Третият апокалипсис или по стъпките на България
Н. Гавазов
Катастрофата на "Скуадра Адзура" в квалификациите за Мондиал 2026 задейства верижна реакция, която засегна всички нива на управление в местния футбол. С бързи темпове Италия се насочи към пропастта, сама лишавайки се от статута си на водеща сила и трупайки проблеми, които е трябвало да бъдат решени още вчера.
Рибата се вмирисва откъм главата
Черният ден за тифозите настъпи на 31 март, когато националният отбор по футбол на Босна и Херцеговина остави "адзурите“ извън поредното Световно, превъзхождайки ги по редица статистически показатели. На хартия по-класният състав на Италия, останал с човек по-малко след изгонването на Алесандро Бастони, се прибра дълбоко в защита и позволи на съперника да отправи цели 30 удара към вратата на Джанлуиджи Донарума.
Балканският кошмар за селекцията на Дженаро Гатузо достигна своя апогей при изпълнението на дузпи, където късметът изневери на 27-годишния страж, считан за специалист в подобни ситуации. Неговият опонент Никола Васил обаче остана почти без работа – Франческо Еспозито и Брайън Кристанте пропуснаха своите удари.
Така последните по-запомнящи се моменти на "скуадра адзура“ на Световни първенства остават инцидентът с ухапването на Луис Суарес срещу Джорджо Киелини и без особено значение победата над Англия, която през 2014-та година им донесе едва трето място в група D.
Потънали в разочарование, жителите на Апенините поискаха отговорност за продължителния упадък. Въпреки опитите на ръководството да спечели време и да анализира ситуацията, последваха оставки.
Първи поста си напусна президентът на Италианска футболна федерация Габриеле Гравина, който заемаше длъжността от 2018 година. Любопитното е, че при преизбирането му през февруари 2025 той получи почти пълна подкрепа, благодарение на гръмки обещания – реформи в съдийството и регулациите. На практика обаче ефектът се оказа обратен, като грешките на арбитрите в Серия А станаха още по-чести.
Дори подкрепата на президента на УЕФА Александър Чеферин не успя да спаси Гравина. Неговата оставка бе активно подкрепена и лобирана от министъра на спорта на Италия Андреа Абоди.
Теоремата, че великият футболист не е задължително добър функционер, бе напълно илюстрирана от Джанлуиджи Буфон. В лагера на италианския национален отбор по футбол за него се обсъждаше ролята на спортен директор, но изкачването му в йерархията се ограничи до позицията ръководител на делегацията.
Първоначално легендарният вратар възнамеряваше да напусне веднага след мача с Босна и Херцеговина, но взе време за размисъл. Точката на пречупване настъпи едва след оттеглянето на Габриеле Гравина.
"Помолиха ме да си взема време за размисъл, за да може всички да стигнат до правилните изводи. Сега, когато президентът Гравина реши да се оттегли, чувствам, че имам правото да постъпя така, както смятам за правилно… Основната ни задача бе да върнем Италия на Световното първенство. Не успяхме. Справедливо е да дадем възможност на хората, които ще дойдат след нас, да изберат най-подходящия човек за този пост. За мен беше чест да представлявам националния отбор", заяви Буфон.
Ефектът на доминото застигна и Дженаро Гатузо, чийто символичен образ за нацията ръководството на Италианска футболна федерация очевидно надцени, виждайки в него достоен наследник на прегорелия Лучано Спалети. "Методът на камшика“ на 48-годишния специалист, който не се свенеше да налага твърда дисциплина дори в съблекалнята, даде мигновен ефект – пет поредни победи в груповата фаза при обща голова разлика 18:5.
Най-сериозният тест за Гатузо и компания дойде в последния кръг, когато в Милано гостува Норвегия – директен конкурент на италианския национален отбор в битката за място на Световното първенство. Италианците сякаш забравиха, че мачът продължава 90 минути, а не 60, и в заключителната третина напълно предадоха инициативата на "викингите“, за което бяха наказани с четири допуснати гола.
Измъченият триумф над Северна Ирландия в полуфинала на баражите се оказа последният подарък от съдбата за италианския национален отбор, който, откровено казано, не заслужаваше участие на Световното първенство. На тревата на "Билино Поле" съставът на Дженаро Гатузо излезе със свити колене и единствената мисъл да не се изложи – прибра се дълбоко в защита още от 41-вата минута и в крайна сметка получи както позора, така и отпадането от Босна и Херцеговина.
Едни и същи имена
Докато освободеният Дженаро Гатузо, обещал да напусне Италия при провал в квалификациите за Мондиал 2026, търси ново предизвикателство, краткият списък с кандидати за треньорския пост на италианския национален отбор се попълва с познати до болка имена. Инсайдерът Джанлука Ди Марцио и Sky Sport Italia посочват като фаворити Антонио Конте, Масимилиано Алегри и Роберто Манчини.
Привличането на първите двама изглежда изключително трудно, тъй като са обвързани с договори до лятото на 2027 година съответно с Наполи и Милан. Позицията на Конте в Неапол, разклатена в един момент заради конфликт със собственика Аурелио Де Лаурентис, впоследствие се стабилизира, а ръководството е удовлетворено от мястото на отбора в топ 4 на Серия А.
Разбира се, предвид темперамента на двете страни, ново напрежение не е изключено и вариантът за завръщане на Конте начело на националния отбор остава актуален. Предишният му период начело приключи с отпадане от Германия на четвъртфиналите на Евро 2016, а за десет години игровият му модел не е претърпял съществена еволюция – базова схема 3-4-2-1 с акцент върху контраатаките.
