TRQBVA DA DOBAVITE OSHTE TITLI!!! POVECHE OT GODINA MINA!

dobre che naznachiha van gaal s giggs samo gubiha

mnogo si e dobur daje Van Gal samo che nestava za dve sedmici da ni napravi nomer 1 i nezabravqite che s trici maimuni nemoge da se lovqt 😀

Da

Spored men sgreshiha s tva che naznachiha van gaal za menidjur ryan gigs spored men e nai podhodqshtiqt za tozi post zashtoto poznava otbora.

s toq trenior do nikade nqma da q dokarame , nai golemiq proval

s toq trenior do nikade nqma da q dokarame , nai golemiq proval

simulaciii duspi i bil nai dobriq otbor ??? Nai pedalskiq otbor podrepqsht ot sudiite

има ли фенчета на манчестър юнайтед? 😆 😆

Само ман Юнайтед!

Манчестър Юнайтед (на английски: Manchester United) е футболен клуб от град Манчестър, Англия. Домакинските си мачове отборът играе на стадион Олд Трафорд. Основан като Нютън Хийт футболен клуб през 1878 г., клубът променя името си на Манчестър Юнайтед през 1902 г. и се премества в Олд Трафорд през 1910 година. През 1968 г. под ръководството на Мат Бъзби, Манчестър Юнайтед става първият английски футболен клуб, който печели Купата на европейските шампиони, десет години след въздушната катастрофа в Мюнхен, отнела живота на осем играчи от клуба. Настоящият мениджър сър Алекс Фъргюсън, е най-успешният мениджър в историята на английския футбол, със спечелени 27 големи отличия (в края на сезон 2011/12), откакто заема този пост през ноември 1986 година. Манчестър Юнайтед е най-успешният клуб в английския футбол, след като е спечелил рекордните 19 титли, и 11 купи на Футболната асоциация което също е рекорд, както и четири Купи на лигата. Клубът също е спечелил три европейски купи и два пъти е бил световен клубен шампион: през 1999 г. и 2008 г. Към октомври 2012 г. по-годишен клубен коефициенти, изготвен от УЕФА, отборът заема второ място, като клуб в Европа [1]. Манчестър Юнайтед е един от най-богатите и най-широко подкрепяните футболни отбори в света. Клубът има стойност 2,23 милиарда щатски долара през юли 2012 г., което го прави най-ценният футболен клуб в света [2]. След като се появява на Лондонската фондова борса през 1991 г., клубът е закупен от Малкълм Глейзър през май 2005, сделката е оценена на почти 800 милиона британски лири [3]. В началото на сезон 1907/1908 г. (който е и първата шампионска година на отбора) Джон Хенри Дейвис започва да планира строителството на стадион. Чрез своята пивоварна купува земя в Трафорд - град, намиращ се край Манчестър (днес квартал на града), върху която да бъде построен стадионът. Строителните работи започват през 1908 г. под наблюдението на известния архитект Арчибалд Лейч. До 1910 г. отборът завършва преместването си на новият стадион като напуска стария си дом на Банк Стрийт. Първият мач на Юнайтед на новия стадион се играе на 19 Февруари 1910 г. Домакините губят с 4:3 от Ливърпул пред 80 000 зрители. Два дни преди това голямата дървена трибуна на стария стадион на Банк Стрийт бива срутена от силни ветрове. „Червените дяволи“ печелят втората си титла на Англия в края на първия пълен сезон на Олд Трафорд - 1910/11. Отборът грабва първото място в последния мач от сезона като побеждава с 5:1 Съндърланд у дома. Освен донеслия победата срещу Съндърланд Харолд Холс, Юнайтед притежават още един класен нападател - Енох Уест, който се превръща в основна фигура и през втория сезон на „театъра на мечтите“. Той бележи 19 гола по време на шампионата и помага на отбора да спечели Чарити Шийлд в мач срещу Суиндън Таун. Крайният резултат от мача е 8:4. Въпреки тази добра серия „червените дяволи“ не успяват да поддържат темпото и през сезон 1911/12 защитаващият титлата си отбор завършва едва на 13-то място. Секретар-мениджърът на клуба Ърнест Мангнъл решава да се прехвърли при градския съперник Манчестър Сити. Търсенето на нов човек на поста на Мангнъл завършва с подписа на Дж.Дж. Бентли, президент на футболната лига. Под негово ръководство червените достигат до четвърто място в шампионата през сезон 1912/13. Следващият сезон е период на смени и непостоянство като Чарли Робъртс и Алекс Бел са продадени съответно на Олдъм и Блекбърн Роувърс. Юнайтед завършват на 14-то място, а Уест получава наградата за голмайстор на лигата за трети пореден път. Следващият сезон се запомня с настъпилите промени в ръководството. През декември 1914 г. ролята на секретар-мениджър се разделя за първи път. Бентли става секретар на отбора, а Джон Робсън е назначен за мениджър. Тимът на новия мениджър е само бледа сянка на звездния отбор, спечелил купата на Англия през 1909 г. От него остават само Джордж Стейси, Били Мередит, Санди Търнбъл и Джордж Уол. Не е изненада и крайното класиране на отбора — само на точка над изпадащите. След четиригодишна пауза Манчестър Юнайтед играе отново в лигата на 30 август 1919 г. поради Първата световна война. Отборът е изцяло променен в първия си мач за лигата срещу Дарби Каунти. Само двама играчи от стария тим остават при „червените дяволи“. Били Мередит остава на Олд Трафорд, но е на прага на пенсиониране след запомняща се кариера. През сезон 1919/20 изиграва само 19 мача, а Юнайтед завършва на 12-то място в Първа Дивизия. Новият любимец на публиката Джо Спенс, завършва сезона като голмайстор на отбора с 14 попадения. През следващия сезон отново е голмайстор, но отборът продължава да не се представя добре и завършва едва на 13-то място. Маниджърът Джон Робсън напуска клуба и е заменен от Джон Чапман, който заема старата роля на секретар-мениджър. По същото време бившият мениджър на червените Дж.Дж Бентли продължава да води Манчестър Сити, като отборът се мести на нов стадион — Мейн Роуд. Мередит преминава в градския съперник и въпреки възрастта си се оказва важно попълнение за Сити, докато Юнайтед отпадат в първия си сезон без него, спечелвайки само 8 от 42 мача през сезон 1921/22. Отборът на Чапман, който играе във Втора дивизия, не успява да си осигури преминаване в по-горен ешелон през сезоните 1922/23 и 1923/24, но лидерството на Франк Барсън помага на тима да завърши втори в класирането през сезон 1924/25, спечелвайки място в Първа Дивизия. Манчестър Юнайтед е изпреварен единствено от Лестър Сити и губи само 8 мача. Добрата форма на червените се потвърждава от стабилното девето място през сезон 1925/26. Отборът на Чапман прави и страхотен рейд за купата на Англия, като отпада на полуфинал от Манчестър Сити след загуба с 3:0 на Брамъл Лейн. Сити губят финала от Болтън. Два месеца след началото на сезон 1926/27 мениджърът на Юнайтед Джон Чапман е отстранен от поста си от футболната асоциация, като причините остават неоповестени. Крилото Кларънс Хилдич приема ролята на играещ мениджър на отбора, докато клубът търси заместник на Чапман. Новият мениджър Хърбърт Бамлет пристига по-късно през сезона. Той е познат на феновете като съдията от четвъртфинала за купата на Англия срещу Бърнли през 1909 г. Юнайтед губи с 1:0 сред бушуваща снежна виелица. Въпреки лошото време реферът решава мача да се доиграе и „червените дяволи“ съумяват да спечелят мача, а след това и купата на страната. Бамлет обаче няма такова положително въздействие върху отбора и като мениджър. Юнайтед започва бавно да затъва в Първа Дивизия, като финишира 15-ти през сезон 1926/27 и 18-ти през 1927/28. Малко подобрение се очертава през сезон 1928/29, когато червените достигат 12-то място. Джо Спенс продължава да бележи гол след гол, но дори той не може да спре постепенния залез на тима. Упадъкът на отбора, започнал през 20-те години на XX век, продължава и в началото на 30-те. Юнайтед редува възход и упадък, като през сезон 1933/34 завършва на 20-то място във Втора дивизия, което е най-слабото представяне на отбора и до днес. В последния сезон на отбора преди началото на Втората световна война, Юнайтед успява да се спаси от изпадане от Първа дивизия, завършвайки на 14-то място. Избухването на Втората световна война прекъсва първенството на Англия в периода 1939-1946 г. На 11 март 1941 г. по време на бомбардировки над град Манчестър е разрушена голяма част от стадион Олд Трафорд, включително и цялата главна южна трибуна. Временно отборът се мести на стадиона на градския си съперник Манчестър Сити. През 1945 г. начело на отбора е назначен Мат Бъзби, който дори и по време на войната започва да работи, налагайки своите новаторски виждания за управлението на футболен отбор. Големият план на шотландеца Бъзби е да даде шанс на младите играчи, които под негово ръководство израстват в младежките и детските формации на отбора през втората половина на 40-те години. Джаки Бланшфлауър и Роджър Бърн са едни от първите, които получават прозвището бебета от английската преса. В дебютната им година за червените през сезон 1951/52 Манчестър Юнайтед печели шампионата за първи път от 1911 г. 21-годишният Бърн играе голяма роля за успеха на отбора, като изиграва 24 мача и бележи 7 гола. По-късно левият бек става капитан на тима за период от четири години. През сезон 1955/56 и 1956/57 Бърн вдига шампионската титла като капитан на отбор, пълен с млади надежди. Еди Колман, Марк Джоунс и Дейвид Пег извоюват своето място в първия тим, като преди това печелят купата на