Тази статия по принцип трябваше да излезе миналата седмица, но умишлено реших да отложа написването и с няколко дни. Причините са две. Едната е, че не обичам гръмките фрази, високопарните думи и изтърканите клишета и прецених, че е по-добре, когато навсякъде се споменава „светлата дата" в българската история - 17 ноември 1993 година, аз да оставя хората да се нарадват, поизтрезнеят и чак тогава да взема думата. А другата причина да забавя публикуването и бе свързана с предстоящото обновяване на класацията на ФИФА относно местата на националните отбори в света, която днес бе изнесена на официалната страница на Световната организация - знаех накъде се придвижваме и да ви призная, реших да поизчакам.

OЩЕ...

24.11.24 | 15:45

Генчев награди играчите с почивка

Както казах, не обичам лозунгите и гръмките слова и поради тази причина продължавам да недоумявам, защо винаги когато дойде датата 17 ноември, по вестниците и изобщо в медийното пространство запрятаме ръкави, бием се в гърдите и започваме да се надуваме заради събития, които са се случили преди години? Цялата работа инстинктивно я сравнявам с историята на бай ви Ганьо в банята, когато миризливият и космат балканджия реве с цяло гърло „Булгар, Булагар!"... Всъщност, вече съм се убедил, че българският народ страда от едно неизличимо заболяване - повече обича да се вглежда назад в миналото, отколкото да се радва на настоящето или да мисли за бъдещето си. Някой беше казал, че народ, който гледа само назад, няма бъдеще - това няма как да не ми прозвучи страшно.

Та, уважаеми читателю, вие спомняте ли си датата 17 ноември 1993 година? Аз да. Нека да ви припомня - тогава българският национален отбор по футбол победи с 2:1 Франция на „Парк дьо Пренс" и спечели визи за Мондиал 94, където стана четвърти. Забележително! Оттогава обаче изминаха цели 18 години. Не са много, погледнато спрямо цялостното развитие на света, но в рамките на един човешки живот това си е доста дълъг период от време. Всъщност, тази „светла дата" наистина е върха в развитието на българския футбол, но имаме ли право в сегашните времена да се гордеем с нея, афишираме и да се бием в гърдите? Във време, когато националният ни отбор е по-зле от футболен колос като Антигуа и Барбуда, ние не приличаме ли на бай Ганьо в банята?

Винаги съм казвал, че медиите няма как да бъдат четвърта власт - това е клише използвано много удобно от политиците. Медиите са били и винаги ще бъдат коректив на властта, разбира се, аз тук говоря за нормалните медии, а не тези, които постоянно се занимават със слугинска дейност - да обслужват интересите на силните на деня, манипулирайки масовото обществено съзнание и най-вече онази част от населението, която все повече отвиква да мисли.

Та, уважаеми читателю, вие спомняте ли си датата 17 ноември 1993 година? Аз да. Но спомняте ли си, че тогава с футбол се занимаваха 150 000 души, а осемнадесет години по-късно те са под 15 000? Спомняте ли си как се пълнеха стадионите на мачовете от „Б" група, а сега на срещите на националния отбор идват под 1000 души. Спомняте ли си, че тогава във всяко село имаше футболен клуб, а сега от футболната карта изчезнаха десетки градове? Спомняте ли си, че тогава се радвахме на футболисти от световна класа (моля ви, нека да не ги изброявам, защото списъкът е дълъг), а днес по терените ни се играе архаичен и извънземен футбол, нямащ нищо общо с нормалните представи за играта, а героите на сегашното поколение са Хичо, Пичо, манекена Благо, голмайстора от Ключ, БГ Роналдо, БГ Меси, БГ Моуриньо, Бижутера, Феномена и цяла плеяда знайни и незнайни медийни величия, които кой знае защо са обект на толкова голямо внимание. Хиляди българи израснаха с техните подвизи, възхищавайки се на спорните им спортно-технически качества и съмнителни умения - аз на това му казвам перверзия - да развращаваш хората, измисляйки си измислени герои и да убеждаваш хората, че правилният футбол е този, който се практикува по родните поляни, забравяйки в същото време, че цяло едно поколение българи расте без да е видяло националния си отбор на Световно или Европейско, а по-лошото е, че най-малко още две-три поколения няма да видят т.нар. „лъвове" на голям спортен форум. Впрочем, може и да греша - на Световното по белот все още има вакантни места...

Но забележете - всичко това вече се приема за нещо нормално и на никой не му прави впечатление. Бисерите на поредното родно недоразумение са много по-впечатляващи, отколкото проблемите на деня, но в крайна сметка не бива да ни учудва нищо, защото когато си роден и израснал в бантустан, няма как да се радваш на комфорта в модерния град - остава ти единствено да се биеш в гърдите, колко много си велик.

Та, уважаеми читателю, вие спомняте ли си датата 17 ноември 1993 година? Аз да. А помните ли откъде тръгна най-добрият в последните години българският футболист Димитър Бербатов? Знаете ли, че базата, където Митко е живял, учил и изграждал като футболист вече я няма? Знаете ли, че докато хората по света строят стадиони, ние нямаме нито един нормален такъв, отговарящ на всички съвременни изисквания, а това, което все още имаме се руши и разпада? Знаете ли, че българският футбол е остров на благоденствието - докато в цял свят ловят престъпници, свързани с уговаряне на мачове, тук при нас проблема е решен много отдавна и българският футбол е най-чистият на земята. Знаете ли, че преди три години националите ни бяха 17-ти, а вече са на 85-то място в света ( когато преди две години казах, че ще изпаднем от топ 50, на мен тогава ми се изсмяха)? Е, няма ли вече да започнете да мислите, че българският футбол изчезва от картата на света и нормалните хора не искат да гледат и слушат Хичо и Пичо? Ако не го направим, ще ви кажа какво ще се случи- скоро няма да ставаме за спаринг и на Барбуда.

Та, уважаеми читателю, вие спомняте ли си датата 17 ноември 1993 година? Аз да. С болка.....