В събота, 4 юли, с 19-километрово отборно бягане по часовник в испанския град Барселона ще бъде даден стартът на най-значимото събитие в световното колоездене – Тур дьо Франс. Подобна дисциплина не е присъствала в програмата на "Голямата примка“ от 2019 година, а като откриващ етап – чак от далечната 1971 година, когато в Мюлуз триумфира тимът на Molteni, воден от легендарния Еди Меркс.

Тур дьо Франс заслужено носи всички възможни суперлативи – най-престижното, най-легендарното и най-популярното колоездачно състезание в света. И нито едно от тези определения не е преувеличено.

OЩЕ...

04.07.26 | 03:42

Уимбълдън 2026: Резултати от третия кръг при мъжете на 3 юли

Винаги е съществувала ясна разлика между Тура и неговия голям съперник – Джиро д'Италия. Докато италианската обиколка традиционно се възприемаше като надпревара на тежките планински изкачвания, организаторите на "Голямата примка“ се стремяха да постигнат баланс между планинските етапи и индивидуалните стартове по часовник. В съвременната епоха обаче тази разлика почти изчезна, а дори може да се каже, че двете състезания до известна степен размениха своите роли.

Различен е и характерът на планините в двата Гранд тура. Докато Джирото предлага изключително стръмни и тежки изкачвания, Тур дьо Франс преминава през по-полегати, по-дълги и по-ритмични проходи със сравнително постоянен наклон.

Днес основната разлика между маршрутите на Джиро и Тура вече не е в съотношението между планински и равнинни етапи, а в тяхната дължина. Италианците остават верни на традицията и залагат на дълги и изтощителни етапи, докато организаторите на "Голямата примка“ предпочитат по-къси, динамични и интензивни маршрути.

Любопитното е, че през 2026 година и двете състезания донякъде се отклоняват от тези тенденции. За първи път в съвременната история средната дължина на груповите етапи в Тур дьо Франс ще бъде по-голяма от тази в Джиро д'Италия – 173 км срещу 170,95 км.

За втора поредна година финалният етап в Париж няма да бъде традиционният "етап на приятелството“. В маршрута отново е включено павираното изкачване към Монмартър, което при определени обстоятелства може да доведе до сериозни разлики в генералното класиране.

В сравнение с миналата година обаче последното от трите изкачвания към Монмартър ще бъде разположено значително по-далеч от финала – на 17 км, докато преди беше само на 6 км от края. Това увеличава вероятността състезанието в Париж все пак да завърши с традиционен спринт по Шанз-Елизе.

Атмосферните условия също играят важна роля. Докато майското Джиро често преминава при хладно и дъждовно време, Тур дьо Франс се провежда в разгара на лятото, когато колоездачите трябва да се справят с изтощителната юлска жега. Това усложнява задачата на състезателите, но улеснява организаторите – за разлика от Джиро, тук рядко се налага промяна на маршрута заради сняг по високите планински проходи.

История и факти

– Тур дьо Франс се провежда за първи път през 1903 година. Оттогава насам състезанието е прекъсвано единствено по време на Първата (1915–1918) и Втората (1940–1946) световни войни. През 2026 година "Голямата примка“ ще се състои за 113-и път в историята.

– Прозвището "Голямата примка“ (фр. *La Grande Boucle*) идва от маршрутите на състезанието в първите години от неговото съществуване. Тогава Турът неизменно стартира от Париж, преминава през градове близо до границите на Франция – най-често по часовниковата стрелка – без да навлиза в централната част на страната, и се завръща обратно в столицата. На картата тези маршрути действително наподобяват голяма примка.

Преди 1926 година маршрутът на Тур дьо Франс неизменно следвал тази концепция. Впоследствие организаторите започват да експериментират с различни трасета и днес маршрутите рядко наподобяват класическата "Голяма примка“. Въпреки това историческият прякор остава неразделна част от идентичността на състезанието и продължава да се използва и до днес.