Англия за младежи в продължение на пет поредни сезона. След като създава един от най-силните тимове в Англия, Мат Бъзби е принуден да започне всичко отначало. Трагедията в Мюнхен, Германия на 6 февруари 1958 г. ограбва както него, така и футбола като цяло. Самолетната катастрофа отнема живота на осем футболиста и още 15 други пътници, голяма част от които са хора от ръководството на клуба. Великият мениджър обаче не е човек, който се примирява със съдбата. Веднага след като се възстановява от нараняванията, той започва да гради нов отбор. Денис Вайълет става един от водещите играчи в тима. През сезон 1959/60 оцелелият след трагедията играч счупва рекорда на Джак Роули, като бележи 32 гола за един сезон. Отборът като цяло завършва със 102 отбелязани гола, но допуска прекалено много (80) и завършва на 17-то място. Вайълет не е единственият играч, който оцелява след трагедията от Мюнхен. Други като него са Бил Фоулкс и Боби Чарлтън, които също са рожба на младежките формации на тима. Ноби Стайлс минава същия път от младежкия състав до първия отбор, а Денис Лоу идва от Торино за рекордната сума от 115 000 паунда. Формата на Юнайтед в началото на новото десетилетие не е впечатляваща, но отборът скоро започва да „набира скорост“. Червените стигат до финал за купата на Англия през сезон 1962/63 и побеждават Лестър Сити с 3:1. Два гола за успеха бележи Дейвид Хърд, а Денис Лоу добавя още един. През следващия сезон 1963/64 играчите на Манчестър Юнайтед, вдъхновени от успеха си, започват да мислят и за титла - „червените дяволи“ завършват втори, само 4 точки след Ливърпул. Сезонът се запомня с идването на Джордж Бест - младока от Белфаст, който се превръща в първата суперзвезда на футбола. Невероятните му умения с топката, силата и техниката му го превръщат в любимец на феновете. Манчестър Юнайтед печели първенството през 1965 и 1967 г. и Купата на Европейските шампиони през 1968 г., ставайки първият английски отбор, спечелил отличието. Мат Бъзби се оттегля от мениджърския пост през 1969 г. На негово място е назначен дотогавашният треньор на отбора на резервите - Уилф МакГинес. Комбинацията от възрастни вече играчи и липсата на силен контрол над отбора стават причина МакГинес да изнемогва на поста си. Дори поставянето в трансферната листа на играчи като Денис Лоу и Шей Бренан не помага на „червените дяволи“. МакГинес не е в състояние да се бори с многото проблеми около тима. През декември 1970 г. той е освободен от поста и сър Мат е назначен временно за мениджър, докато Юнайтед търси негов заместник. През 1971 г. на мениджърския пост е назначен Франк О'Фаръл, който заема длъжността само в продължение на година и половина. По време на неговия следовник Томи Дохърти Манчестър Юнайтед изпада във Втора дивизия. До края на десетилетието отборът отбелязва напредък — печели място в Първа дивизия през 1975 г., достига финала за купата през 1976 г. и я печели през 1977 г. Въпреки подкрепата от страна на феновете, Дохърти е уволнен през 1977 г. след скандални разкрития за негова любовна афера със съпругата на лекаря на отбора. Неговият наследник Дейв Сакстън налага по-дефанзивна игра на отбора, което не се възприема добре от феновете. Заради липсата на успехи, на мястото на Дейв Сакстън начело на отбора застава Рон Аткинсън. Интензивността на новия мениджър на трансферния пазар прави голямо впечатление. За кратък период той купува в отбора Брайън Робсън, Гордън Страхан и Марк Хюз. Отборът печели купата на Англия два пъти за три години — през 1983 и 1985 г. В началото на сезон 1985/86 Юнайтед играе много силно и натрупва преднина от десет точки на върха на Първа дивизия, но навлиза в слаба форма и на края на сезона завършва едва на четвърто място. Началото на следващата година отново е много слабо, което кара ръководителите на отбора да се разделят с Аткинсън. На мястото на Големия Рон е назначен шотландецът Алекс Фъргюсън, който е изградил име с успехите си в отбора на Абърдийн. Въпреки подобрената форма на отбора, около поста на Фъргюсън дълго витае несигурност заради липсата на трофеи. Сушата е прекратена през 1990 г., когато Юнайтед вдига купата на Англия. През следващата година е спечелена и европейската Купа на носителите на купи, като на финала Манчестър побеждава отбора на Барселона. През 1992 г. Фъргюсън подписва с французина Ерик Кантона, който заедно с утвърдените вече звезди Гари Палистър, Денис Ъруин и Пол Инс и изгряващия Райън Гигс, печели първенството на Англия за първи път от 1967 г. През следващия сезон 1993/94 отборът, подсилен и от Рой Кийн, печели и първия си дубъл. Той обаче е помрачен от новината за смъртта на легендата на отбора Мат Бъзби на 20 януари 1994 г. През следващия сезон Фъргюсън започва тотално подмладяване на отбора, продавайки някои от утвърдените играчи и налагайки младите Дейвид Бекъм, Пол Скоулс, Гари Невил, Фил Невил и Ники Бът. Отборът печели две поредни титли през сезоните 1995/96 и 1996/97 и завършвайки втори през 1997/98 г. Сезон 1998/99 е най-успешният в историята на отбора. Манчестър Юнайтед става единственият английски отбор, успял да спечели требъл - Висшата лига, Купата на Англия и Шампионската лига в един сезон. Особено драматичен е трумфът в последния турнир, където е победен немският Байерн Мюнхен с 2:1 с голове на Теди Шерингам и Оле Гунар Солскяер в последните секунди на срещата. Манчестър Юнайтед започва новите десетилетие, век и хилядолетие с още успехи — три титли за пет години през сезони 1999/00, 2000/01 и 2002/03 и купа през 2003/04 г. Отборът е подмладен отново като най-впечатляващи мачове от новите футболисти в отбора правят Рууд ван Нистелрой, Рио Фърдинанд, Уейн Руни и Кристиано Роналдо. Прекъсвайки доминацията на Челси в английското първенство, Манчестър Юнайтед печели отново титлата през сезон 2006/07 - девета титла в петнайсетте проведени първенства на Висшата лига. През следващия сезон 2007/08 Юнайтед се справя с конкуренцията на Арсенал и Челси и грабва втора поредна титла, която е и 17-та за клуба. Отборът достига финал в Шампионската лига след като в директните елиминации побеждава отборите на Олимпик Лион, АС Рома и Барселона. На финала „червените дяволи“ се изправят срещу английския Челси. В редовното време двубоят в Москва завършва 1:1, стига се до продължения, а впоследствие и до дузпи, където Юнайтед побеждава с 6:5. „Червените дяволи“ триумфират с трета купа на шампионите в историята. Успехите на отбора продължават и през сезон 2008/09 - за трети пореден път Юнайтед става шампион на Англия, спечелена е Световната клубна купа в Япония и Карлинг къп. През същия сезон Манчестър Юнайтед играе и своя втори пореден финал в Шампионската лига, като има възможността да стане първият отбор, защитил титлата си в сегашния формат на турнира. На финала в Рим „червените дяволи“ срещат отбора на Барселона. Мачът завършва с резултат 2:0 в полза на испанския отбор с голове на Самюел Ето'о и Лионел Меси. Месец след това отбора напуска португалската звезда Кристиано Роналдо, който преминава в испанския Реал Мадрид за рекордните в историята на футбола 80 млн. паунда (94 млн. евро). През 2010 Юнайтед започват пътя си към титла на Англия, ШЛ, Купа на ФА и Карлинг Къп. От тези титли Юнайтед успява да спечели Английска висша лига за рекорден 19-ти път, като изпреварва вечният си съперник Ливърпул по брой на титлите. Манчестър Юнайтед стига до финала на Шампионската лига, но го губи с 1:3 от ФК Барселона. На стадион Уембли за "каталунците" вкарват Педро Родригес, Лионел Меси и Давид Вия. Почетния гол за Юнайтед отбелязва Уейн Руни. Емблемата на клуба е базирана на герба на Градския съвет на Манчестър, въпреки, че единственият повтарящ се елемент остава корабът с разпънати платна.[4] Дяволът идва от прякора на отбора – „Червените дяволи”. Включен е в програмите и шаловете на Манчестър Юнайтед през 60-те, а на емблемата се появява през 1970 г. Самата емблема пък дебютира на гърдите на тениските през 1971 г (преди това е присъствала там само на финали за купата на страната).[4] На снимка правена на отбора на Нютон Хийт през 1892 г. се вижда, че играчите носят черно-бели тениски и сини гащета.[5] Между 1894 и 1896 г. играчите са облечени в характерните тениски в зелено и златно. След това са наложени бели тениски и отново сини гащета.[5] След преименуването на отбора през 1902 г., тениските стават червени в комбинация с бели гащета и черни чорапи. Именно тези цветове влизат в стандартния домакински екип на Манчестър Юнайтед и до днес.[5] Оттогава насетне екипите не са претърпявали съществени изменения. Между 1922 и 1927 г. отборът играе с бели тениски с червена буква “V” около врата. През 1934 г. играчите носят тениски на бяло-черешови райета.[5] Тази конфигурация на екипите обаче просъществува едва един сезон. Премахната е още на следващия след като тимът записва най-ниското класиране в историята си – 20 място във Втора дивизия.[5] Чорапите биват заменени с бели между 1959 и 1965 г., а след това и с червени – до 1971 г., когато отново стават черни.[5] Към момента домакинският екип на Манчестър Юнайтед се състои от червени тениски с черно-бяло бие, бели шорти и черни чорапи. [6].

