От ада до Мондиала: невероятната история на Ирак
Н. Гавазов
Националният отбор на Ирак участва едва за втори път в историята си на световно първенство по футбол.
Изключително постижение – особено ако се познава пътят, който този тим е извървял.
Управлението на безумен диктатор и неговия садистичен син. Десетилетия на гражданска война и терористични атаки с хиляди жертви. Нищо не подсказваше, че "Лъвовете на Месопотамия“ ще излязат по-силни от ада, през който премина Ирак, но в крайна сметка точно това се случи.
Победата над Боливия във финала на междуконтиненталния плейоф за място на Световното първенство през 2026 година накара Ирак едновременно да се смее и да плаче.
Прекалено много емоции, спомени и жертви – всичко се стовари наведнъж.
"Когато победихме, първо се обадих на баща си, но не успях да кажа нито дума. Само плачех.
Не мисля, че хората напълно осъзнават през какво преминахме като държава и като народ. Има причина да живеем в чужбина. Нашите родители бяха принудени да заминат, за да ни дадат шанс. За да можем един ден да се върнем“, споделя нападателят на националния отбор на Ирак Али Ал-Хамади.
Той говори чист английски с отчетлив ливърпулски акцент. Причината е, че майка му извежда Али от Ирак, когато той е едва на една година. Баща му Ибрахим тъкмо бил арестуван за участие в протести срещу режима на Саддам Хюсеин и тя решила да не чака повече.
По-късно, след като американците свалят диктатурата, Ибрахим е освободен от затвора и се събира отново със семейството си в района на Ливърпул.
А подобни истории в Ирак са милиони.
От 26-имата футболисти, които "Лъвовете на Месопотамия“ доведоха на Световното първенство през 2026 година, десет са израснали във Великобритания, Швеция, Дания и Германия. Някои от тях, като Марко Фарджи, вече дори не говорят арабски език.
Има и играчи като Ребин Сулака – етнически кюрд от сепаратистка територия, която не е под контрола на Багдад.
А начело на всичко стоят бившият селекционер на Австралия Греъм Арнолд и неговият помощник Рене Мюленстийн, който дълги години бе част от щаба на сър Алекс Фъргюсън в Манчестър Юнайтед.
"Ирак все още усеща последиците от Втората война в Персийския залив. Това се вижда по градовете. Те се възстановяват, но тук не е Дубай и не е Саудитска Арабия“, обяснява нидерландецът.
"Именно затова, когато се класирахме за Мондиала, настъпи истинска лудост. Цялата нация имаше нужда от повод за празник, а ние ѝ подарихме огромна доза радост и енергия.“
Честно казано, Ирак преживя дори твърде много за една държава.
Кой не е чувал за диктатора Садам Хюсеин, който два пъти воюва със Съединените щати – и двата пъти претърпя унизително поражение?
Синът му Удай (от първа братовчедка, което обяснява менталните му проблеми) обаче е далеч по-малко известен. И напразно!
През 1984 година Садам поверява на Удай целия иракски спорт, назначавайки го за председател на Олимпийския комитет на страната. Именно тогава започва голямото бедствие.
Макар че националният отбор на Ирак по това време се представя добре и успява да се класира за Световното първенство през 1986 година, Удей уволнява селекционера, всява страх сред футболистите и отменя контролните срещи. Резултатът е катастрофален – три загуби в три мача и нула точки на Мондиала.
— Saffron Sniper (@Saffron_Sniper1) January 24, 2026
Нещастниците, които се завръщали у дома, вече били очаквани от т.нар. "червени стаи“ – помещения за изтезания, където синът на диктатора подлагал жертвите си на мъчения с помощта на методи, напомнящи Средновековието.
"Думата, която най-добре го описва, е "садист“. Лично съм виждал как измъчва поне десет футболисти. Дори Садам беше по-човечен от Удай“, разказва Латиф Яхия, който години наред изпълнявал ролята на двойник на Удай на публични събития.
От своя страна футболистите потвърждават тези разкази.
