Една школа, две еволюции и 12 години по-късно
Н. Гавазов
Дванадесет години след последния си официален сблъсък Диего Симеоне и Жозе Моуриньо отново застават един срещу друг. Това е среща на две треньорски личности, които дълго време бяха свързвани с един и същ футболен език – компактна защита, агресивност, вертикалност, директни атаки и светкавични преходи. Само че футболът междувременно се промени, а с него се промени и начинът, по който двамата изграждат своите отбори.
Последният официален двубой между тях беше през 2014 година, когато Атлетико Мадрид елиминира Челси на Моуриньо на полуфиналите в Шампионска лига. Първата среща в Мадрид завърши 0:0, а на "Стамфорд Бридж“ Атлетико спечели с 3:1 и стигна до финала. Тогава Симеоне и Моуриньо бяха сред най-ярките представители на футболната школа, която не приемаше идеята, че притежанието на топката само по себе си е мерило за превъзходство.
За тях футболът не беше състезание по процент владение. Беше състезание по ефективност.
Симеоне винаги е защитавал правото на треньора да избира собствен път. "Футболът е много променлив. Никой не притежава истината. Всички разбираме от футбол. Не се обвързвам с един начин на игра, уважавам всички. Ако всички играехме по един и същи начин, щеше да бъде скучно и досадно“, заявява аржентинецът.
Моуриньо от своя страна често отвръщаше на критиките към директния футбол със своята характерна ирония. "Футболът е пълен с философи, които разбират повече от мен и имат фантастични теории“, казваше той, преди да добави най-важното според него: "Но реалността е, че отбор, който не се защитава, има проблеми.“
В онези години неговият Челси разполагаше с Петър Чех и Дидие Дрогба – футболисти, които естествено насърчаваха директната игра. Дългата топка към нападателя не беше примитивно средство, а оръжие, което Моуриньо използваше според качествата на своите играчи.
Днес обаче картината е различна.
И Симеоне, и Моуриньо все по-често започват атаките си от собственото наказателно поле. Вратарят вече не е само последната защитна линия. Той е първият човек в изграждането на атаката. Късите подавания от дълбочина и опитът да се привлече пресата на съперника, преди да бъде намерено свободното пространство, се превърнаха в част от футбола и на двамата.
Това не означава, че са се отказали от старите си принципи.
По-скоро са добавили нови към тях.
Промяната при Симеоне е особено впечатляваща. Ян Облак, който преди години изпращаше около 80% от подаванията си напред, сега играе дълго при едва 39% от пасовете си. Самият словенец обяснява промяната с еволюцията на играта: "Футболът се променя. Преди няколко години се защитавахме по-добре, а другите отбори нямаха толкова сила в предни позиции.“
Това изречение всъщност обяснява много от промените при Симеоне.
Футболът вече не позволява на един отбор просто да се прибере назад и да чака. Пресата е по-интензивна, играчите са по-добре подготвени тактически, а съперниците разполагат с повече индивидуално качество. Ако постоянно предаваш топката, неизбежно предаваш и контрола върху мача.
Затова днешният Атлетико трябва да може да прави повече.
Той все още трябва да бъде агресивен без топката. Все още трябва да бъде опасен при преходите. Все още трябва да умее да се защитава компактно. Но вече трябва и да може да контролира мача чрез топката.
При Моуриньо промяната е също толкова очевидна.
По време на предишния му престой в Реал Мадрид Икер Касияс изпълняваше близо 60% от подаванията си дълго през първите два сезона, а Диего Лопес надхвърли 75% през сезон 2012/13. Днес Тибо Куртоа изпълнява дълги подавания при едва 20,5% от пасовете си – най-ниският показател за вратар на Моуриньо в треньорската му кариера.
Промяната не е ограничена до Реал Мадрид. В различните му отбори след това също се наблюдава постепенно намаляване на зависимостта от дългата топка. Куртоа в Челси, Давид де Хеа в Манчестър Юнайтед, Юго Лорис в Тотнъм, Руи Патрисио в Рома, Доминик Ливакович във Фенербахче и Анатолий Трубин в Бенфика показват различни етапи от тази еволюция.
И причината е проста.
Моуриньо вече не вярва, че един и същ футбол може да бъде наложен на всеки отбор.
"Еволюирах заедно с моите играчи. Едно е идеята за футбола, която ти харесва най-много, а друго е какво можеш да направиш с това, с което разполагаш“, признава португалецът.
Това може би е най-съществената промяна в неговото разбиране.
Моуриньо все още вярва в защитата. Все още вярва в организацията. Все още иска отборът му да може да се прибере в нисък блок и да оцелее под натиск. Но вече не приема ниския блок като постоянно състояние.
"Ако ме попитате дали обичам да се защитавам в нисък блок, ще ви кажа, че обичам да умея да се защитавам в нисък блок, защото е много трудно да не попаднеш в такава ситуация по време на мач. Понякога са две минути, друг път 10 или 20 и трябва да знаеш как да се справиш“, обяснява той.
Разликата е огромна.
Преди ниският блок често беше част от идентичността. Днес той е инструмент.
И това е валидно и за Симеоне.
Аржентинецът също не се е превърнал внезапно в треньор, обсебен от притежанието. Просто неговият футбол вече разполага с повече инструменти. Отборът му може да защитава, да пресира, да атакува директно, да използва преходите, но и да изгради атака спокойно от собствената си половина.
Точно това е голямата разлика между футбола на Симеоне и Моуриньо през 2014 година и футбола им днес.
Те не са предали принципите си.
Адаптирали са ги.
В момента Моуриньо има друга задача в Реал Мадрид – да върне контрола върху мачовете. Отборът му може да вкарва голове, но в определени периоди губи интензивност и инициативата преминава у съперника. Срещу Интер противникът отправи 21 удара – с пет повече от Реал, а срещу Райо Валекано стигна до 18.
За Моуриньо това е проблем.
След мача с Интер той определи случилото се като "лудост, която не ми харесва“. Португалецът иска Реал да бъде опасен в атака, но не смята, че головете трябва да бъдат за сметка на контрола.
Тук всъщност се срещат днешните Симеоне и Моуриньо.
И двамата все още обичат вертикалността. И двамата все още вярват в преходите. И двамата продължават да ценят организацията без топката. Но вече разбират, че съвременният футбол изисква повече от това.
Трябва да можеш да контролираш топката, когато съперникът те притиска.
Трябва да можеш да започнеш атаката от вратаря.
Трябва да можеш да излезеш от пресата.
Трябва да можеш да диктуваш темпото, вместо постоянно да чакаш грешката на противника.
Това е еволюцията, която двамата треньори са направили през последните дванадесет години.
Но има нещо, което не се е променило.
Уважението.
Симеоне никога не е крил възхищението си към Моуриньо. Преди новия им сблъсък той заяви: "Имам огромно уважение към Моуриньо. Възхищавам му се, той знае какво е отношението ми към него.“
Отговорът на португалеца бе типичен и едновременно достатъчно красноречив: "Ние сме бойни другари.“
И може би точно това е най-точното определение.
Двама треньори, които някога изглеждаха като представители на един и същ футболен лагер, днес вървят по малко различни пътища. Но и двамата са достатъчно опитни, за да знаят, че във футбола няма вечни догми.
Има само принципи, които трябва да оцелеят в свят, който непрекъснато се променя.
Сподели