Манчестър Юнайтед (на английски: Manchester United) е футболен клуб от град Манчестър, Англия. Домакинските си мачове отборът играе на стадион Олд Трафорд. Основан като Нютън Хийт футболен клуб през 1878 г., клубът променя името си на Манчестър Юнайтед през 1902 г. и се премества в Олд Трафорд през 1910 година. През 1968 г. под ръководството на Мат Бъзби, Манчестър Юнайтед става първият английски футболен клуб, който печели Купата на европейските шампиони, десет години след въздушната катастрофа в Мюнхен, отнела живота на осем играчи от клуба. Настоящият мениджър сър Алекс Фъргюсън, е най-успешният мениджър в историята на английския футбол, със спечелени 27 големи отличия (в края на сезон 2011/12), откакто заема този пост през ноември 1986 година. Манчестър Юнайтед е най-успешният клуб в английския футбол, след като е спечелил рекордните 19 титли, и 11 купи на Футболната асоциация което също е рекорд, както и четири Купи на лигата. Клубът също е спечелил три европейски купи и два пъти е бил световен клубен шампион: през 1999 г. и 2008 г. Към октомври 2012 г. по-годишен клубен коефициенти, изготвен от УЕФА, отборът заема второ място, като клуб в Европа [1]. Манчестър Юнайтед е един от най-богатите и най-широко подкрепяните футболни отбори в света. Клубът има стойност 2,23 милиарда щатски долара през юли 2012 г., което го прави най-ценният футболен клуб в света [2]. След като се появява на Лондонската фондова борса през 1991 г., клубът е закупен от Малкълм Глейзър през май 2005, сделката е оценена на почти 800 милиона британски лири [3]. В началото на сезон 1907/1908 г. (който е и първата шампионска година на отбора) Джон Хенри Дейвис започва да планира строителството на стадион. Чрез своята пивоварна купува земя в Трафорд - град, намиращ се край Манчестър (днес квартал на града), върху която да бъде построен стадионът. Строителните работи започват през 1908 г. под наблюдението на известния архитект Арчибалд Лейч. До 1910 г. отборът завършва преместването си на новият стадион като напуска стария си дом на Банк Стрийт. Първият мач на Юнайтед на новия стадион се играе на 19 Февруари 1910 г. Домакините губят с 4:3 от Ливърпул пред 80 000 зрители. Два дни преди това голямата дървена трибуна на стария стадион на Банк Стрийт бива срутена от силни ветрове. „Червените дяволи“ печелят втората си титла на Англия в края на първия пълен сезон на Олд Трафорд - 1910/11. Отборът грабва първото място в последния мач от сезона като побеждава с 5:1 Съндърланд у дома. Освен донеслия победата срещу Съндърланд Харолд Холс, Юнайтед притежават още един класен нападател - Енох Уест, който се превръща в основна фигура и през втория сезон на „театъра на мечтите“. Той бележи 19 гола по време на шампионата и помага на отбора да спечели Чарити Шийлд в мач срещу Суиндън Таун. Крайният резултат от мача е 8:4. Въпреки тази добра серия „червените дяволи“ не успяват да поддържат темпото и през сезон 1911/12 защитаващият титлата си отбор завършва едва на 13-то място. Секретар-мениджърът на клуба Ърнест Мангнъл решава да се прехвърли при градския съперник Манчестър Сити. Търсенето на нов човек на поста на Мангнъл завършва с подписа на Дж.Дж. Бентли, президент на футболната лига. Под негово ръководство червените достигат до четвърто място в шампионата през сезон 1912/13. Следващият сезон е период на смени и непостоянство като Чарли Робъртс и Алекс Бел са продадени съответно на Олдъм и Блекбърн Роувърс. Юнайтед завършват на 14-то място, а Уест получава наградата за голмайстор на лигата за трети пореден път. Следващият сезон се запомня с настъпилите промени в ръководството. През декември 1914 г. ролята на секретар-мениджър се разделя за първи път. Бентли става секретар на отбора, а Джон Робсън е назначен за мениджър. Тимът на новия мениджър е само бледа сянка на звездния отбор, спечелил купата на Англия през 1909 г. От него остават само Джордж Стейси, Били Мередит, Санди Търнбъл и Джордж Уол. Не е изненада и крайното класиране на отбора — само на точка над изпадащите. След четиригодишна пауза Манчестър Юнайтед играе отново в лигата на 30 август 1919 г. поради Първата световна война. Отборът е изцяло променен в първия си мач за лигата срещу Дарби Каунти. Само двама играчи от стария тим остават при „червените дяволи“. Били Мередит остава на Олд Трафорд, но е на прага на пенсиониране след запомняща се кариера. През сезон 1919/20 изиграва само 19 мача, а Юнайтед завършва на 12-то място в Първа Дивизия. Новият любимец на публиката Джо Спенс, завършва сезона като голмайстор на отбора с 14 попадения. През следващия сезон отново е голмайстор, но отборът продължава да не се представя добре и завършва едва на 13-то място. Маниджърът Джон Робсън напуска клуба и е заменен от Джон Чапман, който заема старата роля на секретар-мениджър. По същото време бившият мениджър на червените Дж.Дж Бентли продължава да води Манчестър Сити, като отборът се мести на нов стадион — Мейн Роуд. Мередит преминава в градския съперник и въпреки възрастта си се оказва важно попълнение за Сити, докато Юнайтед отпадат в първия си сезон без него, спечелвайки само 8 от 42 мача през сезон 1921/22. Отборът на Чапман, който играе във Втора дивизия, не успява да си осигури преминаване в по-горен ешелон през сезоните 1922/23 и 1923/24, но лидерството на Франк Барсън помага на тима да завърши втори в класирането през сезон 1924/25, спечелвайки място в Първа Дивизия. Манчестър Юнайтед е изпреварен единствено от Лестър Сити и губи само 8 мача. Добрата форма на червените се потвърждава от стабилното девето място през сезон 1925/26. Отборът на Чапман прави и страхотен рейд за купата на Англия, като отпада на полуфинал от Манчестър Сити след загуба с 3:0 на Брамъл Лейн. Сити губят финала от Болтън. Два месеца след началото на сезон 1926/27 мениджърът на Юнайтед Джон Чапман е отстранен от поста си от футболната асоциация, като причините остават неоповестени. Крилото Кларънс Хилдич приема ролята на играещ мениджър на отбора, докато клубът търси заместник на Чапман. Новият мениджър Хърбърт Бамлет пристига по-късно през сезона. Той е познат на феновете като съдията от четвъртфинала за купата на Англия срещу Бърнли през 1909 г. Юнайтед губи с 1:0 сред бушуваща снежна виелица. Въпреки лошото време реферът решава мача да се доиграе и „червените дяволи“ съумяват да спечелят мача, а след това и купата на страната. Бамлет обаче няма такова положително въздействие върху отбора и като мениджър. Юнайтед започва бавно да затъва в Първа Дивизия, като финишира 15-ти през сезон 1926/27 и 18-ти през 1927/28. Малко подобрение се очертава през сезон 1928/29, когато червените достигат 12-то място. Джо Спенс продължава да бележи гол след гол, но дори той не може да спре постепенния залез на тима. Упадъкът на отбора, започнал през 20-те години на XX век, продължава и в началото на 30-те. Юнайтед редува възход и упадък, като през сезон 1933/34 завършва на 20-то място във Втора дивизия, което е най-слабото представяне на отбора и до днес. В последния сезон на отбора преди началото на Втората световна война, Юнайтед успява да се спаси от изпадане от Първа дивизия, завършвайки на 14-то място. Избухването на Втората световна война прекъсва първенството на Англия в периода 1939-1946 г. На 11 март 1941 г. по време на бомбардировки над град Манчестър е разрушена голяма част от стадион Олд Трафорд, включително и цялата главна южна трибуна. Временно отборът се мести на стадиона на градския си съперник Манчестър Сити. През 1945 г. начело на отбора е назначен Мат Бъзби, който дори и по време на войната започва да работи, налагайки своите новаторски виждания за управлението на футболен отбор. Големият план на шотландеца Бъзби е да даде шанс на младите играчи, които под негово ръководство израстват в младежките и детските формации на отбора през втората половина на 40-те години. Джаки Бланшфлауър и Роджър Бърн са едни от първите, които получават прозвището бебета от английската преса. В дебютната им година за червените през сезон 1951/52 Манчестър Юнайтед печели шампионата за първи път от 1911 г. 21-годишният Бърн играе голяма роля за успеха на отбора, като изиграва 24 мача и бележи 7 гола. По-късно левият бек става капитан на тима за период от четири години. През сезон 1955/56 и 1956/57 Бърн вдига шампионската титла като капитан на отбор, пълен с млади надежди. Еди Колман, Марк Джоунс и Дейвид Пег извоюват своето място в първия тим, като преди това печелят купата на Англия за младежи в продължение на пет поредни сезона. След като създава един от най-силните тимове в Англия, Мат Бъзби е принуден да започне всичко отначало. Трагедията в Мюнхен, Германия на 6 февруари 1958 г. ограбва както него, така и футбола като цяло. Самолетната катастрофа отнема живота на осем футболиста и още 15 други пътници, голяма част от които са хора от ръководството на клуба. Великият мениджър обаче не е човек, който се примирява със съдбата. Веднага след като се възстановява от нараняванията, той започва да гради нов отбор. Денис Вайълет става един от водещите играчи в тима. През сезон 1959/60 оцелелият след трагедията играч счупва рекорда на Джак Роули, като бележи 32 гола за един сезон. Отборът като цяло завършва със 102 отбелязани гола, но допуска прекалено много (80) и завършва на 17-то място. Вайълет не е единственият играч, който оцелява след трагедията от Мюнхен. Други като него са Бил Фоулкс и Боби Чарлтън, които също са рожба на младежките формации на тима. Ноби Стайлс минава същия път от младежкия състав до първия отбор, а Денис Лоу идва от Торино за рекордната сума от 115 000 паунда. Формата на Юнайтед в началото на новото десетилетие не е впечатляваща, но отборът скоро започва да „набира скорост“. Червените стигат до финал за купата на Англия през сезон 1962/63 и побеждават Лестър Сити с 3:1. Два гола за успеха бележи Дейвид Хърд, а Денис Лоу добавя още един. През следващия сезон 1963/64 играчите на Манчестър Юнайтед, вдъхновени от успеха си, започват да мислят и за титла - „червените дяволи“ завършват втори, само 4 точки след Ливърпул. Сезонът се запомня с идването на Джордж Бест - младока от Белфаст, който се превръща в първата суперзвезда на футбола. Невероятните му умения с топката, силата и техниката му го превръщат в любимец на феновете. Манчестър Юнайтед печели първенството през 1965 и 1967 г. и Купата на Европейските шампиони през 1968 г., ставайки първият английски отбор, спечелил отличието. Мат Бъзби се оттегля от мениджърския пост през 1969 г. На негово място е назначен дотогавашният треньор на отбора на резервите - Уилф МакГинес. Комбинацията от възрастни вече играчи и липсата на силен контрол над отбора стават причина МакГинес да изнемогва на поста си. Дори поставянето в трансферната листа на играчи като Денис Лоу и Шей Бренан не помага на „червените дяволи“. МакГинес не е в състояние да се бори с многото проблеми около тима. През декември 1970 г. той е освободен от поста и сър Мат е назначен временно за мениджър, докато Юнайтед търси негов заместник. През 1971 г. на мениджърския пост е назначен Франк О'Фаръл, който заема длъжността само в продължение на година и половина. По време на неговия следовник Томи Дохърти Манчестър Юнайтед изпада във Втора дивизия. До края на десетилетието отборът отбелязва напредък — печели място в Първа дивизия през 1975 г., достига финала за купата през 1976 г. и я печели през 1977 г. Въпреки подкрепата от страна на феновете, Дохърти е уволнен през 1977 г. след скандални разкрития за негова любовна афера със съпругата на лекаря на отбора. Неговият наследник Дейв Сакстън налага по-дефанзивна игра на отбора, което не се възприема добре от феновете. Заради липсата на успехи, на мястото на Дейв Сакстън начело на отбора застава Рон Аткинсън. Интензивността на новия мениджър на трансферния пазар прави голямо впечатление. За кратък период той купува в отбора Брайън Робсън, Гордън Страхан и Марк Хюз. Отборът печели купата на Англия два пъти за три години — през 1983 и 1985 г. В началото на сезон 1985/86 Юнайтед играе много силно и натрупва преднина от десет точки на върха на Първа дивизия, но навлиза в слаба форма и на края на сезона завършва едва на четвърто място. Началото на следващата година отново е много слабо, което кара ръководителите на отбора да се разделят с Аткинсън. На мястото на Големия Рон е назначен шотландецът Алекс Фъргюсън, който е изградил име с успехите си в отбора на Абърдийн. Въпреки подобрената форма на отбора, около поста на Фъргюсън дълго витае несигурност заради липсата на трофеи. Сушата е прекратена през 1990 г., когато Юнайтед вдига купата на Англия. През следващата година е спечелена и европейската Купа на носителите на купи, като на финала Манчестър побеждава отбора на Барселона. През 1992 г. Фъргюсън подписва с французина Ерик Кантона, който заедно с утвърдените вече звезди Гари Палистър, Денис Ъруин и Пол Инс и изгряващия Райън Гигс, печели първенството на Англия за първи път от 1967 г. През следващия сезон 1993/94 отборът, подсилен и от Рой Кийн, печели и първия си дубъл. Той обаче е помрачен от новината за смъртта на легендата на отбора Мат Бъзби на 20 януари 1994 г. През следващия сезон Фъргюсън започва тотално подмладяване на отбора, продавайки някои от утвърдените играчи и налагайки младите Дейвид Бекъм, Пол Скоулс, Гари Невил, Фил Невил и Ники Бът. Отборът печели две поредни титли през сезоните 1995/96 и 1996/97 и завършвайки втори през 1997/98 г. Сезон 1998/99 е най-успешният в историята на отбора. Манчестър Юнайтед става единственият английски отбор, успял да спечели требъл - Висшата лига, Купата на Англия и Шампионската лига в един сезон. Особено драматичен е трумфът в последния турнир, където е победен немският Байерн Мюнхен с 2:1 с голове на Теди Шерингам и Оле Гунар Солскяер в последните секунди на срещата. Манчестър Юнайтед започва новите десетилетие, век и хилядолетие с още успехи — три титли за пет години през сезони 1999/00, 2000/01 и 2002/03 и купа през 2003/04 г. Отборът е подмладен отново като най-впечатляващи мачове от новите футболисти в отбора правят Рууд ван Нистелрой, Рио Фърдинанд, Уейн Руни и Кристиано Роналдо. Прекъсвайки доминацията на Челси в английското първенство, Манчестър Юнайтед печели отново титлата през сезон 2006/07 - девета титла в петнайсетте проведени първенства на Висшата лига. През следващия сезон 2007/08 Юнайтед се справя с конкуренцията на Арсенал и Челси и грабва втора поредна титла, която е и 17-та за клуба. Отборът достига финал в Шампионската лига след като в директните елиминации побеждава отборите на Олимпик Лион, АС Рома и Барселона. На финала „червените дяволи“ се изправят срещу английския Челси. В редовното време двубоят в Москва завършва 1:1, стига се до продължения, а впоследствие и до дузпи, където Юнайтед побеждава с 6:5. „Червените дяволи“ триумфират с трета купа на шампионите в историята. Успехите на отбора продължават и през сезон 2008/09 - за трети пореден път Юнайтед става шампион на Англия, спечелена е Световната клубна купа в Япония и Карлинг къп. През същия сезон Манчестър Юнайтед играе и своя втори пореден финал в Шампионската лига, като има възможността да стане първият отбор, защитил титлата си в сегашния формат на турнира. На финала в Рим „червените дяволи“ срещат отбора на Барселона. Мачът завършва с резултат 2:0 в полза на испанския отбор с голове на Самюел Ето'о и Лионел Меси. Месец след това отбора напуска португалската звезда Кристиано Роналдо, който преминава в испанския Реал Мадрид за рекордните в историята на футбола 80 млн. паунда (94 млн. евро). През 2010 Юнайтед започват пътя си към титла на Англия, ШЛ, Купа на ФА и Карлинг Къп. От тези титли Юнайтед успява да спечели Английска висша лига за рекорден 19-ти път, като изпреварва вечният си съперник Ливърпул по брой на титлите. Манчестър Юнайтед стига до финала на Шампионската лига, но го губи с 1:3 от ФК Барселона. На стадион Уембли за "каталунците" вкарват Педро Родригес, Лионел Меси и Давид Вия. Почетния гол за Юнайтед отбелязва Уейн Руни. Емблемата на клуба е базирана на герба на Градския съвет на Манчестър, въпреки, че единственият повтарящ се елемент остава корабът с разпънати платна.[4] Дяволът идва от прякора на отбора – „Червените дяволи”. Включен е в програмите и шаловете на Манчестър Юнайтед през 60-те, а на емблемата се появява през 1970 г. Самата емблема пък дебютира на гърдите на тениските през 1971 г (преди това е присъствала там само на финали за купата на страната).[4] На снимка правена на отбора на Нютон Хийт през 1892 г. се вижда, че играчите носят черно-бели тениски и сини гащета.[5] Между 1894 и 1896 г. играчите са облечени в характерните тениски в зелено и златно. След това са наложени бели тениски и отново сини гащета.[5] След преименуването на отбора през 1902 г., тениските стават червени в комбинация с бели гащета и черни чорапи. Именно тези цветове влизат в стандартния домакински екип на Манчестър Юнайтед и до днес.[5] Оттогава насетне екипите не са претърпявали съществени изменения. Между 1922 и 1927 г. отборът играе с бели тениски с червена буква “V” около врата. През 1934 г. играчите носят тениски на бяло-черешови райета.[5] Тази конфигурация на екипите обаче просъществува едва един сезон. Премахната е още на следващия след като тимът записва най-ниското класиране в историята си – 20 място във Втора дивизия.[5] Чорапите биват заменени с бели между 1959 и 1965 г., а след това и с червени – до 1971 г., когато отново стават черни.[5] Към момента домакинският екип на Манчестър Юнайтед се състои от червени тениски с черно-бяло бие, бели шорти и черни чорапи. [6].

