Силно се надявам някои от националните ни състезатели по футбол да са били на концерта на Слави през септември. Така поне щеше да видят какво е да играеш пред пълни трибуни на стадион "Васил Левски".

Българският футбол удари дъното! Всички си го знаехме това и преди. Но вече е официално!

OЩЕ...

09.11.24 | 18:01

Илиан Илиев: Виждате срещу колко чужденци играем в клубните отбори

Сега ще ви попитам нещо. Какво знаете за следните държави- Хаити, Буркина Фасо, Уганда? С какво ги свързвате? Може би, като чуете Хаити, първо се сещате за земетресението. Или, че е най-бедната страна в Карибския басейн. Вероятно асоциирате Буркина Фасо със Западна Африка. А за Уганда знаем, че е перлата на Черния континент. Разбира се, може да свързвате тези страни и с много по-различни неща. Но с едно определено не са толкова известни- футбола! Да, обаче и трите държави са по-напред в класирането от България в ранглистата на ФИФА. Не си мислете, че там има някакъв мега проект, подобрява се инфраструктурата и се строят стадиони. Не че се развиват толкова стремглаво в спортно отношение, просто България затъва и изостава...

При цялото това лошо управление на БФС, слабата селекция и трагични резултати, най-лошото е как второразредни футболисти най-безцеремонно отказват да играят за националния отбор. Най-пресен е случая с Андрей Гълъбинов, който получи повиквателна, но не се появи в лагера на "лъвовете". Да облечеш националната фланелки и да си част от представителния отбор би трябвало да е чест за всеки играч. А специално такива, като Гълъбинов, трябва да са готови и пеша да дойдат от чужбина. Това не се случва. Даже напротив- на играчите сякаш им е в тежест да играят за България. Сякаш не изпитват абсолютно никакво желание да го правят.

Спомням си годините в гимназията. Там имахме футболен отбор и участвахме в училищното първенство. Отборът ни разполагаше с няколко играчи, които бяха доста добри. 4-ма от нас бяха школувани футболисти, които играят организиран футбол в някоя от местните школи. Останалите обаче бяха просто любители. Вратарят ни беше много добър по немски език, направо му беше като роден. Но, когато застанеше под рамката изглеждаше тромав и несигурен. Единият от централните ни защитници разполагаше със завидна физика, но просто му липсваше футболното. В халфовата ни линия имаше 2 страшно интелигентни момчета. Единият сега е програмист, а другия учи медицина. Те разбираха играта до най-малкия тактически детайл, но не всеки път успяваха да приложат теоретичните си умения на практика. На фланга разполагахме с най-бързият човек в гимназията, в града, в областта, а един ден може би и на Олимпиадата. Непобедим на пистата лекоатлет, който на терена изобщо не си използваше качествата правилно.

С такъв състав нямахме почти никакви амбиции и шансове да спечелим първенството. Нямаше как 4-ма да носят останалите на гърба си. Треньорът се опитваше да ни мотивира, но напразно. Ние четиримата приемахме мачовете за гимназията просто на шега. Несериозното ни отношение убиваше мотивацията и на другите момчета, които дори и да не бяха толкова талантливи футболисти, можеше в някоя среща да надскочат себе си. От друга страна, ние знаехме как се правят нещата в по-добрите отбори и аматьорското отношение в нашия ни дразнеше. Всичко се завърташе в един омагьосан кръг. Всеки, който беше по един или друг начин част от тима, имаше свое оправдание за загубите ни. Ситуацията изглеждаше още по-жалка сравнявайки тогавашния състав с този от още по-предните години, когато гимназиалният отбор е бил непобедим. С всяка изминала година всичко ставаше все по-зле. От организацията до футболистите. Накрая всички изгубиха и интерес, и желание да имат нещо общо с този отбор.

Разказах ви тази история, защото много наподобява историята на националния ни тим. Да, в доста по-умален мащаб. С много по-неизвестни герои. Но самата последователност на събитията не някакво случайно съвпадение. Тенденцията на такава разруха е като болест. Някакъв футболен вирус, който бавно но сигурно унищожава по един и същи начин футболни отбори. Като се започне от училищни, мине се през аматьорски и се стигне до професионални. Симптомите са едни и същи- велико минало, когато успехите са валяли и всички играчи са били на високо ниво. Следвано от посредствено настояще, когато в състава е имало 3-ма, 4-ма по-изявени състезатели и чудото е било възможно. И накрая- мрачно бъдеще, когато всичко е занемарено на произвола на съдбата.

Определено е ясно, че е нужна промяна. И е ясно от къде трябва да се започне. Не от общото към частното, от голямото към малкото, а именно в обратен ред. От най-долните дивизии, от училищните отбори. И когато малките отбори и училищните първенства се възродят, тогава ще може да има и силен представителен тим. Сега сме на дъното. По-надолу няма накъде.

А "Когато си на дъното на пъкъла,/ Когато си най-тъжен и злочест/ от парещите въглени на мъката/ си направи сам стълба и излез."

БОРИСЛАВ ОРЛИНОВ