Тези дни посетих едно уникално кътче на България, което ми предложи неповторимо преживяване и ме зареди с много емоции. Не по-малко впечатлен останах от легендата за водите на една река, която уж извирала от Рила. Оказа се, че много хора вярват на въпросната легенда, която всъщност няма как да е истина, защото разстоянието от планината е над 200 км.

Това ме накара да се замисля, че борба с митовете би трябвало да бъде любима тема за всяка уважаваща себе си медия. А борбата с пропагандата и манипулирнето на хората е задължение на всеки пишещ брат. Защото свободните хора търсят истината, а робите и малките деца използват митовете, за да защитят своя бит.

OЩЕ...

10.08.26 | 12:33

Разклатеният стол

Разбира се, нямам никакво намерение да развалям красивата история за произхода на реката, която дава допълнителен чар и внася интрига в тази приказка, която видях.

Но това не пречи да поговорим за феномена, известен като "мачът на смъртта“.

А, който желае, има своето право да продължи да вярва в легендата...

Фабулата на мита изглежда приблизително така. През 1942 г. в окупирания Киев германските власти организират мач между футболистите на Динамо и отбор на Луфтвафе. Гладните и изтощени киевляни били заплашени с разстрел, ако победят. По време на мача германците, подкрепяни от своя съдия, играели изключително грубо и чупели краката на нашите футболисти. Киевляните обаче разгромили окупаторите с някъде около 6:1 или 5:1, за радост на местните зрители. Съдията дори дал крайния сигнал по-рано, за да намали позора. А след мача футболистите на Динамо все пак били разстреляни в Бабин Яр.

Красиво, героично, мощно. Но обективният анализ показва, че тук имаме поредната версия на стария съветски виц, който завършва с думите: "Да, но не Петросян, а Саркисян, не на шах, а на карти, и не спечелил, а загубил“. Тоест всичко е било така, но малко не точно така.

И така, какво всъщност се е случило? Нека видим.

Историческите факти

За "мач на смъртта“ се смята двубоят, състоял се на 9 август 1942 г. на киевския стадион "Зенит“ (днес "Старт“) между отборите Старт (1-ви киевски хлебозавод) и Флакелф (отбор на германски летци и зенитчици). Мачът завършва с победа на домакините с 5:3. Според легендата след срещата в знак на отмъщение нацистите разстреляли киевските футболисти, по-специално четирима от тях, на които по-късно е издигнат паметник край стадион "Динамо“.

В действителност това е един от десетте мача, които отборът Старт изиграва през лятото на 1942 г. в окупирания Киев. Тимът е съставен от настоящи и бивши футболисти на киевските клубове Динамо и Локомотив, както и от няколко други бивши футболисти. Запазени са афиши от всички срещи, в които са посочени съставите на киевския отбор. Общо за него са играли 17 футболисти.

Всички мачове на Старт, с изключение на първия, който се провежда на стадиона на Двореца на спорта (днешния НСК "Олимпийски“), са изиграни на стадион "Зенит“.

7 юни. Старт – Рух (украинско спортно дружество) 2:0.
21 юни. Старт – сборен отбор на унгарския гарнизон 7:1.
28 юни. Старт – сборен отбор на артилерийска част (Германия) 7:1.
5 юли. Старт – Спорт (украинско спортно дружество) 8:2.
17 юли. Старт – военен отбор RSG (сборен отбор на железницата, Германия) 6:0.
19 юли. Старт – MSG. Wal (унгарска част) 5:1.
26 юли. Старт – GK SZERO (сборен отбор на унгарски части) 3:2.
6 август. Старт – Флакелф (Германия) 5:1.
9 август. Старт – Флакелф (Германия) 5:3.
16 август. Старт – Рух 8:0.

Непобедимостта на Старт се обяснява с това, че в отбора играели опитни професионалисти, докато срещу тях се изправяли обикновени аматьори.

Съставът на Старт в мача от 9 август, който се представя като "мач на смъртта“ (със смените): Николай Трусевич, Алексей Клименко, Иван Кузменко, Михаил Свиридовски, Николай Коротких, Фьодор Тютчев, Михаил Путистин, Василий Сухарев, Владимир Балакин, Михаил Мелник, Макар Гончаренко, Павел Комаров, Юрий Чернега, Петър Сотник.

Този мач, според свидетелствата на очевидци, преминал коректно. След него по предложение на Флакелф съперниците се снимали заедно. На тази снимка германците са с бели фланелки. Легендарният Николай Трусевич е петият отдясно на втория ред.

А колкото до обкръжението на стадиона от автоматчици – това изобщо е пълна измислица. Синът на Путистин Владлен по време на този мач подавал на футболистите топката, която излизала извън пределите на терена. Той си спомня, че играчите на Старт отпразнували победата в съблекалнята, а след това продължили празненството в частния дом на един от привържениците.