– Идеята за създаването на Тур дьо Франс принадлежи на вестник L'Auto, който търсел начин да увеличи тиража си в конкуренцията с Le Vélo. По онова време еднодневните колоездачни състезания вече се радвали на огромна популярност, така че идеята за многодневна надпревара изглеждала напълно логична. Нейният автор бил 26-годишният журналист Жео Льофевр, който отговарял за колоезденето във вестника.

Въпреки това основните заслуги впоследствие били приписани на главния редактор на L'Auto Анри Дегранж. Парадоксално, първоначално именно той се отнесъл скептично към идеята за Тур дьо Франс и било необходимо сериозно убеждаване, за да даде съгласието си за организирането на надпреварата.

– От 1947 година насам на Тур дьо Франс се присъжда специалната награда "Сувенир Анри Дегранж“, аналог на отличието "Чима Копи“ в Джиро д'Италия. Тя се връчва на състезателя, който първи премине най-високата точка по маршрута на съответното издание на Тура. През 2026 година наградата ще бъде определена на 20-ия етап, на легендарния алпийски проход Кол дю Галибие, чийто връх се намира на 2631 метра над морското равнище.

До Втората световна война L'Auto неизменно организира Тур дьо Франс. След освобождението на Франция от германската окупация обаче вестникът е закрит заради обвинения в прекалена лоялност към нацисткия режим. Правото да организира състезанието преминава към L'Equipe.

През 1965 година изданието е придобито от Етиен Амори, който впоследствие създава компанията Amaury Sport Organization (ASO). И до днес именно тя притежава правата както върху Тур дьо Франс, така и върху L'Equipe. В момента ASO е най-големият организатор на колоездачни състезания в света. Освен Тур дьо Франс, компанията организира още Вуелтата, Париж – Рубе, Лиеж – Бастон – Лиеж, Париж – Ница, Критериум Дофине, Флеш Валон, Обиколката на Каталуния и редица други престижни надпревари.

– Първият победител в историята на Тур дьо Франс през 1903 година е французинът Морис Гарен. В това издание до финала достигат едва 21 колоездачи – най-малкият брой финиширали в историята на състезанието.

– Жълтият цвят на фланелката на лидера не е избран случайно. Именно на жълта хартия е отпечатван вестник L'Auto. Лидерската фланелка дебютира на Тур дьо Франс през 1919 година.

– Рекордът по най-много крайни победи в Тур дьо Франс се поделя от четирима състезатели с по пет триумфа. Това са французите Жак Анкетил (1957, 1961–1964) и Бернар Ино (1978, 1979, 1981, 1982, 1985), белгиецът Еди Меркс (1969–1972, 1974) и испанецът Мигел Индурайн (1991–1995).

Действащият шампион на Тур дьо Франс, словенецът Тадей Погачар, вече има четири победи (2020, 2021, 2024 и 2025 година) и през този сезон може да се изравни с рекордьорите.

Между 1999 и 2005 година американецът Ланс Армстронг печели състезанието седем поредни пъти. През 2012 година обаче всичките му титли са отнети заради системна употреба на допинг. Победите не са прехвърлени на вторите в класирането, тъй като и голяма част от тях впоследствие са уличени в допингови нарушения. Затова в официалната история на Тур дьо Франс срещу тези години и до днес стоят празни места.

– Еди Меркс печели общо 34 етапа в Тур дьо Франс и дълго време държи рекорда по този показател. През 2024 година легендарният британски спринтьор Марк Кавендиш подобрява това постижение, записвайки своята 35-а етапна победа. Въпреки това Меркс продължава да бъде абсолютен рекордьор по брой дни с жълтата фланелка на лидер – общо 96.