Конте би могъл да класира Италия за следващото Европейско първенство и да достигне елиминационната фаза, създавайки усещане за преодоляване на кризата. В дългосрочен план обаче подобен проект изглежда обречен, а евентуалното му назначение по-скоро би означавало поредно тъпчене на място.
Рисковано изглежда и евентуалното завръщане в националния отбор за Роберто Манчини – човекът, свързан с последния голям международен триумф на италианския национален отбор. 61-годишният алленаторе донесе европейската титла през 2021 година и едва ли е склонен да постави под въпрос репутацията си, наблюдавайки хаоса около "скуадра адзурра“, при положение, че спокойно може да продължи кариерата си при отлични финансови условия в Близкия изток.
Ако на Апенините все още има привърженици на катеначото, потенциално назначение на Масимилиано Алегри би предизвикало истинска еуфория. Неговото кредо "играта се забравя, резултатът остава“ неизменно поставя ефективността над зрелището. Както и при Антонио Конте, идеите на Алегри могат да дадат резултат в краткосрочен план, но в дългосрочна перспектива рискуват да се превърнат в сериозно ограничение за развитието на отбора.
Забравете за изгряващи звезди
Поглед към състава на италианския национален отбор показва немалко качествени изпълнители, но истинските звезди могат да се преброят на пръстите на едната ръка. Изключение правят вратарският пост и халфовата линия, където се открояват Джанлуиджи Донарума, Сандро Тонали и Николо Барела.
Но и тяхната "магия“ изчезна в най-важния сблъсък срещу Босна и Херцеговина. Единственият запомнящ се момент за Донарума при дузпите бе скъсаната бележка с указанията на Никола Васил. В средата на терена пък пресата на Барела и Тонали изглеждаше направо комично.
Към този ограничен списък трудно може да бъде добавен Федерико Димарко – не толкова заради качествата му, колкото заради отношението му към националния отбор. От Интер пристига един играч, а в националния тим се вижда бледо негово копие.
Кадровият дефицит в Италия е следствие от сериозния спад в качеството на местните академии, които вече не функционират като надежден източник на таланти за клубовете и националния отбор. Някои клубове, като Комо, дори пренебрегват местните играчи.
Единственият лъч надежда в атака остава 20-годишният Франческо Пио Еспозито. Появата му като резерва срещу Босна и Херцеговина внесе динамика в иначе беззъбата игра на Италия в последната третина. Възпитаникът на Интер се бореше за всяка топка и сам създаде опасна ситуация пред вратата на Васил в продълженията.
Възможно е Франческо Пио Еспозито да повярва твърде много в себе си, след като първи пое отговорност при дузпите и прати топката високо в трибуните на "Билино Поле", с което на практика обезсмисли усилията си. Очаквано, върху младия талант на Интер се изля вълна от критики – сега най-важното е това напрежение да не го пречупи психологически.
Затъване
Потъването на италианския футбол се случва дори по-бързо от очакваното, за което ясно намекна президентът на УЕФА Александър Чеферин, заплашвайки да отнеме на страната домакинството на Евро 2032. Основната причина е остарялата спортна инфраструктура – стадиони, които често приличат повече на архитектурни музеи, отколкото на модерни съоръжения.
Дори грандове като Интер, Милан, Наполи, Рома и Лацио продължават да играят на остарели стадиони. Самият "Сан Сиро" е построен през 1926 година и реновиран за последно през 1989; Стадио "Диего Армандо Марадона" датира от 1959; а Стадио Олимпико – от 1937 година.
Проектът за нов общ стадион на Интер и Милан, оценяван на около 1,5 милиарда евро, все още напредва бавно, като завършването му се планира за 2031 – точно преди Европейското първенство.
Сред малкото модерни съоръжения се откроява "Алианц" – домът на Ювентус, който инвестира в комфорт и инфраструктура още преди повече от десетилетие. Конкурентите на "бианконерите“ обаче изостават сериозно, което предизвика недоволството на Чеферин и дори поставя под въпрос домакинството на Италия на големия форум.
Съхраняването на остатъците от репутацията се затруднява от тромавата политическа машина в Италия, която дърпа каруцата заедно с Италианска футболна федерация в различни посоки. Собствениците на клубове вече сами се опитват да решат инфраструктурния проблем – съжителството на Рома и Лацио на Стадио Олимпико очевидно е изчерпало търпението им.
Президентът на "орлите“ Клаудио Лотито вече придоби правата върху Стадио Фламинио, който след реконструкция трябва да побира над 50 хиляди зрители. В същото време "джалоросите“ планират нов стадион в квартал Пиетралата с капацитет около 62 хиляди места.
Амбициозни намерения демонстрира и Каляри, чийто изпълнителен директор Стефано Мелис обяви проект за нов стадион с 30 хиляди места, който ще носи името на легендата Луиджи Рива.
След като направиха няколко крачки назад, италианците трябва да загърбят разочарованието и да се обединят около изграждането на нов облик на своя футбол.
А това означава италиянците да направят две прости неща: завръщане към корените си, т.е. концентриране в изграждането на местни таланти и модернизация на спортната инфраструктура. С една дума да преминат през пъртината, която французите направиха след 17 ноември 1993-та година.
Обратното означава да повторят стъпките на българите след онова незабравимо американско лято за нас.