Манчестър Юнайтед (на английски: Manchester United) е футболен клуб от град Манчестър, Англия. Домакинските си мачове отборът играе на стадион Олд Трафорд. Основан като Нютън Хийт футболен клуб през 1878 г., клубът променя името си на Манчестър Юнайтед през 1902 г. и се премества в Олд Трафорд през 1910 година. През 1968 г. под ръководството на Мат Бъзби, Манчестър Юнайтед става първият английски футболен клуб, който печели Купата на европейските шампиони, десет години след въздушната катастрофа в Мюнхен, отнела живота на осем играчи от клуба. Настоящият мениджър сър Алекс Фъргюсън, е най-успешният мениджър в историята на английския футбол, със спечелени 27 големи отличия (в края на сезон 2011/12), откакто заема този пост през ноември 1986 година. Манчестър Юнайтед е най-успешният клуб в английския футбол, след като е спечелил рекордните 19 титли, и 11 купи на Футболната асоциация което също е рекорд, както и четири Купи на лигата. Клубът също е спечелил три европейски купи и два пъти е бил световен клубен шампион: през 1999 г. и 2008 г. Към октомври 2012 г. по-годишен клубен коефициенти, изготвен от УЕФА, отборът заема второ място, като клуб в Европа [1]. Манчестър Юнайтед е един от най-богатите и най-широко подкрепяните футболни отбори в света. Клубът има стойност 2,23 милиарда щатски долара през юли 2012 г., което го прави най-ценният футболен клуб в света [2]. След като се появява на Лондонската фондова борса през 1991 г., клубът е закупен от Малкълм Глейзър през май 2005, сделката е оценена на почти 800 милиона британски лири [3]. В началото на сезон 1907/1908 г. (който е и първата шампионска година на отбора) Джон Хенри Дейвис започва да планира строителството на стадион. Чрез своята пивоварна купува земя в Трафорд - град, намиращ се край Манчестър (днес квартал на града), върху която да бъде построен стадионът. Строителните работи започват през 1908 г. под наблюдението на известния архитект Арчибалд Лейч. До 1910 г. отборът завършва преместването си на новият стадион като напуска стария си дом на Банк Стрийт. Първият мач на Юнайтед на новия стадион се играе на 19 Февруари 1910 г. Домакините губят с 4:3 от Ливърпул пред 80 000 зрители. Два дни преди това голямата дървена трибуна на стария стадион на Банк Стрийт бива срутена от силни ветрове. „Червените дяволи“ печелят втората си титла на Англия в края на първия пълен сезон на Олд Трафорд - 1910/11. Отборът грабва първото място в последния мач от сезона като побеждава с 5:1 Съндърланд у дома. Освен донеслия победата срещу Съндърланд Харолд Холс, Юнайтед притежават още един класен нападател - Енох Уест, който се превръща в основна фигура и през втория сезон на „театъра на мечтите“. Той бележи 19 гола по време на шампионата и помага на отбора да спечели Чарити Шийлд в мач срещу Суиндън Таун. Крайният резултат от мача е 8:4. Въпреки тази добра серия „червените дяволи“ не успяват да поддържат темпото и през сезон 1911/12 защитаващият титлата си отбор завършва едва на 13-то място. Секретар-мениджърът на клуба Ърнест Мангнъл решава да се прехвърли при градския съперник Манчестър Сити. Търсенето на нов човек на поста на Мангнъл завършва с подписа на Дж.Дж. Бентли, президент на футболната лига. Под негово ръководство червените достигат до четвърто място в шампионата през сезон 1912/13. Следващият сезон е период на смени и непостоянство като Чарли Робъртс и Алекс Бел са продадени съответно на Олдъм и Блекбърн Роувърс. Юнайтед завършват на 14-то място, а Уест получава наградата за голмайстор на лигата за трети пореден път. Следващият сезон се запомня с настъпилите промени в ръководството. През декември 1914 г. ролята на секретар-мениджър се разделя за първи път. Бентли става секретар на отбора, а Джон Робсън е назначен за мениджър. Тимът на новия мениджър е само бледа сянка на звездния отбор, спечелил купата на Англия през 1909 г. От него остават само Джордж Стейси, Били Мередит, Санди Търнбъл и Джордж Уол. Не е изненада и крайното класиране на отбора — само на точка над изпадащите. След четиригодишна пауза Манчестър Юнайтед играе отново в лигата на 30 август 1919 г. поради Първата световна война. Отборът е изцяло променен в първия си мач за лигата срещу Дарби Каунти. Само двама играчи от стария тим остават при „червените дяволи“. Били Мередит остава на Олд Трафорд, но е на прага на пенсиониране след запомняща се кариера. През сезон 1919/20 изиграва само 19 мача, а Юнайтед завършва на 12-то място в Първа Дивизия. Новият любимец на публиката Джо Спенс, завършва сезона като голмайстор на отбора с 14 попадения. През следващия сезон отново е голмайстор, но отборът продължава да не се представя добре и завършва едва на 13-то място. Маниджърът Джон Робсън напуска клуба и е заменен от Джон Чапман, който заема старата роля на секретар-мениджър. По същото време бившият мениджър на червените Дж.Дж Бентли продължава да води Манчестър Сити, като отборът се мести на нов стадион — Мейн Роуд. Мередит преминава в градския съперник и въпреки възрастта си се оказва важно попълнение за Сити, докато Юнайтед отпадат в първия си сезон без него, спечелвайки само 8 от 42 мача през сезон 1921/22. Отборът на Чапман, който играе във Втора дивизия, не успява да си осигури преминаване в по-горен ешелон през сезоните 1922/23 и 1923/24, но лидерството на Франк Барсън помага на тима да завърши втори в класирането през сезон 1924/25, спечелвайки място в Първа Дивизия. Манчестър Юнайтед е изпреварен единствено от Лестър Сити и губи само 8 мача. Добрата форма на червените се потвърждава от стабилното девето място през сезон 1925/26. Отборът на Чапман прави и страхотен рейд за купата на Англия, като отпада на полуфинал от Манчестър Сити след загуба с 3:0 на Брамъл Лейн. Сити губят финала от Болтън. Два месеца след началото на сезон 1926/27 мениджърът на Юнайтед Джон Чапман е отстранен от поста си от футболната асоциация, като причините остават неоповестени. Крилото Кларънс Хилдич приема ролята на играещ мениджър на отбора, докато клубът търси заместник на Чапман. Новият мениджър Хърбърт Бамлет пристига по-късно през сезона. Той е познат на феновете като съдията от четвъртфинала за купата на Англия срещу Бърнли през 1909 г. Юнайтед губи с 1:0 сред бушуваща снежна виелица. Въпреки лошото време реферът решава мача да се доиграе и „червените дяволи“ съумяват да спечелят мача, а след това и купата на страната. Бамлет обаче няма такова положително въздействие върху отбора и като мениджър. Юнайтед започва бавно да затъва в Първа Дивизия, като финишира 15-ти през сезон 1926/27 и 18-ти през 1927/28. Малко подобрение се очертава през сезон 1928/29, когато червените достигат 12-то място. Джо Спенс продължава да бележи гол след гол, но дори той не може да спре постепенния залез на тима. Упадъкът на отбора, започнал през 20-те години на XX век, продължава и в началото на 30-те. Юнайтед редува възход и упадък, като през сезон 1933/34 завършва на 20-то място във Втора дивизия, което е най-слабото представяне на отбора и до днес. В последния сезон на отбора преди началото на Втората световна война, Юнайтед успява да се спаси от изпадане от Първа дивизия, завършвайки на 14-то място. Избухването на Втората световна война прекъсва първенството на Англия в периода 1939-1946 г. На 11 март 1941 г. по време на бомбардировки над град Манчестър е разрушена голяма част от стадион Олд Трафорд, включително и цялата главна южна трибуна. Временно отборът се мести на стадиона на градския си съперник Манчестър Сити. През 1945 г. начело на отбора е назначен Мат Бъзби, който дори и по време на войната започва да работи, налагайки своите новаторски виждания за управлението на футболен отбор. Големият план на шотландеца Бъзби е да даде шанс на младите играчи, които под негово ръководство израстват в младежките и детските формации на отбора през втората половина на 40-те години. Джаки Бланшфлауър и Роджър Бърн са едни от първите, които получават прозвището бебета от английската преса. В дебютната им година за червените през сезон 1951/52 Манчестър Юнайтед печели шампионата за първи път от 1911 г. 21-годишният Бърн играе голяма роля за успеха на отбора, като изиграва 24 мача и бележи 7 гола. По-късно левият бек става капитан на тима за период от четири години. През сезон 1955/56 и 1956/57 Бърн вдига шампионската титла като капитан на отбор, пълен с млади надежди. Еди Колман, Марк Джоунс и Дейвид Пег извоюват своето място в първия тим, като преди това печелят купата на Англия за младежи в продължение на пет поредни сезона. След като създава един от най-силните тимове в Англия, Мат Бъзби е принуден да започне всичко отначало. Трагедията в Мюнхен, Германия на 6 февруари 1958 г. ограбва както него, така и футбола като цяло. Самолетната катастрофа отнема живота на осем футболиста и още 15 други пътници, голяма част от които са хора от ръководството на клуба. Великият мениджър обаче не е човек, който се примирява със съдбата. Веднага след като се възстановява от нараняванията, той започва да гради нов отбор. Денис Вайълет става един от водещите играчи в тима. През сезон 1959/60 оцелелият след трагедията играч счупва рекорда на Джак Роули, като бележи 32 гола за един сезон. Отборът като цяло завършва със 102 отбелязани гола, но допуска прекалено много (80) и завършва на 17-то място. Вайълет не е единственият играч, който оцелява след трагедията от Мюнхен. Други като него са Бил Фоулкс и Боби Чарлтън, които също са рожба на младежките формации на тима. Ноби Стайлс минава същия път от младежкия състав до първия отбор, а Денис Лоу идва от Торино за рекордната сума от 115 000 паунда. Формата на Юнайтед в началото на новото десетилетие не е впечатляваща, но отборът скоро започва да „набира скорост“. Червените стигат до финал за купата на Англия през сезон 1962/63 и побеждават Лестър Сити с 3:1. Два гола за успеха бележи Дейвид Хърд, а Денис Лоу добавя още един. През следващия сезон 1963/64 играчите на Манчестър Юнайтед, вдъхновени от успеха си, започват да мислят и за титла - „червените дяволи“ завършват втори, само 4 точки след Ливърпул. Сезонът се запомня с идването на Джордж Бест - младока от Белфаст, който се превръща в първата суперзвезда на футбола. Невероятните му умения с топката, силата и техниката му го превръщат в любимец на феновете. Манчестър Юнайтед печели първенството през 1965 и 1967 г. и Купата на Европейските шампиони през 1968 г., ставайки първият английски отбор, спечелил отличието. Мат Бъзби се оттегля от мениджърския пост през 1969 г. На негово място е назначен дотогавашният треньор на отбора на резервите - Уилф МакГинес. Комбинацията от възрастни вече играчи и липсата на силен контрол над отбора стават причина МакГинес да изнемогва на поста си. Дори поставянето в трансферната листа на играчи като Денис Лоу и Шей Бренан не помага на „червените дяволи“. МакГинес не е в състояние да се бори с многото проблеми около тима. През декември 1970 г. той е освободен от поста и сър Мат е назначен временно за мениджър, докато Юнайтед търси негов заместник. През 1971 г. на мениджърския пост е назначен Франк О'Фаръл, който заема длъжността само в продължение на година и половина. По време на неговия следовник Томи Дохърти Манчестър Юнайтед изпада във Втора дивизия. До края на десетилетието отборът отбелязва напредък — печели място в Първа дивизия през 1975 г., достига финала за купата през 1976 г. и я печели през 1977 г. Въпреки подкрепата от страна на феновете, Дохърти е уволнен през 1977 г. след скандални разкрития за негова любовна афера със съпругата на лекаря на отбора. Неговият наследник Дейв Сакстън налага по-дефанзивна игра на отбора, което не се възприема добре от феновете. Заради липсата на успехи, на мястото на Дейв Сакстън начело на отбора застава Рон Аткинсън. Интензивността на новия мениджър на трансферния пазар прави голямо впечатление. За кратък период той купува в отбора Брайън Робсън, Гордън Страхан и Марк Хюз. Отборът печели купата на Англия два пъти за три години — през 1983 и 1985 г. В началото на сезон 1985/86 Юнайтед играе много силно и натрупва преднина от десет точки на върха на Първа дивизия, но навлиза в слаба форма и на края на сезона завършва едва на четвърто място. Началото на следващата година отново е много слабо, което кара ръководителите на отбора да се разделят с Аткинсън. На мястото на Големия Рон е назначен шотландецът Алекс Фъргюсън, който е изградил име с успехите си в отбора на Абърдийн. Въпреки подобрената форма на отбора, около поста на Фъргюсън дълго витае несигурност заради липсата на трофеи. Сушата е прекратена през 1990 г., когато Юнайтед вдига купата на Англия. През следващата година е спечелена и европейската Купа на носителите на купи, като на финала Манчестър побеждава отбора на Барселона. През 1992 г. Фъргюсън подписва с французина Ерик Кантона, който заедно с утвърдените вече звезди Гари Палистър, Денис Ъруин и Пол Инс и изгряващия Райън Гигс, печели първенството на Англия за първи път от 1967 г. През следващия сезон 1993/94 отборът, подсилен и от Рой Кийн, печели и първия си дубъл. Той обаче е помрачен от новината за смъртта на легендата на отбора Мат Бъзби на 20 януари 1994 г. През следващия сезон Фъргюсън започва тотално подмладяване на отбора, продавайки някои от утвърдените играчи и налагайки младите Дейвид Бекъм, Пол Скоулс, Гари Невил, Фил Невил и Ники Бът. Отборът печели две поредни титли през сезоните 1995/96 и 1996/97 и завършвайки втори през 1997/98 г. Сезон 1998/99 е най-успешният в историята на отбора. Манчестър Юнайтед става единственият английски отбор, успял да спечели требъл - Висшата лига, Купата на Англия и Шампионската лига в един сезон. Особено драматичен е трумфът в последния турнир, където е победен немският Байерн Мюнхен с 2:1 с голове на Теди Шерингам и Оле Гунар Солскяер в последните секунди на срещата. Манчестър Юнайтед започва новите десетилетие, век и хилядолетие с още успехи — три титли за пет години през сезони 1999/00, 2000/01 и 2002/03 и купа през 2003/04 г. Отборът е подмладен отново като най-впечатляващи мачове от новите футболисти в отбора правят Рууд ван Нистелрой, Рио Фърдинанд, Уейн Руни и Кристиано Роналдо. Прекъсвайки доминацията на Челси в английското първенство, Манчестър Юнайтед печели отново титлата през сезон 2006/07 - девета титла в петнайсетте проведени първенства на Висшата лига. През следващия сезон 2007/08 Юнайтед се справя с конкуренцията на Арсенал и Челси и грабва втора поредна титла, която е и 17-та за клуба. Отборът достига финал в Шампионската лига след като в директните елиминации побеждава отборите на Олимпик Лион, АС Рома и Барселона. На финала „червените дяволи“ се изправят срещу английския Челси. В редовното време двубоят в Москва завършва 1:1, стига се до продължения, а впоследствие и до дузпи, където Юнайтед побеждава с 6:5. „Червените дяволи“ триумфират с трета купа на шампионите в историята. Успехите на отбора продължават и през сезон 2008/09 - за трети пореден път Юнайтед става шампион на Англия, спечелена е Световната клубна купа в Япония и Карлинг къп. През същия сезон Манчестър Юнайтед играе и своя втори пореден финал в Шампионската лига, като има възможността да стане първият отбор, защитил титлата си в сегашния формат на турнира. На финала в Рим „червените дяволи“ срещат отбора на Барселона. Мачът завършва с резултат 2:0 в полза на испанския отбор с голове на Самюел Ето'о и Лионел Меси. Месец след това отбора напуска португалската звезда Кристиано Роналдо, който преминава в испанския Реал Мадрид за рекордните в историята на футбола 80 млн. паунда (94 млн. евро). През 2010 Юнайтед започват пътя си към титла на Англия, ШЛ, Купа на ФА и Карлинг Къп. От тези титли Юнайтед успява да спечели Английска висша лига за рекорден 19-ти път, като изпреварва вечният си съперник Ливърпул по брой на титлите. Манчестър Юнайтед стига до финала на Шампионската лига, но го губи с 1:3 от ФК Барселона. На стадион Уембли за "каталунците" вкарват Педро Родригес, Лионел Меси и Давид Вия. Почетния гол за Юнайтед отбелязва Уейн Руни. Емблемата на клуба е базирана на герба на Градския съвет на Манчестър, въпреки, че единственият повтарящ се елемент остава корабът с разпънати платна.[4] Дяволът идва от прякора на отбора – „Червените дяволи”. Включен е в програмите и шаловете на Манчестър Юнайтед през 60-те, а на емблемата се появява през 1970 г. Самата емблема пък дебютира на гърдите на тениските през 1971 г (преди това е присъствала там само на финали за купата на страната).[4] На снимка правена на отбора на Нютон Хийт през 1892 г. се вижда, че играчите носят черно-бели тениски и сини гащета.[5] Между 1894 и 1896 г. играчите са облечени в характерните тениски в зелено и златно. След това са наложени бели тениски и отново сини гащета.[5] След преименуването на отбора през 1902 г., тениските стават червени в комбинация с бели гащета и черни чорапи. Именно тези цветове влизат в стандартния домакински екип на Манчестър Юнайтед и до днес.[5] Оттогава насетне екипите не са претърпявали съществени изменения. Между 1922 и 1927 г. отборът играе с бели тениски с червена буква “V” около врата. През 1934 г. играчите носят тениски на бяло-черешови райета.[5] Тази конфигурация на екипите обаче просъществува едва един сезон. Премахната е още на следващия след като тимът записва най-ниското класиране в историята си – 20 място във Втора дивизия.[5] Чорапите биват заменени с бели между 1959 и 1965 г., а след това и с червени – до 1971 г., когато отново стават черни.[5] Към момента домакинският екип на Манчестър Юнайтед се състои от червени тениски с черно-бяло бие, бели шорти и черни чорапи. [6].

