бентеке. По едно време изглеждаше, че Fenway по-често се извинява, отколкото да се хвали с постиженията си.

През лятото на 2012 г., когато клубът отказа да плати  за лидера на Фулъм Клинт Демпси, Хенри публикува отворено писмо до феновете, които бяха недоволни от липсата на големи трансфери. Това беше нещо като манифест.

"Политиката на клуба за трансфери не се състои в това да бъдат намалени разходите. Крайната цел  е да се извлече максимумът от изразходваните пари и да се осигури качество и дълбочина на състава. Трябва да спазваме правилата на финансовия феърплей  и да сме уверени, че разходите са свързани с печалбата", написа Хенри.

Веднага след това изявление се промени управленската структура на клуба. Президентът на FSG Майкъл Гордън и ръководителят на отдела за подбор на персонала  Майкъл Едуардс, който по-късно стана спортен директор, придобиха повече власт. Те все още остават в сянка, но техният аналитичен подход към намирането на укрепването на отбора вече извърши тиха революция.

"Идеята с преместването  на Майкъл Едуардс се оказа, че работи. Първоначално той се занимаваше с технически и аналитични дейности, но сега е по-ангажиран в преговорите. Той се опитва да не бъде видян, защото той е един от онези, които предпочитат да празнуват приноса на другите, като Дейв Фолс, Бари Хънтър или Иън Греъм.

Иън е истински учен в този екип, който има огромен принос в подбора на персонала. Той изгради аналитична система специално за Ливърпул, давайки на клуба възможност да получи по-разнообразна информация за играчите, на които си струва да се обърне внимание.

Fenway веднага осъзна идеята. През 2010 г. те разбраха, че не могат да стигнат до края заради футболистите. Че е толкова важно да бъде намерен  Анди Робъртсън, като и Вирджил ван Дайк. Въпросът не е колко да се харчи, а как да се харчи", признава Айър.

Джон Хенри започна от нулата. В първите си дни начело се срещна с фенове, журналисти, играчи, подчинени и бивши служители на клуба, опитвайки се да разбере с  какво живее Ливърпул и какво се е объркало след спечелването на последната титла.

Не е нужно да сте завършили  Харвард, за да разбереш, че на върха на пирамидата стои въпросът с подбора на играчите. Работата на  този фронт също бе поставена под съмнение и когато се правеха опити за подсилване на шампионския отбор от 1990 г. и когато по-късно дойдоха момчета като Найджъл Клъф, Джулиан Дикс, Стан Колимор и Ел Хаджи Диуф.

"Трябва да помним, че през първите години на  FSG имахме дългове, останали след режима на Хикс и Джилет, ние имахме нужда от време, за да се възстановим. Хората видяха, че продаваме, и се чудеха защо не купуваме никого в замяна. Но не е толкова просто. Наложи се да вземаме сложни решения и да купуваме играчи, които бихте отказали, ако имате повече пари", продължава Йън.

Роджърс през 2014 г. почти даде резултат - Луис Суарес, Даниел Стъридж и Филип Коутиньо показаха колко много може да се промени ситуацията с интелигентни покупки. Но вместо да осигури платформа за пробив към спечелване на титлата, всичко се разпадна.

 

"Вземете например Алексис Санчес, когото искахме да купим от Барселона през 2014 година. Със сигурност знам, че предложението на Арсенал бе по-слабо от нашето. В един момент решението бе оставено на играча и той избра Арсенал. Положихме много усилия, но не успяхме. В резултат на това се опитвате да намерите нещо в замяна, а това може да доведе до вземане на не най-доброто решение", разсъждава Айър.

Функционерът  си спомня за още един неуспешен трансфер, в последния ден за сделки, в който се водят преговори с Днепър за Евгений Коноплянка: "Ние се договорихме за размера на компенсацията, дори се съгласихме да платим предварително, а играчът премина  медицински преглед, всичко бе договорено с него. Но тогава президентът на клуба изчезна и ние никога повече не го видяхме, а прозорецът за трансфери затвори. Няма да повярвате колко трябва да се направи, за да завършите една сделката".

След крачка назад, която приключи с уволнението на Роджърс, се оказва, че назначението на Клоп  през 2015 г. е точно това, което липсваше на клуба.

"Юрген отговаря на нашия план, защото той се вписва в клуба.  Той вярва в този проект. Смешно е, когато казват, че системата за набиране на персонал и футболисти  се е променила при Клоп. Няма промени в системата. Всеки вярва в този проект и той също вярва.

Сравнете ситуациите със  Санчес и Ван Дайк. Когато трансферът  на Върджил първоначално се провали, той, за разлика от повечето други мениджъри, не тръгна да моли за покупка на някого  в замяна заради  количество. Не. Той бе готов да изчака, за да получи играча, от който се нуждае", обяснява Айър.

През последните 3 години Ливърпул разви нюх към добрите  трансфери, в които, разбира се, им помогна и бюджетът, попълнен от увеличена търговска дейност и прогрес  в Шампионска лига.

"Това е прогрес. Първо се върнахме в Европа, после в Шампионска лига, сега искаме отбор, който ще печели трофеи. Всички мениджъри - независимо дали Кени, Брендън или Юрген - бяха част от това пътуване, за да помогнат на клуба да стигне до мястото, където е сега.

Ливърпул все още не е на трона. Но те повече от предишните години са обсебени от победите", казва още Айър.

2156