Четирима участници в "мача на смъртта“ впоследствие са екзекутирани от германците: вратарят Николай Трусевич, защитникът Алексей Клименко, полузащитниците Иван Кузменко и Николай Коротких. Именно на тях през юни 1971 г. е издигнат паметник на стадион "Динамо“.

Екзекуцията на тези футболисти обаче няма отношение към "мача на смъртта“. Трусевич, Кузменко и Клименко, които работели в хлебозавода, заедно с още шестима футболисти (Путистин, Гончаренко, Тютчев, Свиридовски, Балакин и Комаров) били арестувани на 18 август и изпратени в концентрационния лагер Сирец.

Основната версия е, че деветимата са били натопени заради твърдения, че футболистите на Динамо са имали отношение към НКВД. Според версията на Макар Гончаренко доноса направил Георгий Шевцов, председател на дружество Рух, след разгромната загуба на неговия отбор от Старт в последния мач (16 август).

Според версията на Михаил Свиридовски пък доносът срещу футболистите на Динамо бил направен от Георгий Вячкис, спортен деятел, бивш шампион на Украйна по плуване и колаборационист, сътрудничил на Гестапо.

На 24 февруари 1943 г. Трусевич, Кузменко и Клименко били разстреляни заедно с други затворници от лагера. Версиите за причината за екзекуцията са няколко: отмъщение на германците за саботаж във фабрика за спортни стоки; наказание за това, че един от затворниците ударил с лопата кучето на коменданта на лагера; или наказание заради опит на група затворници, които били извеждани на работа в града, да убият конвоиращия ги войник. Затворниците били открити и разстреляни всеки трети (според друга версия – всеки пети).

Фьодор Тютчев, който също стоял в тази редица, вероятно знаел истината, но починал през 1959 г., без да каже нито дума за тези събития.

Що се отнася до Николай Коротких, той бил предаден на Гестапо още на 6 септември 1942 г. от собствената си сестра – като бивш служител на НКВД. В него били открити снимки с униформа на НКВД и той бил измъчван до смърт.

Отделен въпрос, на който по съветско време не се акцентирало, е как толкова много класни футболисти се оказали в окупирания Киев.

На първо място, в основния състав на Динамо към юни 1941 г. имало само трима участници в бъдещия Старт: Трусевич, Клименко и Комаров. Играчите от основния състав преимуществено били евакуирани. Повечето други спортисти се озовали в редиците на частите на Червената армия, които бързо били разбити през лятото на 1941 г., и се върнали у дома. Останалите просто не успели (или по-вероятно е да не са пожелали) да напуснат Киев преди предаването на града на германската армия.

Когато окупационната власт започнала да възстановява културния и спортния живот в Киев, в града били създадени няколко футболни отбора. Един от тях бил Старт, организиран от директора на хлебозавод №1 – чеха Йозеф Кордик, голям футболен фен. Чрез Николай Трусевич той привлякъл в отбора осем футболисти, които назначил като работници в завода. В гладния Киев това било сериозен стимул. Останалите футболисти работели в различни учреждения – градската управа, полицията и други.

В секцията по физкултура и спорт към градската управа на Старт били предоставени екипи и спортен инвентар. Имало само червени фланелки, така че умишлен просъветски замисъл, върху който по-късно акцентирала съветската литература, всъщност не е имало – просто с каквото разполагали, с това играели.

И още един факт: макар че преди началото на мача срещу Флакелф киевляните били принудени да отдадат нацистки поздрав към съперниците си, те извикали не "Хайл Хитлер!“, а традиционното "Физкулт-привет!“.

Съветският мит

Дори самото появяване на термина "мач на смъртта“ е обект на митологизация. Смята се, че първи го използвал писателят Лев Касил в статия във вестник "Известия“. Никога обаче не са посочвани нито датата на излизане на вестника, нито заглавието на статията на Касил.

Всъщност статията, в която за първи път се споменава футболният мач в окупирания Киев, е написана от военния кореспондент Евгений Кригер. Тя излиза в "Известия“ на 16 ноември 1943 г. под заглавие "Така беше в Киев“.

Между другото, по романа на Лев Касил "Вратарят на републиката“ през 1936 г. е заснет филмът "Вратарят“, в който ролите на футболисти от сборния отбор на СССР и отбора "Черните биволи“ изпълняват футболисти на киевското Динамо. Сред тях има и няколко участници в киевската серия на Старт.

А самото название "Мач на смъртта“ е създадено от писателя Александър Боршчаговски. Така се наричала неговата киносценарна повест, написана непосредствено след събитията и публикувана във вестник "Сталинско племе“ през август-септември 1946 г.

Само две години по-късно обаче Боршчаговски е обявен за "космополит номер едно“ и именно с него започва голямата антисемитска кампания, първоначално насочена срещу група театрални критици. За известно време на Боршчаговски не му остава време за литературна дейност. Едва през 1959 г. излиза неговата повест "Тревожни облаци“, която впоследствие е екранизирана като "Третият тайм“ (1962) по негов сценарий.