Манчестър Юнайтед (на английски: Manchester United) е футболен клуб от град Манчестър, Англия. Домакинските си мачове отборът играе на стадион Олд Трафорд. Основан като Нютън Хийт футболен клуб през 1878 г., клубът променя името си на Манчестър Юнайтед през 1902 г. и се премества в Олд Трафорд през 1910 година. През 1968 г. под ръководството на Мат Бъзби, Манчестър Юнайтед става първият английски футболен клуб, който печели Купата на европейските шампиони, десет години след въздушната катастрофа в Мюнхен, отнела живота на осем играчи от клуба. Настоящият мениджър сър Алекс Фъргюсън, е най-успешният мениджър в историята на английския футбол, със спечелени 27 големи отличия (в края на сезон 2011/12), откакто заема този пост през ноември 1986 година. Манчестър Юнайтед е най-успешният клуб в английския футбол, след като е спечелил рекордните 19 титли, и 11 купи на Футболната асоциация което също е рекорд, както и четири Купи на лигата. Клубът също е спечелил три европейски купи и два пъти е бил световен клубен шампион: през 1999 г. и 2008 г. Към октомври 2012 г. по-годишен клубен коефициенти, изготвен от УЕФА, отборът заема второ място, като клуб в Европа [1]. Манчестър Юнайтед е един от най-богатите и най-широко подкрепяните футболни отбори в света. Клубът има стойност 2,23 милиарда щатски долара през юли 2012 г., което го прави най-ценният футболен клуб в света [2]. След като се появява на Лондонската фондова борса през 1991 г., клубът е закупен от Малкълм Глейзър през май 2005, сделката е оценена на почти 800 милиона британски лири [3]. В началото на сезон 1907/1908 г. (който е и първата шампионска година на отбора) Джон Хенри Дейвис започва да планира строителството на стадион. Чрез своята пивоварна купува земя в Трафорд - град, намиращ се край Манчестър (днес квартал на града), върху която да бъде построен стадионът. Строителните работи започват през 1908 г. под наблюдението на известния архитект Арчибалд Лейч. До 1910 г. отборът завършва преместването си на новият стадион като напуска стария си дом на Банк Стрийт. Първият мач на Юнайтед на новия стадион се играе на 19 Февруари 1910 г. Домакините губят с 4:3 от Ливърпул пред 80 000 зрители. Два дни преди това голямата дървена трибуна на стария стадион на Банк Стрийт бива срутена от силни ветрове. „Червените дяволи“ печелят втората си титла на Англия в края на първия пълен сезон на Олд Трафорд - 1910/11. Отборът грабва първото място в последния мач от сезона като побеждава с 5:1 Съндърланд у дома. Освен донеслия победата срещу Съндърланд Харолд Холс, Юнайтед притежават още един класен нападател - Енох Уест, който се превръща в основна фигура и през втория сезон на „театъра на мечтите“. Той бележи 19 гола по време на шампионата и помага на отбора да спечели Чарити Шийлд в мач срещу Суиндън Таун. Крайният резултат от мача е 8:4. Въпреки тази добра серия „червените дяволи“ не успяват да поддържат темпото и през сезон 1911/12 защитаващият титлата си отбор завършва едва на 13-то място. Секретар-мениджърът на клуба Ърнест Мангнъл решава да се прехвърли при градския съперник Манчестър Сити. Търсенето на нов човек на поста на Мангнъл завършва с подписа на Дж.Дж. Бентли, президент на футболната лига. Под негово ръководство червените достигат до четвърто място в шампионата през сезон 1912/13. Следващият сезон е период на смени и непостоянство като Чарли Робъртс и Алекс Бел са продадени съответно на Олдъм и Блекбърн Роувърс. Юнайтед завършват на 14-то място, а Уест получава наградата за голмайстор на лигата за трети пореден път. Следващият сезон се запомня с настъпилите промени в ръководството. През декември 1914 г. ролята на секретар-мениджър се разделя за първи път. Бентли става секретар на отбора, а Джон Робсън е назначен за мениджър. Тимът на новия мениджър е само бледа сянка на звездния отбор, спечелил купата на Англия през 1909 г. От него остават само Джордж Стейси, Били Мередит, Санди Търнбъл и Джордж Уол. Не е изненада и крайното класиране на отбора — само на точка над изпадащите. След четиригодишна пауза Манчестър Юнайтед играе отново в лигата на 30 август 1919 г. поради Първата световна война. Отборът е изцяло променен в първия си мач за лигата срещу Дарби Каунти. Само двама играчи от стария тим остават при „червените дяволи“. Били Мередит остава на Олд Трафорд, но е на прага на пенсиониране след запомняща се кариера. През сезон 1919/20 изиграва само 19 мача, а Юнайтед завършва на 12-то място в Първа Дивизия. Новият любимец на публиката Джо Спенс, завършва сезона като голмайстор на отбора с 14 попадения. През следващия сезон отново е голмайстор, но отборът продължава да не се представя добре и завършва едва на 13-то място. Маниджърът Джон Робсън напуска клуба и е заменен от Джон Чапман, който заема старата роля на секретар-мениджър. По същото време бившият мениджър на червените Дж.Дж Бентли продължава да води Манчестър Сити, като отборът се мести на нов стадион — Мейн Роуд. Мередит преминава в градския съперник и въпреки възрастта си се оказва важно попълнение за Сити, докато Юнайтед отпадат в първия си сезон без него, спечелвайки само 8 от 42 мача през сезон 1921/22. Отборът на Чапман, който играе във Втора дивизия, не успява да си осигури преминаване в по-горен ешелон през сезоните 1922/23 и 1923/24, но лидерството на Франк Барсън помага на тима да завърши втори в класирането през сезон 1924/25, спечелвайки място в Първа Дивизия. Манчестър Юнайтед е изпреварен единствено от Лестър Сити и губи само 8 мача. Добрата форма на червените се потвърждава от стабилното девето място през сезон 1925/26. Отборът на Чапман прави и страхотен рейд за купата на Англия, като отпада на полуфинал от Манчестър Сити след загуба с 3:0 на Брамъл Лейн. Сити губят финала от Болтън. Два месеца след началото на сезон 1926/27 мениджърът на Юнайтед Джон Чапман е отстранен от поста си от футболната асоциация, като причините остават неоповестени. Крилото Кларънс Хилдич приема ролята на играещ мениджър на отбора, докато клубът търси заместник на Чапман. Новият мениджър Хърбърт Бамлет пристига по-късно през сезона. Той е познат на феновете като съдията от четвъртфинала за купата на Англия срещу Бърнли през 1909 г. Юнайтед губи с 1:0 сред бушуваща снежна виелица. Въпреки лошото време реферът решава мача да се доиграе и „червените дяволи“ съумяват да спечелят мача, а след това и купата на страната. Бамлет обаче няма такова положително въздействие върху отбора и като мениджър. Юнайтед започва бавно да затъва в Първа Дивизия, като финишира 15-ти през сезон 1926/27 и 18-ти през 1927/28. Малко подобрение се очертава през сезон 1928/29, когато червените достигат 12-то място. Джо Спенс продължава да бележи гол след гол, но дори той не може да спре постепенния залез на тима. Упадъкът на отбора, започнал през 20-те години на XX век, продължава и в началото на 30-те. Юнайтед редува възход и упадък, като през сезон 1933/34 завършва на 20-то място във Втора дивизия, което е най-слабото представяне на отбора и до днес. В последния сезон на отбора преди началото на Втората световна война, Юнайтед успява да се спаси от изпадане от Първа дивизия, завършвайки на 14-то място. Избухването на Втората световна война прекъсва първенството на Англия в периода 1939-1946 г. На 11 март 1941 г. по време на бомбардировки над град Манчестър е разрушена голяма част от стадион Олд Трафорд, включително и цялата главна южна трибуна. Временно отборът се мести на стадиона на градския си съперник Манчестър Сити. През 1945 г. начело на отбора е назначен Мат Бъзби, който дори и по време на войната започва да работи, налагайки своите новаторски виждания за управлението на футболен отбор. Големият план на шотландеца Бъзби е да даде шанс на младите играчи, които под негово ръководство израстват в младежките и детските формации на отбора през втората половина на 40-те години. Джаки Бланшфлауър и Роджър Бърн са едни от първите, които получават прозвището бебета от английската преса. В дебютната им година за червените през сезон 1951/52 Манчестър Юнайтед печели шампионата за първи път от 1911 г. 21-годишният Бърн играе голяма роля за успеха на отбора, като изиграва 24 мача и бележи 7 гола. По-късно левият бек става капитан на тима за период от четири години. През сезон 1955/56 и 1956/57 Бърн вдига шампионската титла като капитан на отбор, пълен с млади надежди. Еди Колман, Марк Джоунс и Дейвид Пег извоюват своето място в първия тим, като преди това печелят купата на Англия за младежи в продължение на пет поредни сезона. След като създава един от най-силните тимове в Англия, Мат Бъзби е принуден да започне всичко отначало. Трагедията в Мюнхен, Германия на 6 февруари 1958 г. ограбва както него, така и футбола като цяло. Самолетната катастрофа отнема живота на осем футболиста и още 15 други пътници, голяма част от които са хора от ръководството на клуба. Великият мениджър обаче не е човек, който се примирява със съдбата. Веднага след като се възстановява от нараняванията, той започва да гради нов отбор. Денис Вайълет става един от водещите играчи в тима. През сезон 1959/60 оцелелият след трагедията играч счупва рекорда на Джак Роули, като бележи 32 гола за един сезон. Отборът като цяло завършва със 102 отбелязани гола, но допуска прекалено много (80) и завършва на 17-то място. Вайълет не е единственият играч, който оцелява след трагедията от Мюнхен. Други като него са Бил Фоулкс и Боби Чарлтън, които също са рожба на младежките формации на тима. Ноби Стайлс минава същия път от младежкия състав до първия отбор, а Денис Лоу идва от Торино за рекордната сума от 115 000 паунда. Формата на Юнайтед в началото на новото десетилетие не е впечатляваща, но отборът скоро започва да „набира скорост“. Червените стигат до финал за купата на Англия през сезон 1962/63 и побеждават Лестър Сити с 3:1. Два гола за успеха бележи Дейвид Хърд, а Денис Лоу добавя още един. През следващия сезон 1963/64 играчите на Манчестър Юнайтед, вдъхновени от успеха си, започват да мислят и за титла - „червените дяволи“ завършват втори, само 4 точки след Ливърпул. Сезонът се запомня с идването на Джордж Бест - младока от Белфаст, който се превръща в първата суперзвезда на футбола. Невероятните му умения с топката, силата и техниката му го превръщат в любимец на феновете. Манчестър Юнайтед печели първенството през 1965 и 1967 г. и Купата на Европейските шампиони през 1968 г., ставайки първият английски отбор, спечелил отличието. Мат Бъзби се оттегля от мениджърския пост през 1969 г. На негово място е назначен дотогавашният треньор на отбора на резервите - Уилф МакГинес. Комбинацията от възрастни вече играчи и липсата на силен контрол над отбора стават причина МакГинес да изнемогва на поста си. Дори поставянето в трансферната листа на играчи като Денис Лоу и Шей Бренан не помага на „червените дяволи“. МакГинес не е в състояние да се бори с многото проблеми около тима. През декември 1970 г. той е освободен от поста и сър Мат е назначен временно за мениджър, докато Юнайтед търси негов заместник. През 1971 г. на мениджърския пост е назначен Франк О'Фаръл, който заема длъжността само в продължение на година и половина. По време на неговия следовник Томи Дохърти Манчестър Юнайтед изпада във Втора дивизия. До края на десетилетието отборът отбелязва напредък — печели място в Първа дивизия през 1975 г., достига финала за купата през 1976 г. и я печели през 1977 г. Въпреки подкрепата от страна на феновете, Дохърти е уволнен през 1977 г. след скандални разкрития за негова любовна афера със съпругата на лекаря на отбора. Неговият наследник Дейв Сакстън налага по-дефанзивна игра на отбора, което не се възприема добре от феновете. Заради липсата на успехи, на мястото на Дейв Сакстън начело на отбора застава Рон Аткинсън. Интензивността на новия мениджър на трансферния пазар прави голямо впечатление. За кратък период той купува в отбора Брайън Робсън, Гордън Страхан и Марк Хюз. Отборът печели купата на Англия два пъти за три години — през 1983 и 1985 г. В началото на сезон 1985/86 Юнайтед играе много силно и натрупва преднина от десет точки на върха на Първа дивизия, но навлиза в слаба форма и на края на сезона завършва едва на четвърто място. Началото на следващата година отново е много слабо, което кара ръководителите на отбора да се разделят с Аткинсън. На мястото на Големия Рон е назначен шотландецът Алекс Фъргюсън, който е изградил име с успехите си в отбора на Абърдийн. Въпреки подобрената форма на отбора, около поста на Фъргюсън дълго витае несигурност заради липсата на трофеи. Сушата е прекратена през 1990 г., когато Юнайтед вдига купата на Англия. През следващата година е спечелена и европейската Купа на носителите на купи, като на финала Манчестър побеждава отбора на Барселона. През 1992 г. Фъргюсън подписва с французина Ерик Кантона, който заедно с утвърдените вече звезди Гари Палистър, Денис Ъруин и Пол Инс и изгряващия Райън Гигс, печели първенството на Англия за първи път от 1967 г. През следващия сезон 1993/94 отборът, подсилен и от Рой Кийн, печели и първия си дубъл. Той обаче е помрачен от новината за смъртта на легендата на отбора Мат Бъзби на 20 януари 1994 г. През следващия сезон Фъргюсън започва тотално подмладяване на отбора, продавайки някои от утвърдените играчи и налагайки младите Дейвид Бекъм, Пол Скоулс, Гари Невил, Фил Невил и Ники Бът. Отборът печели две поредни титли през сезоните 1995/96 и 1996/97 и завършвайки втори през 1997/98 г. Сезон 1998/99 е най-успешният в историята на отбора. Манчестър Юнайтед става единственият английски отбор, успял да спечели требъл - Висшата лига, Купата на Англия и Шампионската лига в един сезон. Особено драматичен е трумфът в последния турнир, където е победен немският Байерн Мюнхен с 2:1 с голове на Теди Шерингам и Оле Гунар Солскяер в последните секунди на срещата. Манчестър Юнайтед започва новите десетилетие, век и хилядолетие с още успехи — три титли за пет години през сезони 1999/00, 2000/01 и 2002/03 и купа през 2003/04 г. Отборът е подмладен отново като най-впечатляващи мачове от новите футболисти в отбора правят Рууд ван Нистелрой, Рио Фърдинанд, Уейн Руни и Кристиано Роналдо. Прекъсвайки доминацията на Челси в английското първенство, Манчестър Юнайтед печели отново титлата през сезон 2006/07 - девета титла в петнайсетте проведени първенства на Висшата лига. През следващия сезон 2007/08 Юнайтед се справя с конкуренцията на Арсенал и Челси и грабва втора поредна титла, която е и 17-та за клуба. Отборът достига финал в Шампионската лига след като в директните елиминации побеждава отборите на Олимпик Лион, АС Рома и Барселона. На финала „червените дяволи“ се изправят срещу английския Челси. В редовното време двубоят в Москва завършва 1:1, стига се до продължения, а впоследствие и до дузпи, където Юнайтед побеждава с 6:5. „Червените дяволи“ триумфират с трета купа на шампионите в историята. Успехите на отбора продължават и през сезон 2008/09 - за трети пореден път Юнайтед става шампион на Англия, спечелена е Световната клубна купа в Япония и Карлинг къп. През същия сезон Манчестър Юнайтед играе и своя втори пореден финал в Шампионската лига, като има възможността да стане първият отбор, защитил титлата си в сегашния формат на турнира. На финала в Рим „червените дяволи“ срещат отбора на Барселона. Мачът завършва с резултат 2:0 в полза на испанския отбор с голове на Самюел Ето'о и Лионел Меси. Месец след това отбора напуска португалската звезда Кристиано Роналдо, който преминава в испанския Реал Мадрид за рекордните в историята на футбола 80 млн. паунда (94 млн. евро). През 2010 Юнайтед започват пътя си към титла на Англия, ШЛ, Купа на ФА и Карлинг Къп. От тези титли Юнайтед успява да спечели Английска висша лига за рекорден 19-ти път, като изпреварва вечният си съперник Ливърпул по брой на титлите. Манчестър Юнайтед стига до финала на Шампионската лига, но го губи с 1:3 от ФК Барселона. На стадион Уембли за "каталунците" вкарват Педро Родригес, Лионел Меси и Давид Вия. Почетния гол за Юнайтед отбелязва Уейн Руни. Емблемата на клуба е базирана на герба на Градския съвет на Манчестър, въпреки, че единственият повтарящ се елемент остава корабът с разпънати платна.[4] Дяволът идва от прякора на отбора – „Червените дяволи”. Включен е в програмите и шаловете на Манчестър Юнайтед през 60-те, а на емблемата се появява през 1970 г. Самата емблема пък дебютира на гърдите на тениските през 1971 г (преди това е присъствала там само на финали за купата на страната).[4] На снимка правена на отбора на Нютон Хийт през 1892 г. се вижда, че играчите носят черно-бели тениски и сини гащета.[5] Между 1894 и 1896 г. играчите са облечени в характерните тениски в зелено и златно. След това са наложени бели тениски и отново сини гащета.[5] След преименуването на отбора през 1902 г., тениските стават червени в комбинация с бели гащета и черни чорапи. Именно тези цветове влизат в стандартния домакински екип на Манчестър Юнайтед и до днес.[5] Оттогава насетне екипите не са претърпявали съществени изменения. Между 1922 и 1927 г. отборът играе с бели тениски с червена буква “V” около врата. През 1934 г. играчите носят тениски на бяло-черешови райета.[5] Тази конфигурация на екипите обаче просъществува едва един сезон. Премахната е още на следващия след като тимът записва най-ниското класиране в историята си – 20 място във Втора дивизия.[5] Чорапите биват заменени с бели между 1959 и 1965 г., а след това и с червени – до 1971 г., когато отново стават черни.[5] Към момента домакинският екип на Манчестър Юнайтед се състои от червени тениски с черно-бяло бие, бели шорти и черни чорапи. [6].