"Една нощ дойде кола за мен. Откараха ме в пустинята, пребиха ме и ми казаха, че повече няма да играя футбол. А това е само един случай. Пет-шест пъти ме глобяваха, три пъти ме обръснаха нула номер; хвърляха ме в затвора, за да премина в неговия клуб“, спомня си нападателят от началото на 90-те години Ахмед Ради.
Още по-ужасяваща е историята на Емад Рида:
"Осъдиха родния ми брат на смърт заради предполагаемо участие в опозиционно движение. Когато на Световното първенство до 20 години вкарах гол на Канада, вдигнах фланелката си, за да покажа портрет на Садам. Ако не го бях направил, щяха да го екзекутират.“
Дори Хабиб Джафар, най-голямата звезда на Ирак по онова време, многократно се превръщал в боксова круша:
"И до днес само един поглед към сградата на Националния олимпийски комитет ме изпълва със страх. За мен тя означава месеци на мъчения. Лош пас – удар с камшик. Или рисуваха велосипед на стената и нареждаха да го карам. Ако не го правех, следваха нови побои. Макар че и без това пак ни биеха.“
Единственият човек, на когото му стигна смелостта да се противопостави на произвола, беше треньорът Амо Баба. През 1992 година, пред погледите на 50 хиляди зрители, той отказва да получи сребърния медал след скандално съдийство в полза на клуба на Удай. Тогава синът на диктатора слиза на терена:
"Говореше глупости. Казах му да върви по дяволите. Казах му, че не разбира нищо от футбол. Защо не ме убиха? Вероятно защото хората ме обичаха твърде много.“
В същото време Баба разказва и за наказанията с кабели, както и за бетонните топки, по които Удай карал футболистите да ритат с всичка сила – това било едно от любимите му развлечения.
Разбира се, комисията на ФИФА, изпратена в Ирак през 1997 година, не забелязва нищо подобно.
"Дори се шегувахме помежду си как точно няма да кажем нищо. Просто не можехме да го направим, разбирате ли?“, обяснява тогавашният национал Шарар Хайдар.
Това, което със сигурност се виждало обаче, била деградацията на иракския спорт под управлението на Удай. Ако за Олимпийските игри през 1980 година се класират 43 иракски спортисти, то за Олимпиадата през 2000 година те са едва четирима.
Садистът начело на спорта унищожавал всичко, до което се докосне – докато накрая самият той не беше унищожен.
Американската армия печели войната само за 21 дни, след което Удай и брат му Кусай се укриват, но не за дълго. През юли 2003 година местонахождението им е разкрито срещу парично възнаграждение, а по време на последвалата операция двамата са убити.
"Как умряха?“ – според легендата попитал Саддам Хюсеин.
"В бой“, отвърнал негов помощник.
"Като шахиди“, удовлетворено заключил диктаторът, който по-късно сам беше екзекутиран чрез обесване.
Стана ли животът в Ирак по-добър след това? Върна ли се нормалността?
За съжаление, милионната армия на Саддам не изчезва във въздуха.
Много от тези въоръжени хора, свикнали с етническо и религиозно насилие, по-късно се присъединяват към различни въоръжени и терористични групировки, сред които и т.нар. "Ислямска държава“ (ИДИЛ), чиито атаки превръщат живота в Багдад в истински кошмар.
Само през 2007 година вследствие на действията на въоръжени групировки загиват над 26 хиляди иракски цивилни граждани.
Американските войски не са достатъчни, а и във Вашингтон няма особено желание за продължително и мащабно военно ангажиране, подобно на това във Виетнам.
Какво е да играеш футбол на такъв кървав фон? Ами Ирак игра – и дори победи.
"На Купата на Азия през 2007 година и ние самите очаквахме просто да участваме и след това да отпаднем. Но още във втория кръг победихме фаворита Австралия с 3:1 и тогава хората започнаха да ни обръщат внимание. След това, всеки път когато печелехме, тичахме да купуваме вестници. Искахме да разберем каква е реакцията у дома“, спомня си Салих Садир.
А най-удивителното е друго – докато в самия Ирак кюрди, сунити и шиити се избивали помежду си, в националния отбор всички живеели и се разбирали като едно цяло.
