На българския футбол му няма нищо!
.
На българският футбол му няма нищо, ама абсолютно нищо, пише Динко Гоцев в "Труд". Само дето изпадналият във финансова криза и последен в класирането Портсмут, заведе миналата седмица 35 000 свои привърженици на "Уембли", би кандидатът за Шампионската лига Тотнъм, и ще играе на финал за Купата на Англия. Играчите и треньорите са без заплати от 4 месеца. Бъдещето им е неясно. Но се бориха за честта на клуба и себе си. А в милата ни родна България и нейното първенство на награждаването на шампиона я има 3 000 заблудени фенове, я са по-малко.
Друга култура, друг свят. Разбира се, няма основание да се сравняваме с Англия. Но в такъв момент разбираш какъв фалш покрива с дебел пласт родния футбол. На него нищо му няма. Абсолютно нищо. Той просто нищо си няма. Няма понятия като чест и слава. Няма стадиони, камо ли терени за деца и бази. Отборите играят на чужди арени, а при новите лицензионни изисквания на УЕФА "А" група може да остане само с 3 стадиона за всички мачове. Пак абсурд, ама ние си пишем собствена дебела книга с такива като за Гинес.
В школите тренират деца, които не се и надяват да стигнат първия отбор. Преди 1989 г. всеки клуб пращаше хора да гледат училищни мачове. Стотината деца в школата се избираха измежду хиляди, ритащи топкаиз дворовете. Сега момчетата играят "Старкрафт", а не гонят топката - друг феномен за друг материал.
Днес родители с болни амбиции завеждат синовете си на стадиона да ги правят професионалисти. Треньорите са немотивирани от ниските си заплати. Някои вземат и пари под масата да пуснат Гошо, щото е син на еди-кого си. И да имаш талант, като нямаш татко с име и портфейл, най-често не си в отбора.
Преди промените всеки град гледаше отбора си като писано яйце. Да не говорим за ведомствените дружества - ЦСКА, "Тракия" (днес "Ботев") и "Сливен" към МНО, "Левски" към МВР, "Славия" към ГУСВ и т.н. Днес е немислимо това да се случва, но ето поне една причина защо тогава имаше организация, защо правехме футбол. Спортът бе сред галените деца на системата. Грешна или не, гордеехме се с футболните победи над световни сили, а сега ни бият джуджета.
Някога децата искаха да са като Гунди, Якимов и Стоичков. Гледаха ги наживо в своя град, на стадиона, от три метра. Сега ни останаха Бербо, Стилиян и Мартин. Някъде далеч, на телевизора. А и те, да ме прощавате, са друга бира.
Преди години във всеки извънстоличен отбор изникваше поне една голяма фигура на сезон. Грандовете обираха най-доброто, но клубовете от провинцията пак оставаха силни. Сега какво да ти вземат "Левски" и ЦСКА? С малки изключения навсякъде се напълни с чужденци. Седят по 6 месеца, вземат парата, най-много да се залюбят с някоя българка или да ги набият в дискотеката. И изчезват нанякъде.
А местните момчета отиват по долните групи да "се очукват" за голям футбол. Така се очукват, че губят мерак и спират. А и талантите от школите са една безкрайна тема. Те, като станат на 17-18 г. и прочетат първия материал с името си вътре, вече са звезди. Дават интервюта, отдават се на изкушенията. А в България такива дал Господ!
Неслучайно в "А" група най-добрите играчи са от старата школа. На по 33-35 г. Тодор Янчев, Елин Топузаков, Здравко Лазаров, Георги Марков и още, и още. Преди година Гонзо направи "Левски" шампион, а сега се чуди защо не вижда някой като себе си на терена. Няма и да види скоро. Защото, когато той е ритал до припадък топката по сгуриите на Пловдив, само това е искал - да играе футбол. Сега младите футболисти прекарват повече време във "Фейсбук", отколкото на тренировки.