Манчестър Юнайтед (на английски: Manchester United) е футболен клуб от град Манчестър, Англия. Домакинските си мачове отборът играе на стадион Олд Трафорд. Основан като Нютън Хийт футболен клуб през 1878 г., клубът променя името си на Манчестър Юнайтед през 1902 г. и се премества в Олд Трафорд през 1910 година. През 1968 г. под ръководството на Мат Бъзби, Манчестър Юнайтед става първият английски футболен клуб, който печели Купата на европейските шампиони, десет години след въздушната катастрофа в Мюнхен, отнела живота на осем играчи от клуба. Настоящият мениджър сър Алекс Фъргюсън, е най-успешният мениджър в историята на английския футбол, със спечелени 27 големи отличия (в края на сезон 2011/12), откакто заема този пост през ноември 1986 година. Манчестър Юнайтед е най-успешният клуб в английския футбол, след като е спечелил рекордните 19 титли, и 11 купи на Футболната асоциация което също е рекорд, както и четири Купи на лигата. Клубът също е спечелил три европейски купи и два пъти е бил световен клубен шампион: през 1999 г. и 2008 г. Към октомври 2012 г. по-годишен клубен коефициенти, изготвен от УЕФА, отборът заема второ място, като клуб в Европа [1]. Манчестър Юнайтед е един от най-богатите и най-широко подкрепяните футболни отбори в света. Клубът има стойност 2,23 милиарда щатски долара през юли 2012 г., което го прави най-ценният футболен клуб в света [2]. След като се появява на Лондонската фондова борса през 1991 г., клубът е закупен от Малкълм Глейзър през май 2005, сделката е оценена на почти 800 милиона британски лири [3]. В началото на сезон 1907/1908 г. (който е и първата шампионска година на отбора) Джон Хенри Дейвис започва да планира строителството на стадион. Чрез своята пивоварна купува земя в Трафорд - град, намиращ се край Манчестър (днес квартал на града), върху която да бъде построен стадионът. Строителните работи започват през 1908 г. под наблюдението на известния архитект Арчибалд Лейч. До 1910 г. отборът завършва преместването си на новият стадион като напуска стария си дом на Банк Стрийт. Първият мач на Юнайтед на новия стадион се играе на 19 Февруари 1910 г. Домакините губят с 4:3 от Ливърпул пред 80 000 зрители. Два дни преди това голямата дървена трибуна на стария стадион на Банк Стрийт бива срутена от силни ветрове. „Червените дяволи“ печелят втората си титла на Англия в края на първия пълен сезон на Олд Трафорд - 1910/11. Отборът грабва първото място в последния мач от сезона като побеждава с 5:1 Съндърланд у дома. Освен донеслия победата срещу Съндърланд Харолд Холс, Юнайтед притежават още един класен нападател - Енох Уест, който се превръща в основна фигура и през втория сезон на „театъра на мечтите“. Той бележи 19 гола по време на шампионата и помага на отбора да спечели Чарити Шийлд в мач срещу Суиндън Таун. Крайният резултат от мача е 8:4. Въпреки тази добра серия „червените дяволи“ не успяват да поддържат темпото и през сезон 1911/12 защитаващият титлата си отбор завършва едва на 13-то място. Секретар-мениджърът на клуба Ърнест Мангнъл решава да се прехвърли при градския съперник Манчестър Сити. Търсенето на нов човек на поста на Мангнъл завършва с подписа на Дж.Дж. Бентли, президент на футболната лига. Под негово ръководство червените достигат до четвърто място в шампионата през сезон 1912/13. Следващият сезон е период на смени и непостоянство като Чарли Робъртс и Алекс Бел са продадени съответно на Олдъм и Блекбърн Роувърс. Юнайтед завършват на 14-то място, а Уест получава наградата за голмайстор на лигата за трети пореден път. Следващият сезон се запомня с настъпилите промени в ръководството. През декември 1914 г. ролята на секретар-мениджър се разделя за първи път. Бентли става секретар на отбора, а Джон Робсън е назначен за мениджър. Тимът на новия мениджър е само бледа сянка на звездния отбор, спечелил купата на Англия през 1909 г. От него остават само Джордж Стейси, Били Мередит, Санди Търнбъл и Джордж Уол. Не е изненада и крайното класиране на отбора — само на точка над изпадащите. След четиригодишна пауза Манчестър Юнайтед играе отново в лигата на 30 август 1919 г. поради Първата световна война. Отборът е изцяло променен в първия си мач за лигата срещу Дарби Каунти. Само двама играчи от стария тим остават при „червените дяволи“. Били Мередит остава на Олд Трафорд, но е на прага на пенсиониране след запомняща се кариера. През сезон 1919/20 изиграва само 19 мача, а Юнайтед завършва на 12-то място в Първа Дивизия. Новият любимец на публиката Джо Спенс, завършва сезона като голмайстор на отбора с 14 попадения. През следващия сезон отново е голмайстор, но отборът продължава да не се представя добре и завършва едва на 13-то място. Маниджърът Джон Робсън напуска клуба и е заменен от Джон Чапман, който заема старата роля на секретар-мениджър. По същото време бившият мениджър на червените Дж.Дж Бентли продължава да води Манчестър Сити, като отборът се мести на нов стадион — Мейн Роуд. Мередит преминава в градския съперник и въпреки възрастта си се оказва важно попълнение за Сити, докато Юнайтед отпадат в първия си сезон без него, спечелвайки само 8 от 42 мача през сезон 1921/22. Отборът на Чапман, който играе във Втора дивизия, не успява да си осигури преминаване в по-горен ешелон през сезоните 1922/23 и 1923/24, но лидерството на Франк Барсън помага на тима да завърши втори в класирането през сезон 1924/25, спечелвайки място в Първа Дивизия. Манчестър Юнайтед е изпреварен единствено от Лестър Сити и губи само 8 мача. Добрата форма на червените се потвърждава от стабилното девето място през сезон 1925/26. Отборът на Чапман прави и страхотен рейд за купата на Англия, като отпада на полуфинал от Манчестър Сити след загуба с 3:0 на Брамъл Лейн. Сити губят финала от Болтън. Два месеца след началото на сезон 1926/27 мениджърът на Юнайтед Джон Чапман е отстранен от поста си от футболната асоциация, като причините остават неоповестени. Крилото Кларънс Хилдич приема ролята на играещ мениджър на отбора, докато клубът търси заместник на Чапман. Новият мениджър Хърбърт Бамлет пристига по-късно през сезона. Той е познат на феновете като съдията от четвъртфинала за купата на Англия срещу Бърнли през 1909 г. Юнайтед губи с 1:0 сред бушуваща снежна виелица. Въпреки лошото време реферът решава мача да се доиграе и „червените дяволи“ съумяват да спечелят мача, а след това и купата на страната. Бамлет обаче няма такова положително въздействие върху отбора и като мениджър. Юнайтед започва бавно да затъва в Първа Дивизия, като финишира 15-ти през сезон 1926/27 и 18-ти през 1927/28. Малко подобрение се очертава през сезон 1928/29, когато червените достигат 12-то място. Джо Спенс продължава да бележи гол след гол, но дори той не може да спре постепенния залез на тима. Упадъкът на отбора, започнал през 20-те години на XX век, продължава и в началото на 30-те. Юнайтед редува възход и упадък, като през сезон 1933/34 завършва на 20-то място във Втора дивизия, което е най-слабото представяне на отбора и до днес. В последния сезон на отбора преди началото на Втората световна война, Юнайтед успява да се спаси от изпадане от Първа дивизия, завършвайки на 14-то място. Избухването на Втората световна война прекъсва първенството на Англия в периода 1939-1946 г. На 11 март 1941 г. по време на бомбардировки над град Манчестър е разрушена голяма част от стадион Олд Трафорд, включително и цялата главна южна трибуна. Временно отборът се мести на стадиона на градския си съперник Манчестър Сити. През 1945 г. начело на отбора е назначен Мат Бъзби, който дори и по време на войната започва да работи, налагайки своите новаторски виждания за управлението на футболен отбор. Големият план на шотландеца Бъзби е да даде шанс на младите играчи, които под негово ръководство израстват в младежките и детските формации на отбора през втората половина на 40-те години. Джаки Бланшфлауър и Роджър Бърн са едни от първите, които получават прозвището бебета от английската преса. В дебютната им година за червените през сезон 1951/52 Манчестър Юнайтед печели шампионата за първи път от 1911 г. 21-годишният Бърн играе голяма роля за успеха на отбора, като изиграва 24 мача и бележи 7 гола. По-късно левият бек става капитан на тима за период от четири години. През сезон 1955/56 и 1956/57 Бърн вдига шампионската титла като капитан на отбор, пълен с млади надежди. Еди Колман, Марк Джоунс и Дейвид Пег извоюват своето място в първия тим, като преди това печелят купата на Англия за младежи в продължение на пет поредни сезона. След като създава един от най-силните тимове в Англия, Мат Бъзби е принуден да започне всичко отначало. Трагедията в Мюнхен, Германия на 6 февруари 1958 г. ограбва както него, така и футбола като цяло. Самолетната катастрофа отнема живота на осем футболиста и още 15 други пътници, голяма част от които са хора от ръководството на клуба. Великият мениджър обаче не е човек, който се примирява със съдбата. Веднага след като се възстановява от нараняванията, той започва да гради нов отбор. Денис Вайълет става един от водещите играчи в тима. През сезон 1959/60 оцелелият след трагедията играч счупва рекорда на Джак Роули, като бележи 32 гола за един сезон. Отборът като цяло завършва със 102 отбелязани гола, но допуска прекалено много (80) и завършва на 17-то място. Вайълет не е единственият играч, който оцелява след трагедията от Мюнхен. Други като него са Бил Фоулкс и Боби Чарлтън, които също са рожба на младежките формации на тима. Ноби Стайлс минава същия път от младежкия състав до първия отбор, а Денис Лоу идва от Торино за рекордната сума от 115 000 паунда. Формата на Юнайтед в началото на новото десетилетие не е впечатляваща, но отборът скоро започва да „набира скорост“. Червените стигат до финал за купата на Англия през сезон 1962/63 и побеждават Лестър Сити с 3:1. Два гола за успеха бележи Дейвид Хърд, а Денис Лоу добавя още един. През следващия сезон 1963/64 играчите на Манчестър Юнайтед, вдъхновени от успеха си, започват да мислят и за титла - „червените дяволи“ завършват втори, само 4 точки след Ливърпул. Сезонът се запомня с идването на Джордж Бест - младока от Белфаст, който се превръща в първата суперзвезда на футбола. Невероятните му умения с топката, силата и техниката му го превръщат в любимец на феновете. Манчестър Юнайтед печели първенството през 1965 и 1967 г. и Купата на Европейските шампиони през 1968 г., ставайки първият английски отбор, спечелил отличието. Мат Бъзби се оттегля от мениджърския пост през 1969 г. На негово място е назначен дотогавашният треньор на отбора на резервите - Уилф МакГинес. Комбинацията от възрастни вече играчи и липсата на силен контрол над отбора стават причина МакГинес да изнемогва на поста си. Дори поставянето в трансферната листа на играчи като Денис Лоу и Шей Бренан не помага на „червените дяволи“. МакГинес не е в състояние да се бори с многото проблеми около тима. През декември 1970 г. той е освободен от поста и сър Мат е назначен временно за мениджър, докато Юнайтед търси негов заместник. През 1971 г. на мениджърския пост е назначен Франк О'Фаръл, който заема длъжността само в продължение на година и половина. По време на неговия следовник Томи Дохърти Манчестър Юнайтед изпада във Втора дивизия. До края на десетилетието отборът отбелязва напредък — печели място в Първа дивизия през 1975 г., достига финала за купата през 1976 г. и я печели през 1977 г. Въпреки подкрепата от страна на феновете, Дохърти е уволнен през 1977 г. след скандални разкрития за негова любовна афера със съпругата на лекаря на отбора. Неговият наследник Дейв Сакстън налага по-дефанзивна игра на отбора, което не се възприема добре от феновете. Заради липсата на успехи, на мястото на Дейв Сакстън начело на отбора застава Рон Аткинсън. Интензивността на новия мениджър на трансферния пазар прави голямо впечатление. За кратък период той купува в отбора Брайън Робсън, Гордън Страхан и Марк Хюз. Отборът печели купата на Англия два пъти за три години — през 1983 и 1985 г. В началото на сезон 1985/86 Юнайтед играе много силно и натрупва преднина от десет точки на върха на Първа дивизия, но навлиза в слаба форма и на края на сезона завършва едва на четвърто място. Началото на следващата година отново е много слабо, което кара ръководителите на отбора да се разделят с Аткинсън. На мястото на Големия Рон е назначен шотландецът Алекс Фъргюсън, който е изградил име с успехите си в отбора на Абърдийн. Въпреки подобрената форма на отбора, около поста на Фъргюсън дълго витае несигурност заради липсата на трофеи. Сушата е прекратена през 1990 г., когато Юнайтед вдига купата на Англия. През следващата година е спечелена и европейската Купа на носителите на купи, като на финала Манчестър побеждава отбора на Барселона. През 1992 г. Фъргюсън подписва с французина Ерик Кантона, който заедно с утвърдените вече звезди Гари Палистър, Денис Ъруин и Пол Инс и изгряващия Райън Гигс, печели първенството на Англия за първи път от 1967 г. През следващия сезон 1993/94 отборът, подсилен и от Рой Кийн, печели и първия си дубъл. Той обаче е помрачен от новината за смъртта на легендата на отбора Мат Бъзби на 20 януари 1994 г. През следващия сезон Фъргюсън започва тотално подмладяване на отбора, продавайки някои от утвърдените играчи и налагайки младите Дейвид Бекъм, Пол Скоулс, Гари Невил, Фил Невил и Ники Бът. Отборът печели две поредни титли през сезоните 1995/96 и 1996/97 и завършвайки втори през 1997/98 г. Сезон 1998/99 е най-успешният в историята на отбора. Манчестър Юнайтед става единственият английски отбор, успял да спечели требъл - Висшата лига, Купата на Англия и Шампионската лига в един сезон. Особено драматичен е трумфът в последния турнир, където е победен немският Байерн Мюнхен с 2:1 с голове на Теди Шерингам и Оле Гунар Солскяер в последните секунди на срещата. Манчестър Юнайтед започва новите десетилетие, век и хилядолетие с още успехи — три титли за пет години през сезони 1999/00, 2000/01 и 2002/03 и купа през 2003/04 г. Отборът е подмладен отново като най-впечатляващи мачове от новите футболисти в отбора правят Рууд ван Нистелрой, Рио Фърдинанд, Уейн Руни и Кристиано Роналдо. Прекъсвайки доминацията на Челси в английското първенство, Манчестър Юнайтед печели отново титлата през сезон 2006/07 - девета титла в петнайсетте проведени първенства на Висшата лига. През следващия сезон 2007/08 Юнайтед се справя с конкуренцията на Арсенал и Челси и грабва втора поредна титла, която е и 17-та за клуба. Отборът достига финал в Шампионската лига след като в директните елиминации побеждава отборите на Олимпик Лион, АС Рома и Барселона. На финала „червените дяволи“ се изправят срещу английския Челси. В редовното време двубоят в Москва завършва 1:1, стига се до продължения, а впоследствие и до дузпи, където Юнайтед побеждава с 6:5. „Червените дяволи“ триумфират с трета купа на шампионите в историята. Успехите на отбора продължават и през сезон 2008/09 - за трети пореден път Юнайтед става шампион на Англия, спечелена е Световната клубна купа в Япония и Карлинг къп. През същия сезон Манчестър Юнайтед играе и своя втори пореден финал в Шампионската лига, като има възможността да стане първият отбор, защитил титлата си в сегашния формат на турнира. На финала в Рим „червените дяволи“ срещат отбора на Барселона. Мачът завършва с резултат 2:0 в полза на испанския отбор с голове на Самюел Ето'о и Лионел Меси. Месец след това отбора напуска португалската звезда Кристиано Роналдо, който преминава в испанския Реал Мадрид за рекордните в историята на футбола 80 млн. паунда (94 млн. евро). През 2010 Юнайтед започват пътя си към титла на Англия, ШЛ, Купа на ФА и Карлинг Къп. От тези титли Юнайтед успява да спечели Английска висша лига за рекорден 19-ти път, като изпреварва вечният си съперник Ливърпул по брой на титлите. Манчестър Юнайтед стига до финала на Шампионската лига, но го губи с 1:3 от ФК Барселона. На стадион Уембли за "каталунците" вкарват Педро Родригес, Лионел Меси и Давид Вия. Почетния гол за Юнайтед отбелязва Уейн Руни. Емблемата на клуба е базирана на герба на Градския съвет на Манчестър, въпреки, че единственият повтарящ се елемент остава корабът с разпънати платна.[4] Дяволът идва от прякора на отбора – „Червените дяволи”. Включен е в програмите и шаловете на Манчестър Юнайтед през 60-те, а на емблемата се появява през 1970 г. Самата емблема пък дебютира на гърдите на тениските през 1971 г (преди това е присъствала там само на финали за купата на страната).[4] На снимка правена на отбора на Нютон Хийт през 1892 г. се вижда, че играчите носят черно-бели тениски и сини гащета.[5] Между 1894 и 1896 г. играчите са облечени в характерните тениски в зелено и златно. След това са наложени бели тениски и отново сини гащета.[5] След преименуването на отбора през 1902 г., тениските стават червени в комбинация с бели гащета и черни чорапи. Именно тези цветове влизат в стандартния домакински екип на Манчестър Юнайтед и до днес.[5] Оттогава насетне екипите не са претърпявали съществени изменения. Между 1922 и 1927 г. отборът играе с бели тениски с червена буква “V” около врата. През 1934 г. играчите носят тениски на бяло-черешови райета.[5] Тази конфигурация на екипите обаче просъществува едва един сезон. Премахната е още на следващия след като тимът записва най-ниското класиране в историята си – 20 място във Втора дивизия.[5] Чорапите биват заменени с бели между 1959 и 1965 г., а след това и с червени – до 1971 г., когато отново стават черни.[5] Към момента домакинският екип на Манчестър Юнайтед се състои от червени тениски с черно-бяло бие, бели шорти и черни чорапи. [6].