През същата 1959 година издателство "Физкултура и спорт“ публикува повестта на Петър Северов и Наум Халемски "Последният двубой“ с кратък предговор от Владимир Балакин, участник в "мача на смъртта“. Съперниците на киевляните са наречени отборът на "Луфтвафе“ – дума, която е позната, за разлика от "Флакелф“, а и звучи по-солидно.

Филмът "Третият тайм“, добре направен от талантливия режисьор Евгений Карелов (автор на "Служили двама другари“) с участието на популярни по онова време актьори, допринася за укрепването на мита за "мача на смъртта“. Скоро след това (1964 г.) четиримата загинали футболисти са посмъртно наградени с медал "За храброст“.

В повестта на Анатолий Кузнецов "Бабий Яр“ (1966) има глава "Футболистите на Динамо. Легенда и действителност“. Много точно заглавие. Защото наред с коректната информация, че отборът не е бил Динамо, а Старт; че е изиграл няколко мача, а не само един "мач на смъртта“ и т.н., фигурира и лъжлива история:

"Съдията съкрати времето, даде последния съдийски сигнал; жандармеристите, без да изчакат футболистите да стигнат до съблекалнята, хванаха динамовците още на терена, натовариха ги в затворена машина и ги откараха в Бабий Яр“.

Разбира се, в книгата на Кузнецов не е публикувана снимката, направена след "мача на смъртта“, на която киевските футболисти приятелски стоят заедно с играчите на Флакелф, почти прегърнати. Вместо това е даден ясен идеологически извод:

"Такъв случай световната история на футбола още не беше познавала. В този мач украинските динамовци нямаха друго оръжие – те превърнаха самия футбол в оръжие, извършвайки безсмъртен подвиг. Те печелеха, знаейки, че отиват на смърт, и направиха това, за да напомнят на народа за неговото достойнство“.

По случай 30-годишнината от началото на германско-съветската (Великата отечествена) война, през юни 1971 г., край киевския стадион "Динамо“ е открит паметник на четиримата загинали футболисти на Динамо. На него са изписани думите на Степан Олейник:

"За нашето прекрасно днес
Те паднаха в двубой...
През вековете славата ви няма да угасне,
Безстрашни спортисти-герои“.

Митът вече бил здраво запечатан в съзнанието на съветското общество. "Мачът на смъртта“ заел своето място сред други сюжети като 28-те панфиловци, Зоя Космодемянская, "загиналите" руски войници в Бургас (а всъщност Егоров и Кантария и други подобни. И продължава да живее дори днес.

Развенчаването на мита

Разбираемо е, че няколко участници в мачовете на Старт, които след войната живеели в Киев, публично си спомняли именно онова, за което било написано в книгите. В този смисъл Макар Гончаренко, най-активният говорител по темата, не се различавал особено от майката на Олег Кошевой, която трябвало да повтаря тезите от романа на Александър Фадеев "Младата гвардия“. Истината не била необходима – ако вече съществувала легендата.

Още през 1971 г., когато ставало дума за изграждането на паметник на героите-футболисти на Динамо, се чували гласове, че не е целесъобразно да се почитат хора, които в окупирания град фактически са били колаборационисти. Партийната линия обаче вървяла в друга посока: били необходими герои.

Между другото, освен четиримата играчи, убити от нацистите, в състава на Старт имало и четирима души, осъдени след войната от съветски трибунал като помагачи на окупаторите: Николай Голимбиевски, Лев Гундарев, Георгий Тимофеев и Юрий Чернега. А Павел Комаров напуснал Киев заедно с германците и след войната живял в Канада...

Още по времето на независима Украйна излизат сериозни изследвания като статията на журналиста Георгий Кузмин "Горещото лято на 42-ра“ (1995 г.) и книгата на историка и генерал от СБУ Владимир Пристайко "Имало ли е "Мач на смъртта“? Документите свидетелстват“. След това са публикувани още няколко материала по темата, според които "мач на смъртта“ в този вид изобщо не е имало.

През 1974 г. прокуратурата на град Хамбург започва дело за "мача на смъртта“. С помощта на Главната прокуратура на СССР са събрани и проучени множество документи, проведени са разпити на свидетели. Делото е прекратено през февруари 2005 г., а хамбургският прокурор Йоген Кулман публикува заключението:

"Дълго разпространяваната в бившия Съветски съюз версия, че причината за разстрела на четиримата футболисти е победата им в мача срещу германските окупатори на 9 август 1942 г., е очевидна измислица“.

Както измислената блокада на Ленинград или трагедията в Катин.

Не си правя илюзии, че още много хора ще продължат още дълго да вярват в "мача на смъртта“. Защото да се четат източници, в които са приведени документи, протоколи от разпити и спомени на участници в събитията, е скучно и няма време за това. А митът е красив и вдъхновяващ.

Затова този мач, за съжаление, няма да продължи само 90 минути, нито дори 90 години...