ФК Славия ще кръсти стадиона си "Александър Шаламанов". Това обяви президентът на клуба Венцеслав Стефанов специално за "Спринт". Новината бе публикувана във фейсбук страницата на списанието. Преди два дни легендарният Шами се включи в небесния отбор на най-добрите футболисти. 

 "Шаламанов е знамето на Славия в последните 6 десетилетия без да подценявам никого от останалите велики футболисти на клуба, разбира се", каза Стефанов. – Остана верен на Славия до сетния си дъх. Пример за разностранен спортист, за страхотен футболист, за уникален спортсмен. Добронамерен, позитивен, усмихнат, Шами е истинският славист и пример не само за всички слависти, но и за всички младежи, които искат да спортуват. Пример за това що е славизъм! Заради всичко това е приеман изключително позитивно от всички фенове на футбола в България", каза Стефанов. 

OЩЕ...

24.12.24 | 11:21

Загорчич реши - всички играчи на Славия остават в отбора

“Шами буквално е знамето на Славия, защото е единственият, чийто лик е извезан, повтарям – извезан, върху знаме, което се вее по трибуните през 60-те и 70-те години на миналия век. Разговаряхме дълго по въпроса за евентуалното ново име на стадиона с Николай Кръстев, който преди 9 години написа историята на Славия. Категоричен съм, че Шаламанов е събирателен образ на всичко най-добро, което може да даде футболът на младите. Затова и занапред стадионът ще носи неговото име. Призовавам славистите да приемат новото име на стадиона като благодарност към Александър Шаламанов за всичко, което е направил за Славия и за славизма, за българския футбол и българския спорт. И като едно обещание на нас, славистите, че ще го помним вечно - самия него и това, което е направил", допълни президентът на най-стария столичен клуб.   

Предлагаме ви едно от последните интервюта на Александър Шаламанов, публикувано в брой 14 на списанието през януари 2019 г.   

77-годишният Шами пристъпва стегнато по снега, покрил терена. Стига до центъра на стадион "Славия", пооглежда се и измърморва: "Сега да ми бяха тук ските... Преди повече от половин век, когато гостувахме в Лозана за мач от европейските турнири, един журналист посрещна отбора ни на летището със ски на рамо в моя чест. Защото съм участвал със ски на зимна олимпиада. После швейцарците ни скриха топката преди мача. Направиха показно как от стадион с поне 80 сантиметра сняг става добър терен за един ден с някакви чудодейни за времето машини." 

Александър Шаламанов още оглавява школата на "белите". Днес е повече с представителни функции. Знаменосецът на Славия. Или по-точно – знамето на Славия. Но далеч не само защото по времето, когато играе с белия екип, е единственият, чийто лик е извезан на голямо знаме от публиката. 

"Идвам на стадиона поне по няколко пъти седмично. Гледам мачове на децата и юношите, няма по-голямо удоволствие. Искам да си играем у дома. Когато сме на нашия стадион, и публиката е значително повече. Дано тази зима големият ремонт приключи..." 

Великан на терена, Шами е пословичен с характерната си добряшка усмивка. Скромен и готин, продължава да недоумява защо футболните радости са се изродили във футболна ненавист у нас. 

"Откъде дойде тази омраза? Кому е приятно? – пита Шами, сякаш по-скоро сам си говори. – Как стана така, че запалянковците от съперници и приятели сега са врагове? Какво направихме да спрем това? И не сме ли всички виновни, щом го търпим? Не мога да повярвам, че хора, които живеят заедно в един град, като феновете на Ботев и Локомотив, могат да са така настроени един срещу друг. Помня великите футболисти и на едните, и на другите. Помня и великите им отбори. Но не помня такива неща, които се случват днес. Същото важи и за Левски и ЦСКА, и за много други нелепи противопоставяния. Не мога да си обясня откъде е тази злоба и вандалщина у част от зрителите. Това са млади хора..." 

Казва го двукратният носител на наградата за Спортсмен № 1 на първенството. И - поздравен от Еузебио, след като му е отнел топката с брилянтен шпагат без да го докосне. Двукратният футболист № 1 на България излиза от терена след мач заедно с Георги Аспарухов под аплодисментите на целия стадион... 