Манчестър Юнайтед (на английски: Manchester United) е футболен клуб от град Манчестър, Англия. Домакинските си мачове отборът играе на стадион Олд Трафорд. Основан като Нютън Хийт футболен клуб през 1878 г., клубът променя името си на Манчестър Юнайтед през 1902 г. и се премества в Олд Трафорд през 1910 година. През 1968 г. под ръководството на Мат Бъзби, Манчестър Юнайтед става първият английски футболен клуб, който печели Купата на европейските шампиони, десет години след въздушната катастрофа в Мюнхен, отнела живота на осем играчи от клуба. Настоящият мениджър сър Алекс Фъргюсън, е най-успешният мениджър в историята на английския футбол, със спечелени 27 големи отличия (в края на сезон 2011/12), откакто заема този пост през ноември 1986 година. Манчестър Юнайтед е най-успешният клуб в английския футбол, след като е спечелил рекордните 19 титли, и 11 купи на Футболната асоциация което също е рекорд, както и четири Купи на лигата. Клубът също е спечелил три европейски купи и два пъти е бил световен клубен шампион: през 1999 г. и 2008 г. Към октомври 2012 г. по-годишен клубен коефициенти, изготвен от УЕФА, отборът заема второ място, като клуб в Европа [1]. Манчестър Юнайтед е един от най-богатите и най-широко подкрепяните футболни отбори в света. Клубът има стойност 2,23 милиарда щатски долара през юли 2012 г., което го прави най-ценният футболен клуб в света [2]. След като се появява на Лондонската фондова борса през 1991 г., клубът е закупен от Малкълм Глейзър през май 2005, сделката е оценена на почти 800 милиона британски лири [3]. В началото на сезон 1907/1908 г. (който е и първата шампионска година на отбора) Джон Хенри Дейвис започва да планира строителството на стадион. Чрез своята пивоварна купува земя в Трафорд - град, намиращ се край Манчестър (днес квартал на града), върху която да бъде построен стадионът. Строителните работи започват през 1908 г. под наблюдението на известния архитект Арчибалд Лейч. До 1910 г. отборът завършва преместването си на новият стадион като напуска стария си дом на Банк Стрийт. Първият мач на Юнайтед на новия стадион се играе на 19 Февруари 1910 г. Домакините губят с 4:3 от Ливърпул пред 80 000 зрители. Два дни преди това голямата дървена трибуна на стария стадион на Банк Стрийт бива срутена от силни ветрове. „Червените дяволи“ печелят втората си титла на Англия в края на първия пълен сезон на Олд Трафорд - 1910/11. Отборът грабва първото място в последния мач от сезона като побеждава с 5:1 Съндърланд у дома. Освен донеслия победата срещу Съндърланд Харолд Холс, Юнайтед притежават още един класен нападател - Енох Уест, който се превръща в основна фигура и през втория сезон на „театъра на мечтите“. Той бележи 19 гола по време на шампионата и помага на отбора да спечели Чарити Шийлд в мач срещу Суиндън Таун. Крайният резултат от мача е 8:4. Въпреки тази добра серия „червените дяволи“ не успяват да поддържат темпото и през сезон 1911/12 защитаващият титлата си отбор завършва едва на 13-то място. Секретар-мениджърът на клуба Ърнест Мангнъл решава да се прехвърли при градския съперник Манчестър Сити. Търсенето на нов човек на поста на Мангнъл завършва с подписа на Дж.Дж. Бентли, президент на футболната лига. Под негово ръководство червените достигат до четвърто място в шампионата през сезон 1912/13. Следващият сезон е период на смени и непостоянство като Чарли Робъртс и Алекс Бел са продадени съответно на Олдъм и Блекбърн Роувърс. Юнайтед завършват на 14-то място, а Уест получава наградата за голмайстор на лигата за трети пореден път. Следващият сезон се запомня с настъпилите промени в ръководството. През декември 1914 г. ролята на секретар-мениджър се разделя за първи път. Бентли става секретар на отбора, а Джон Робсън е назначен за мениджър. Тимът на новия мениджър е само бледа сянка на звездния отбор, спечелил купата на Англия през 1909 г. От него остават само Джордж Стейси, Били Мередит, Санди Търнбъл и Джордж Уол. Не е изненада и крайното класиране на отбора — само на точка над изпадащите. След четиригодишна пауза Манчестър Юнайтед играе отново в лигата на 30 август 1919 г. поради Първата световна война. Отборът е изцяло променен в първия си мач за лигата срещу Дарби Каунти. Само двама играчи от стария тим остават при „червените дяволи“. Били Мередит остава на Олд Трафорд, но е на прага на пенсиониране след запомняща се кариера. През сезон 1919/20 изиграва само 19 мача, а Юнайтед завършва на 12-то място в Първа Дивизия. Новият любимец на публиката Джо Спенс, завършва сезона като голмайстор на отбора с 14 попадения. През следващия сезон отново е голмайстор, но отборът продължава да не се представя добре и завършва едва на 13-то място. Маниджърът Джон Робсън напуска клуба и е заменен от Джон Чапман, който заема старата роля на секретар-мениджър. По същото време бившият мениджър на червените Дж.Дж Бентли продължава да води Манчестър Сити, като отборът се мести на нов стадион — Мейн Роуд. Мередит преминава в градския съперник и въпреки възрастта си се оказва важно попълнение за Сити, докато Юнайтед отпадат в първия си сезон без него, спечелвайки само 8 от 42 мача през сезон 1921/22. Отборът на Чапман, който играе във Втора дивизия, не успява да си осигури преминаване в по-горен ешелон през сезоните 1922/23 и 1923/24, но лидерството на Франк Барсън помага на тима да завърши втори в класирането през сезон 1924/25, спечелвайки място в Първа Дивизия. Манчестър Юнайтед е изпреварен единствено от Лестър Сити и губи само 8 мача. Добрата форма на червените се потвърждава от стабилното девето място през сезон 1925/26. Отборът на Чапман прави и страхотен рейд за купата на Англия, като отпада на полуфинал от Манчестър Сити след загуба с 3:0 на Брамъл Лейн. Сити губят финала от Болтън. Два месеца след началото на сезон 1926/27 мениджърът на Юнайтед Джон Чапман е отстранен от поста си от футболната асоциация, като причините остават неоповестени. Крилото Кларънс Хилдич приема ролята на играещ мениджър на отбора, докато клубът търси заместник на Чапман. Новият мениджър Хърбърт Бамлет пристига по-късно през сезона. Той е познат на феновете като съдията от четвъртфинала за купата на Англия срещу Бърнли през 1909 г. Юнайтед губи с 1:0 сред бушуваща снежна виелица. Въпреки лошото време реферът решава мача да се доиграе и „червените дяволи“ съумяват да спечелят мача, а след това и купата на страната. Бамлет обаче няма такова положително въздействие върху отбора и като мениджър. Юнайтед започва бавно да затъва в Първа Дивизия, като финишира 15-ти през сезон 1926/27 и 18-ти през 1927/28. Малко подобрение се очертава през сезон 1928/29, когато червените достигат 12-то място. Джо Спенс продължава да бележи гол след гол, но дори той не може да спре постепенния залез на тима. Упадъкът на отбора, започнал през 20-те години на XX век, продължава и в началото на 30-те. Юнайтед редува възход и упадък, като през сезон 1933/34 завършва на 20-то място във Втора дивизия, което е най-слабото представяне на отбора и до днес. В последния сезон на отбора преди началото на Втората световна война, Юнайтед успява да се спаси от изпадане от Първа дивизия, завършвайки на 14-то място. Избухването на Втората световна война прекъсва първенството на Англия в периода 1939-1946 г. На 11 март 1941 г. по време на бомбардировки над град Манчестър е разрушена голяма част от стадион Олд Трафорд, включително и цялата главна южна трибуна. Временно отборът се мести на стадиона на градския си съперник Манчестър Сити. През 1945 г. начело на отбора е назначен Мат Бъзби, който дори и по време на войната започва да работи, налагайки своите новаторски виждания за управлението на футболен отбор. Големият план на шотландеца Бъзби е да даде шанс на младите играчи, които под негово ръководство израстват в младежките и детските формации на отбора през втората половина на 40-те години. Джаки Бланшфлауър и Роджър Бърн са едни от първите, които получават прозвището бебета от английската преса. В дебютната им година за червените през сезон 1951/52 Манчестър Юнайтед печели шампионата за първи път от 1911 г. 21-годишният Бърн играе голяма роля за успеха на отбора, като изиграва 24 мача и бележи 7 гола. По-късно левият бек става капитан на тима за период от четири години. През сезон 1955/56 и 1956/57 Бърн вдига шампионската титла като капитан на отбор, пълен с млади надежди. Еди Колман, Марк Джоунс и Дейвид Пег извоюват своето място в първия тим, като преди това печелят купата на Англия за младежи в продължение на пет поредни сезона. След като създава един от най-силните тимове в Англия, Мат Бъзби е принуден да започне всичко отначало. Трагедията в Мюнхен, Германия на 6 февруари 1958 г. ограбва както него, така и футбола като цяло. Самолетната катастрофа отнема живота на осем футболиста и още 15 други пътници, голяма част от които са хора от ръководството на клуба. Великият мениджър обаче не е човек, който се примирява със съдбата. Веднага след като се възстановява от нараняванията, той започва да гради нов отбор. Денис Вайълет става един от водещите играчи в тима. През сезон 1959/60 оцелелият след трагедията играч счупва рекорда на Джак Роули, като бележи 32 гола за един сезон. Отборът като цяло завършва със 102 отбелязани гола, но допуска прекалено много (80) и завършва на 17-то място. Вайълет не е единственият