Тези дни, когато отминават вече 16 години от една от най-големите победи на българския национален отбор по футбол – тази над Германия с 3:2 и след поредната „блестяща” продукция на сегашните „лъвове” срещу Черна гора се замислих отново над въпроса: „Накъде?”

Накъде отива българският спорт, не само футболът, след като преди десетилетие и половина се радвахме на победи над световни шампиони, на олимпийски титли, а сега – на равенство с малолетна държава и на десето място в художествената гимнастика. Чудя се въобще дали е редно да сравнявам Трифон с Русия, Златко с Чавката, Данчо с Мар... Ох, извинявайте, български герои, стана вече непоносимо. Само на вратата има някаква база за сравнение, ама то е по съвсем друг линия.

Замислих се над тоя простичък факт не за друго, ами защото всъщност тази победа над трикратния световен шампион Германия с 3:2 от 07.06.1995 в квалификациите за Евро’96 е първият ми истински детски спомен. Какъв прекрасен начин спортът да ти каже: „Приятно ми е да запознаем, а на теб?”

Предполагам, че и вие разбирате: няма как да е иначе – оттам нататък работата е ясна – спорт до дупка. Смътни спомени от празненствата през 1994, основани повече на разкази на роднини и приятели, будуване по нощите и голяма радост след титлите на Стефка Костадинова, Вальо Йорданов и Даниел Петров (какъв бой яде онова филипинче в Атланта не е истина) – сякаш един напълно реален „сън в лятна нощ”, както се е изразил големият Шекспир.

Не комедия обаче – ода на триумфа и гордостта.

Днес ситуацията, както вече споменах, е малко по-различна. Е може би не е толкова трагична, но някои казват, че предстояли още по-кошмарни дни. Много кошмарни. По-лошото е, че май съм склонен да им повярвам като знам за хамбара на Руми Нейкова, за състоянието на залите, пистите, стадионите.

Всъщност ако гледаме реално на нещата, то по-нормалното би било сегашното ни положение да е по-съвместимо с реалността, отколкото онези успехи. Това обаче в никакъв случай не значи, че не трябва да продължим да се борим, за да може онзи „сън в лятна нощ” един ден да се повтори. Не знам за вас, но аз искам пак да заспя.