За всичко си има обяснения, и то не едно. Икономическата и социалната реалност - винаги първият бонбон, който дъвчат президенти и треньори, когато отборите ритат калпаво. Да, ясно е, че когато в страната няма пари за далеч по-насъщни неща от футбола, и на стадионите няма да има звезди. Ясно е, че масовата култура и дребното мислене не могат да подминат главите и душите и на тези крехки деца на прехода - новите футболисти. С първите 5000 лева в джоба те отиват на чалга и си купуват "Армани".
Причините са и другаде. Клубовете се управляват като фирми на собственици, които с едно решение хвърлят кораба от едни скали към други. Понякога - спонтанно след загуба. Какви са тези хора? Явно с пари. Но дали са компетентни да управляват тънък механизъм, какъвто е един клуб? В общия случай - не. За бизнеса и парите им си има икономически разработки, в някои случаи и криминални. Прочухме се не с най-много произведени звезди, а с най-много убити президенти на клубове. Случайно ли?
Шефовете са сред най-големите виновници за състоянието на играта. Защото, ако някой не е разбрал, в България уговорени мачове има. Имало е и ще има. Мисленето на футболните хора не се различава от народопсихологията ни - да ударим келепира, да направим далаверката.
Нека днес дадем 10 хиляди, та да приберем 20. А утре? Не се вижда стремеж да се изгради система, която да носи приходи за години напред.
Чували сте за Бонев, Пенев, Жеков, Якимов, Шаламанов, Соколов, Панов и за покойния Аспарухов, нали? Знаете кой е вземал "Златната топка" без съмнение. Ще го помнят, докато има футбол на тая земя. Стоичков! А тези, които сега играят, дали ще ги помним след 20 г.? Българският футбол вече не ражда личности, а лафове. Може да го съберем в една скалъпена сентенция:
"Който е слаб с краката, е силен с устата"
Наслушахме се на оправдания след загуби в стил "вдигаме главите", на закани, на разменени удари в някакви измислени и дребни словесни войни. Винаги са по-интересни от самите мачове. Виновни са съдията, теренът, грубостите на съперника и какво ли още не. Сменихме цяла съдийска комисия заради един отменен гол. Вадят рефери от футбола за метър засада или съмнителна дузпа. А футболистите кой ще ги накаже за калпавата игра? И шефовете, задето не виждат своите грешки, а все търсят причините другаде.
За БФС и националния отбор най-добре изобщо да не подхващаме дума. Няма друга страна в света, където програмата на първенството се изготвя седмица преди първия кръг и се променя като по правило всяка седмица. Този не искал да играе в неделя, онзи имал един национал и трябвало да си почине...
Футболът ни от 1994 г. си седи на едно и също място. Ако извадим снимки на стадионите тогава и щракнем един фотос сега, разликата ще е само в качеството на фотоса. Мачовете - същата работа, че и по-зле. Но тогава играеха личности. Сега останаха само "стари пушки", а като си идат и те, кой ще ги замести?
А в държавите, където мисленето изпреварва действията, вече са на светлинни години напред в организацията и подготовката на кадри, базите, възстановяването, медицината и дори храненето на играчите.
Това е буква "А" от футболната азбука. На нас още не са ни я преподали. Футболистите трябва да са на специални диети в различните дни. А тук някоя от "звездите" на ЦСКА например свършва сутрешната тренировка, пали колата, слиза в София от Панчарево на кафе, тортичка, може и някоя цигара. После пак се качва и следобед тренира. Какво тренира, като организмът му не е подготвен и не може да възприеме физическото натоварване? Но на него главата му не побира, че докато тренира и играе ганкиното, ще си седи в ганкиното ни първенство. И ще се оплаква, че съдията го е ограбил. Ето ви "А"-то, а до "Я" може да се изпишат още толкова изречения, че страх да те хване.
Затова вместо 35-те хиляди фенове на загиващия "Портсмут", ние тук ще гледаме награждаване на шампиона пред 3-4 хиляди...
НИКОЛАЙ ГАВАЗОВ
Сподели