– Освен това Еди Меркс притежава още един рекорд в историята на Тур дьо Франс, който е невъзможно да бъде подобрен – той може единствено да бъде изравнен. През 1969 година белгиецът печели всички възможни класирания в състезанието: генералното, точковото (спринтьорското), планинското, комбинираното (определяно според сбора от местата в трите основни класирания), отборното с тима на Faema, както и приза за най-атакуващ състезател на Тура.

– Рекордът за най-много етапни победи в рамките на едно издание на Тур дьо Франс е осем. Това постижение е записвано от Шарл Пелисие (1930), Еди Меркс (1970 и 1974) и Фреди Мартенс (1976). Само един колоездач в историята е успявал да спечели четири поредни етапа в Тур дьо Франс – легендарният италиански спринтьор Марио Чиполини през 1999 година.

– След дисквалификацията на Ланс Армстронг само трима състезатели извън Европа са печелили Тур дьо Франс. Това са американецът Грег Лемонд (1986, 1989 и 1990), австралиецът Кадел Евънс (2011) и колумбиецът Еган Бернал (2019).

– Именно Лемонд печели Тур дьо Франс с най-малката разлика в историята. През 1989 година той изпреварва Лоран Финьон с едва 8 секунди, като му отнема жълтата фланелка в заключителния етап – индивидуалното бягане по часовник в Париж. Общо само десет пъти в историята разликата между първия и втория в генералното класиране е била под една минута, като половината от тези случаи са през XXI век.

– Само четирима колоездачи са успявали да носят жълтата фланелка от първия до последния етап на Тур дьо Франс. Това са Отавио Ботекия (1924), Никола Франц (1928), Ромен Маес (1935) и Жак Анкетил (1961).

– Най-много победи в генералното класиране имат домакините французи – общо 36. Последният френски триумф обаче датира още от 1985 година, когато Бернар Ино печели своя пети Тур. Белгийците са втори с 18 победи, но последната от тях е още по-отдавнашна – Лусиен ван Импе триумфира през 1976 година.

– Французите са лидери и по общ брой етапни победи в Тур дьо Франс – 717. Белгийците имат 500, а италианците – 273.

– Най-много участия в Тур дьо Франс има французинът Силвен Шаванел – 18 между 2001 и 2018 година. Той дели и рекорда за най-много завършвания на състезанието – 16, заедно с Йоп Зутемелк. Легендарният нидерландец обаче достига финала във всяко издание, в което е стартирал.

– Най-много зелени фланелки за победител в точковото класиране е печелил словакът Петер Саган – седем пъти (2012–2016, 2018 и 2019). Германецът Ерик Цабел е втори с шест поредни успеха (1996–2001).

– Рекордьор по победи в планинското класиране на Тур дьо Франс е французинът Ришар Виранк, който печели фланелката на най-добрия катерач седем пъти – през 1994–1997, 1999, 2003 и 2004 година. По шест победи имат испанецът Федерико Баамонтес (1954, 1958, 1959, 1962–1964) и белгиецът Лусиен ван Импе (1971, 1972, 1975, 1977, 1981 и 1983).

Тур дьо Франс 2026: Погачар отново е големият фаворит, но конкуренцията се готви за битка

В статуса на абсолютен фаворит преди старта на Тур де Франс 2026 влиза действащият шампион в състезанието Тадей Погачар. Словенецът вече четири пъти е печелил "Голямата примка“ (Тур де Франс) и е само на крачка от това да влезе в клуба на рекордсмените. Честно казано, трудно е да си представим кой или какво, освен форсмажорни обстоятелства, може да попречи на словенеца по пътя към петата му титла.

Погачар е най-силният и най-универсален колоездач в света, а зад гърба му стои един от най-мощните – ако не и най-мощният – състави в пелотона. В редиците на UAE Emirates има още един, а защо не и двама колоездачи, способни да се борят за призови места в генералното класиране. Това се отнася най-вече за вицешампиона от Джиро 2025 Исаак Дел Торо, който ще направи своя дебют на Тура.