Журналистът Джеймс Монтегю остава впечатлен от лагера на "Лъвовете на Месопотамия“:
"Забелязах приятелство, чувство за хумор и единство. И това при положение, че повечето играчи бяха загубили свои близки, а семействата им у дома бяха заплашвани от радикали.“
И всичко това въпреки ужасите, които се случвали всеки ден.
Треньорът Жорван Виейра си спомня как физиотерапевтът на отбора се прибрал у дома, защото съпругата му раждала, а на връщане загинал при експлозия на автомобил-бомба.
"И какво трябваше да кажа на играчите? Да плача заедно с тях или да им обясня, че трябва да бъдат силни?“, пита бразилецът.
Въпреки това той успява да разбере същността на Ирак и да превърне общата болка в източник на сила. "Лъвовете на Месопотамия“ елиминират Южна Корея след изпълнение на дузпи на полуфинала, а във финала побеждават с минималното 1:0 Саудитска Арабия благодарение на гола на капитана Юнес Махмуд.
Всичко това се случва на фона на нова вълна от терористични атаки. Атентатори самоубийци нападат футболни фенове, събрали се по площади и улици, за да празнуват успехите на отбора. След мача с Южна Корея например само при два взрива в Багдад загиват 50 души.
"Дори не искахме да излизаме на терена, но по телевизията показаха майка, чийто син беше убит. Тя каза, че няма да го погребе, докато не спечелим купата. Това оказа огромно влияние върху момчетата и се превърна в повратен момент“, признава Салих Садир.
Тогава футболистите направиха всичко по силите си, за да обединят страната, но успяха да го постигнат само за няколко дни.
Войната на всички срещу всички продължи, а през 2016 година в Ирак бяха регистрирани около 4000 тежки насилствени престъпления – седем пъти повече, отколкото по времето на Саддам Хюсеин.
През цялото това време, в продължение на близо петнадесет години, хората от Басра до Ербил продължаваха да напускат домовете си в търсене на по-спокоен живот другаде. Смята се, че днес повече от 4 милиона иракчани живеят в Европа и Съединените щати.
Едва през последните години този процес донякъде се забави.
"Ислямска държава“ най-накрая беше разгромена, а броят на терористичните атаки рязко намаля. Това поне позволява на хората да водят сравнително нормален живот.
Проблемите обаче остават. Стабилна държава все още няма. Кюрдите на север продължават да поддържат своята непризната автономна структура. Освен това в самия Ирак действат различни въоръжени формирования като Асаиб Ахл ал-Хак, Организацията Бадр и Катаиб Хизбула, които формално са подчинени на държавата, но на практика поддържат тесни връзки с Иран.
Докато националният отбор играе на Световното първенство през 2026 година, министър-председателят Али ал-Заиди води своя собствена битка – битката за единството на страната.
Иракският лидер успя да прокара митническа реформа, която постави кюрдските власти в значително по-тясна зависимост от Багдад.
Освен това част от проиранските милиции се съгласиха да се разоръжат след американските бомбардировки, като процесът трябва да започне до края на юни.
На теория, отборът на Греъм Арнолд ще може да се завърне у дома и да празнува заедно с феновете си в една по-добра държава, отколкото бе по времето на Удай или в годините след американската интервенция. На теория...
Дали това ще се случи?
.................
Първият мач на иракчаните на Мондиал 2026 завърши с поражение 4:1 срещу Норвегия. И да, азиатците нямаха много положения за гол, но отправиха 11 удара, колкото и скандинавците.
"Лъвовете" като цяло играха достойно.
"За много от играчите в националния отбор пътят към Мондиала беше истински ад“, признава кюрдът Ребин Сулака. "Сега единственото, на което се надявам, е Ирак да се гордее с нас. Да успеем да обединим всички хора в Ирак".
След по-малко от три часа хората на Греъм Арнолд ще излязат срещу фаворита Франция. Едва ли някой си прави илюзии за резултата от сблъсъка във Филаделфия. Въпреки това, на повече от 9 000 км един народ ще остане буден до сутринта...