"Така беше, играл съм и срещу Гунди, и срещу Петър Жеков. Повече бях на фланга, но от един мач с Левски, когато никой не искаше да пази Гунди, аз взех № 3 и не го свалих до края на кариерата си.  И слависти, и левскари ни аплодираха. Те повечето седяха омешани по трибуните и нямаше никакви проблеми. Често след мач някой от нас отиваше с играчи на съперника да пийне по чаша вино, следващия път пък някой от другия отбор идваше с нас. Бяхме приятели. Сега играчите бързат да си тръгнат от стадиона. И си тръгват след победа така, сякаш са направили нещо велико. А то си е в реда на нещата Славия да побеждава. Аз поне знам, че така би трябвало да бъде." 

Може да разказва безкрай. Как десетилетие не може да избере между ските и футбола и затова тренира и двата спорта. Как двамата с Бисер Михайлов (баща на Борислав Михайлов) научават от вестника, че са наказани да не играят за година, защото нарушили режима - прибрали се със закъснение в хотела. Как не играе не година, а цели три, и като скиор служи в ЦСКА, където после става любимец на треньора Крум Милев и играе два мача в червен екип. Как открадва подпечатаната си военна книжка от масата на секретарката в Централния дом на Народната войска, за да отиде в любимата Славия. Как първоначално дори иска да се върне на "Армията", защото му било трудно да стане титуляр при "белите", водени от Добромир Ташков. Как като треньор спасява ужасно трудно Славия да не изпадне през 1984 г. Как за 12 "бели" сезона не става шампион, а през 1967 г. отборът завършва на точка след Ботев. Как повече от две десетилетия работи в школата. 

Напират и спомените за големите мачове с Рейнджърс през 1967-а, когато Славия става първият български отбор на европейски полуфинал (за КНК). Същият ден това прави и ЦСКА срещу Интер за КЕШ. 

"Не знаехме нищо за шотландците. Нито треньорът Ташков, още по-малко ние, играчите. Откъде да знаем? Нямахме скаути. Да не говорим за записи на мачове, дори не знаехме кои са им играчите. Излизаме и играем колкото и както можем. Не бяхме по-слаби, но паднахме и в двата мача с по 0:1. Не обичам да го казвам, но съветският съдия Тофик Бахрамов здраво ни поряза (б. а. – Бахрамов като страничен рефер година по-рано зачита спорен гол на Джеф Хърст за Англия срещу Германия на финала на мондиала – 4:2). Но и съм убеден – не бяхме достатъчно опитни. Съжалявахме страхотно, че не стигнахме финала, където щяхме да излезем срещу Байерн, който всъщност спечели трофея." 

Разпалва се когато говори за футболните си битки с големите звезди: "Пеле, Гаринча, Джалма Сантос... Плеяда от велики играчи, футболна балада просто. Не вярваш, че си до тях, срещу тях. Играеш и те играят. Чакаш какво ще направят, какво ще измислят. И го правят така, че да носят радост на хората. Страхотно е да си срещу тях и да се докоснеш до такива майстори. Как да ритнеш такива играчи? Сърце не ти дава просто... Имаше един грузинец в отбора на СССР – Михаил Месхи. Уникален техничар. Топката сякаш беше залепена за крака му. Трикът с прехвърлянето на топката зад гърба го правеше по-добре от Неймар днес. Нещо подобно у нас съм виждал само от Сашо Костов." 

"Не казвам това за звездите като преклонение пред тях, а само като уважение – продължава Шаламанов. - В много отношения бяхме равни с тях. Като поведохме на италианците 3:1 в европейския четвъртфинал през 1968-а, треньорът им Валкареджи тичаше до тъча и викаше с всички сили да се връщат назад. Мачът отиваше на четворка. Георги Попов направи Факети луд. За италианците играеха също Мацола, Ривера... Върнаха ни един гол, а в Неапол на реванша ни прекараха по италиански с 2:0... А бяха и домакини на полуфиналите и финала. Как ли щяха да се играят тези мачове в Италия без италианците? Май никой по футболните върхове на Европа тогава не го искаше това." 

На излизане от стадиона се спира за миг пред Купата на България, осветена във фоайето сред други трофеи. 

"Три пъти съм я печелил – казва Шами вместо довиждане. – Страхотно беше, че я вдигнахме пак. Да знаят всички, че Славия винаги е била и ще си остане Славия! Отборът на моя живот!"    

Текст: Николай Кръстев