Докато Погачар загряваше за "Голямата примка“ в Обиколката на Швейцария, Дел Торо победи повечето от основните си съперници за Тура 2026 в Обиколката на Оверн-Рона-Алпи (бившият Критериум дофине). Този факт би трябвало сериозно да деморализира конкуренцията: ако губиш от главния помощник на Погачар, какви изобщо са шансовете ти срещу самия Тадей?

През 2023 г. в ролята на грегари (помощник) на Погачар до подиума на Тур де Франс достигна Адам Йейтс, който също е част от състава на UAE Emirates. Изглежда обаче пикът в кариерата на британеца вече е в миналото. Основната цел на Йейтс за настоящия сезон бе Джирото, но още във втория етап той попадна в завал и бе принуден да напусне състезанието. Сега на Тура Йейтс едва ли може да мечтае за подиум, но класиране в топ 10 в ролята на помощник на Погачар е напълно реалистична цел.

Основен съперник на Погачар от години е Йонас Вингегор. Техните дуели през 2022–2023 г. бяха може би най-доброто нещо, случвало се на Тур де Франс в модерната епоха. От 2024 г. насам обаче това съперничество става все по-едностранно. И след като датчанинът не успя да победи Тадей на Тура през предишните две години, едва ли може да се очаква да го направи сега, имайки зад гърба си тежкото участие и победата в Джиро д'Италия.

Въпреки това Вингегор безспорно остава вторият най-добър многодневчик в света и дори след усилията в Италия е главен фаворит за второто място. А ако с Погачар се случи някакъв форсмажор – тогава датчанинът може да мечтае и за златен дубъл.

През тази година отборът на Visma Lease a Bike, за разлика от UAE Emirates с Дел Торо, няма толкова изявени алтернативни претенденти за генералното класиране. Основни планински помощници на Вингегор ще бъдат универсалният Матео Йоргенсон, както и двама катерачи, които през май караха на Джирото – Сеп Кус и Давиде Пиганцоли. Последният стана едно от откритията в Италия, но боеспособността му на Тура е под въпрос: той влезе в състава за "Голямата примка“ в последния момент поради контузията на Воут ван Арт, който изключително много ще липсва на отбора в равнинните и хълмистите етапи.

Кадровите проблеми на Visma Lease a Bike не спряха дотук. В края на юни Едоардо Афини падна лошо на шампионата на Италия и участието му бе застрашено. В крайна сметка лекарите му дадоха зелена светлина за старт, но въпросът е дали ще бъде в оптимална форма. А Едоардо ще бъде изключително нужен на отбора си още в първия ден за отборния часовников етап – всъщност именно това е и главната причина за включването му в състава за Тур 2026.

Една от големите интриги ще бъде представянето на 19-годишния Пол Сейксас. Французинът направи впечатляващ сезон и вече е определян като бъдещата надежда на домакините, но дебютът му в триседмична обиколка и последствията от скорошно падане поставят под съмнение възможността му да се бори за жълтата фланелка. По-реалистична цел изглеждат място на подиума или етапна победа.

Сред останалите претенденти за челните позиции личат имената на Ремко Евенепул, Флориан Липовиц, Хуан Аюсо, Матиас Скелмосе, Ричард Карапас, Том Пидкок и Тобиас Халанд Йоханесен. Повечето от тях изглеждат по-скоро като кандидати за подиума или челната десетка, отколкото за крайния триумф.

При спринтьорите се очаква изключително оспорвана битка. Основен фаворит за масовите финали е Тим Мерлир, докато Яспер Филипсен отново ще преследва зелената фланелка. В спринтовете ще се намесят още Кейдън Гровс, Мадс Педерсен, Матьо ван дер Пул, Олав Кой и Биням Гирмай, което обещава едни от най-конкурентните масови финали през последните години.

Маршрутът е начертан. Претендентите са подготвени. Но само един колоездач ще облече жълтата фланелка и ще я превърне в своя на Тур дьо Франс 2026...