И така - Започна се! Неусетно се изтърколиха дните от месец май до сега, за да дойде времето, когато ще бъде даден старта на българския шампионат по футбол. Какъв старт само! Още на 1 август е голямото дерби между ЦСКА и Левски - наистина малко непривично двата ни гранда да се срещат в такова „мързеливо" време, но не можем да обвиняваме жребия за неговите капризи. В навечерието на всеки сезон в родната ни „А" ПФГ, както винаги фаворитите са два - Левски и ЦСКА. Като претенденти за добро представяне и отново спечелване на титлата, можем да сложим спокойно към двата големи и Литекс, но не бива да изключваме Локомотив София и Черноморец, които могат да объркат сметките на големите.

OЩЕ...

18.11.24 | 10:12

Бивш играч на Левски може да облече екипа на ЦСКА?

Аз обаче няма да се спирам и анализирам кой каква я свърши по времето на своята подготовка, с какви попълнения се сдоби и какво да очакваме от всеки един отбор. И ще ви кажа защо. Защото българското първенство е почти непредсказуемо и най-вероятно ще сгреша. Да, но не както например в Англия, когато титлата и местата в евротурнирите бяха разпределени в последния кръг. Не и както в Италия, където до последно Интер и Рома се преследваха безмилостно в спор за Скудетето. Просто защото при нас с пълна сила важи правилото: Който плаща на музиката, той казва и какво да се слуша. Лошото е, че никой не знае кой плаща, кой пие и кой ще плати повече. И става една....като например, почти изпадналия от групата отбор отива на стадиона на претендента за евротурнирите, побеждава го и се спасява. Някой да вярва, че това се случва в духа на „феърплея"? Аз си признавам - не вярвам. И при нас понякога се получават „оспорвани" резултати, само където на Острова футболистите се борят за всяка педя от терена, а нашите куци коне в най-важния момент падат на земята точно преди гола, за да може противника му да вкара топката в мрежата, защото след един час игра става ясно, че „професионалистите" ни не могат да уцелят вратата. И за да не съм голословен, само ще ви припомня как ЦСКА победи руския гранд Динамо Москва, който има бюджет от 60 милиона евро, а след това падна от Миньоро в София. Или как мачкаш цял полусезон, осигуряваш си комфортната преднина от седем точки и за три кръга ги пропиляваш. Тук-там се чуват някой глас, че букмейкърска къща някъде в Азия нещо е спечелила, но само толкова. По цяла Европа изловиха мошениците за уговорени мачове, само тук нямаме такива. Тук са най-честните футболни хора, няма престъпници и наистина правилата на „феърплея" важат с пълна сила.

Познайте обаче когато чуя думата български футбол какви асоциации ми идват в главата? Стоичков? - не, най-големият български футболист отдавна не играе футбол, а и вече се отъждествява повече с Каталуния. Бербатов? - ами той си е в Англия и дори се отказа от националния ни отбор. Някой друг футболист или треньор? - в никакъв случай. Ще ви кажа. С погребения. С погребения на убитите собственици на клубовете. Кой в асансьор, кой в ресторант заедно с тримата си бодигардове ( да се чудиш за какво са му тогава) или пък друг с точен куршум в сърцето, а някой и с отрязани спирачни маркучи на автомобила си. Та затова се сещам. Трагично, даже жалко. Тук мога да добавя към убийствата данъчните измами и прането на пари. Нека само да си припомним за малките заплати от по 300 лева на някои футболисти. Същите, които карат коли за по 50 000 лева. Трябва да си дебил и тотално неграмотен, за да не знаеш какво се случва. Или лично да участваш в схемата за пране на пари. Но осъдени няма. Само където тук ги убиват. Както последния случай с убития президент на „Рилски спортист" Юри Галев. Какво стана с разследването на директора на националните ни отбори Наско Сираков? А със с разследването на футболистите? Защо никой не провери как с „мижавите" си заплати нашите пишман играчи карат луксозни коли? Нищо. Там рушветче, тук подкупче....и скандалът ще отмине. Няма виновни, пардон - журналистите са виновни, че са го раздухали.

Та в тоя ред на мисли се сещам за нещо друго. Спомням си как някога ходехме на мачовете на местния отбор, който играеше в „Б" група, как се възхищавахме на нашите идоли и как ги боготворяхме. Спомням си как на срещите на отбора се събираха по десет хиляди човека, че и повече. В моите спомени футболистите ни бяха истински мъже - бореха се за всяка топка, даваха всичко от себе си на терена и дори когато излизаха срещу далеч по-класни отбори, никога не се усещаше, че се боят, а се раздаваха на игрището. Това беше тогава - когато играчите не бяха професионалисти, а след всеки мач ги водеха да ядат боб - чорба в някой стол. Ако не бият - няма боб. Сега основното което знаем за нашите професионални футболисти от родната ни „А" ПФГ е, че са оплетени в паяжината на трите „К" - коли, комар и ..сами се сещайте за третото, но имам чувството понякога, че те тичат повече подир Златка и посестримите и, отколкото подир топката. Жалкото е обаче, че децата ни подражават на разни Иван и Спас , Хичо и Пичо, Галин и „Бекенбауер на Африка" или „Шуменския Деко" - все някакви екзотични прякори на още по-екзотични особи, които са се объркали или най-вероятно са объркани от медийните глашатаи на тоя и оня футболен президент, който поръчва какво да се пише. Или на епилирания Балтанов на когото гащите започват да треперят когато види някой малко по - едър противник. Та нека не се учудваме, когато четем, че 35 000 привърженици на фалиралия и изпаднал отдавна Портсмут пътуват по 300 километра за да гледат своите, стадионите на Острова са пълни, докато тук ходят по 3000 човека на мач, от които 1000 не знаят какво правят на трибуните, ама се сещам как един много женствен нападател в ефир изтърси, че бил с вдигната глава след побоя от някакъв аматьорски клуб - ами какъвто ще да съм фен, няма да отида да гледам как същия тича подир топката и се прави на мъж - тогава някак си нещата си идват на мястото. Та може и да е за добро, че малко хора ходят на мачовете.

Иначе първенството ще си започне, а както започва, така и ще завърши. Да ви е честито футболни хора на България! Какво ще се случи през следващите месеци не знам. Но със сигурност знам, че дербито в неделя няма да е онова, което съм гледал и искам да гледам.