играч, който оцелява след трагедията от Мюнхен. Други като него са Бил Фоулкс и Боби Чарлтън, които също са рожба на младежките формации на тима. Ноби Стайлс минава същия път от младежкия състав до първия отбор, а Денис Лоу идва от Торино за рекордната сума от 115 000 паунда. Формата на Юнайтед в началото на новото десетилетие не е впечатляваща, но отборът скоро започва да „набира скорост“. Червените стигат до финал за купата на Англия през сезон 1962/63 и побеждават Лестър Сити с 3:1. Два гола за успеха бележи Дейвид Хърд, а Денис Лоу добавя още един. През следващия сезон 1963/64 играчите на Манчестър Юнайтед, вдъхновени от успеха си, започват да мислят и за титла - „червените дяволи“ завършват втори, само 4 точки след Ливърпул. Сезонът се запомня с идването на Джордж Бест - младока от Белфаст, който се превръща в първата суперзвезда на футбола. Невероятните му умения с топката, силата и техниката му го превръщат в любимец на феновете. Манчестър Юнайтед печели първенството през 1965 и 1967 г. и Купата на Европейските шампиони през 1968 г., ставайки първият английски отбор, спечелил отличието. Мат Бъзби се оттегля от мениджърския пост през 1969 г. На негово място е назначен дотогавашният треньор на отбора на резервите - Уилф МакГинес. Комбинацията от възрастни вече играчи и липсата на силен контрол над отбора стават причина МакГинес да изнемогва на поста си. Дори поставянето в трансферната листа на играчи като Денис Лоу и Шей Бренан не помага на „червените дяволи“. МакГинес не е в състояние да се бори с многото проблеми около тима. През декември 1970 г. той е освободен от поста и сър Мат е назначен временно за мениджър, докато Юнайтед търси негов заместник. През 1971 г. на мениджърския пост е назначен Франк О'Фаръл, който заема длъжността само в продължение на година и половина. По време на неговия следовник Томи Дохърти Манчестър Юнайтед изпада във Втора дивизия. До края на десетилетието отборът отбелязва напредък — печели място в Първа дивизия през 1975 г., достига финала за купата през 1976 г. и я печели през 1977 г. Въпреки подкрепата от страна на феновете, Дохърти е уволнен през 1977 г. след скандални разкрития за негова любовна афера със съпругата на лекаря на отбора. Неговият наследник Дейв Сакстън налага по-дефанзивна игра на отбора, което не се възприема добре от феновете. Заради липсата на успехи, на мястото на Дейв Сакстън начело на отбора застава Рон Аткинсън. Интензивността на новия мениджър на трансферния пазар прави голямо впечатление. За кратък период той купува в отбора Брайън Робсън, Гордън Страхан и Марк Хюз. Отборът печели купата на Англия два пъти за три години — през 1983 и 1985 г. В началото на сезон 1985/86 Юнайтед играе много силно и натрупва преднина от десет точки на върха на Първа дивизия, но навлиза в слаба форма и на края на сезона завършва едва на четвърто място. Началото на следващата година отново е много слабо, което кара ръководителите на отбора да се разделят с Аткинсън. На мястото на Големия Рон е назначен шотландецът Алекс Фъргюсън, който е изградил име с успехите си в отбора на Абърдийн. Въпреки подобрената форма на отбора, около поста на Фъргюсън дълго витае несигурност заради липсата на трофеи. Сушата е прекратена през 1990 г., когато Юнайтед вдига купата на Англия. През следващата година е спечелена и европейската Купа на носителите на купи, като на финала Манчестър побеждава отбора на Барселона. През 1992 г. Фъргюсън подписва с французина Ерик Кантона, който заедно с утвърдените вече звезди Гари Палистър, Денис Ъруин и Пол Инс и изгряващия Райън Гигс, печели първенството на Англия за първи път от 1967 г. През следващия сезон 1993/94 отборът, подсилен и от Рой Кийн, печели и първия си дубъл. Той обаче е помрачен от новината за смъртта на легендата на отбора Мат Бъзби на 20 януари 1994 г. През следващия сезон Фъргюсън започва тотално подмладяване на отбора, продавайки някои от утвърдените играчи и налагайки младите Дейвид Бекъм, Пол Скоулс, Гари Невил, Фил Невил и Ники Бът. Отборът печели две поредни титли през сезоните 1995/96 и 1996/97 и завършвайки втори през 1997/98 г. Сезон 1998/99 е най-успешният в историята на отбора. Манчестър Юнайтед става единственият английски отбор, успял да спечели требъл - Висшата лига, Купата на Англия и Шампионската лига в един сезон. Особено драматичен е трумфът в последния турнир, където е победен немският Байерн Мюнхен с 2:1 с голове на Теди Шерингам и Оле Гунар Солскяер в последните секунди на срещата. Манчестър Юнайтед започва новите десетилетие, век и хилядолетие с още успехи — три титли за пет години през сезони 1999/00, 2000/01 и 2002/03 и купа през 2003/04 г. Отборът е подмладен отново като най-впечатляващи мачове от новите футболисти в отбора правят Рууд ван Нистелрой, Рио Фърдинанд, Уейн Руни и Кристиано Роналдо. Прекъсвайки доминацията на Челси в английското първенство, Манчестър Юнайтед печели отново титлата през сезон 2006/07 - девета титла в петнайсетте проведени първенства на Висшата лига. През следващия сезон 2007/08 Юнайтед се справя с конкуренцията на Арсенал и Челси и грабва втора поредна титла, която е и 17-та за клуба. Отборът достига финал в Шампионската лига след като в директните елиминации побеждава отборите на Олимпик Лион, АС Рома и Барселона. На финала „червените дяволи“ се изправят срещу английския Челси. В редовното време двубоят в Москва завършва 1:1, стига се до продължения, а впоследствие и до дузпи, където Юнайтед побеждава с 6:5. „Червените дяволи“ триумфират с трета купа на шампионите в историята. Успехите на отбора продължават и през сезон 2008/09 - за трети пореден път Юнайтед става шампион на Англия, спечелена е Световната клубна купа в Япония и Карлинг къп. През същия сезон Манчестър Юнайтед играе и своя втори пореден финал в Шампионската лига, като има възможността да стане първият отбор, защитил титлата си в сегашния формат на турнира. На финала в Рим „червените дяволи“ срещат отбора на Барселона. Мачът завършва с резултат 2:0 в полза на испанския отбор с голове на Самюел Ето'о и Лионел Меси. Месец след това отбора напуска португалската звезда Кристиано Роналдо, който преминава в испанския Реал Мадрид за рекордните в историята на футбола 80 млн. паунда (94 млн. евро). През 2010 Юнайтед започват пътя си към титла на Англия, ШЛ, Купа на ФА и Карлинг Къп. От тези титли Юнайтед успява да спечели Английска висша лига за рекорден 19-ти път, като изпреварва вечният си съперник Ливърпул по брой на титлите. Манчестър Юнайтед стига до финала на Шампионската лига, но го губи с 1:3 от ФК Барселона. На стадион Уембли за "каталунците" вкарват Педро Родригес, Лионел Меси и Давид Вия. Почетния гол за Юнайтед отбелязва Уейн Руни. Емблемата на клуба е базирана на герба на Градския съвет на Манчестър, въпреки, че единственият повтарящ се елемент остава корабът с разпънати платна.[4] Дяволът идва от прякора на отбора – „Червените дяволи”. Включен е в програмите и шаловете на Манчестър Юнайтед през 60-те, а на емблемата се появява през 1970 г. Самата емблема пък дебютира на гърдите на тениските през 1971 г (преди това е присъствала там само на финали за купата на страната).[4] На снимка правена на отбора на Нютон Хийт през 1892 г. се вижда, че играчите носят черно-бели тениски и сини гащета.[5] Между 1894 и 1896 г. играчите са облечени в характерните тениски в зелено и златно. След това са наложени бели тениски и отново сини гащета.[5] След преименуването на отбора през 1902 г., тениските стават червени в комбинация с бели гащета и черни чорапи. Именно тези цветове влизат в стандартния домакински екип на Манчестър Юнайтед и до днес.[5] Оттогава насетне екипите не са претърпявали съществени изменения. Между 1922 и 1927 г. отборът играе с бели тениски с червена буква “V” около врата. През 1934 г. играчите носят тениски на бяло-черешови райета.[5] Тази конфигурация на екипите обаче просъществува едва един сезон. Премахната е още на следващия след като тимът записва най-ниското класиране в историята си – 20 място във Втора дивизия.[5] Чорапите биват заменени с бели между 1959 и 1965 г., а след това и с червени – до 1971 г., когато отново стават черни.[5] Към момента домакинският екип на Манчестър Юнайтед се състои от червени тениски с черно-бяло бие, бели шорти и черни чорапи. [6].

awe samo UNITED E :roma: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u:

ник пауъл не е вратар! :cska: :cska: :cska: :cska: :cska: :cska: :cska: :cska: :cska: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u:

PEDALII PEDALI PEDALI HUBU CHE SA SUDIITE WE PEDALI :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool:

Рой Кийн, а не този, който играеше за Тотнъм

:man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u:

до ЮНАЙТЕД: роби кийн???????? WTF bro

Във този отбор са играли футболисти като Боби Чарлтън, Денис Лоу, Джордж Бест, Роби Кийн, Ерик Кантона, Дейвид Бекъм, Кристиано Роналдо, Оле Гунер Солскяер и много други великани

Уникален отбор със много традиции и успехи. Безспорно този клуб е в топ 5 на най-великите клубове в Европа, заедно с Реал Мадрид, Милан, Ливърпул и Барселона

:arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal: :arsenal:

:liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool: :liverpool:

:man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: :man u: