Жената, която отвори клетката за всички останали
Н. Гавазов
В нощта на 17 май в Лос Анджелис, в рамките на бойната галавечер на промоутърската компания Most Valuable Promotions, ръководена от Джейк Пол, легендите на женския ММА Ронда Раузи и Джина Карано отново се завърнаха в октагона.
Двубоят приключи още в първия рунд. Раузи свали съперничката си, която се предаде още на 15-ата секунда от срещата. Победителката ще получи 2.2 милиона долара, а загубилата - "скромните" 1.05 млн. долара.
Някога Раузи бе доминираща шампионка на UFC и жената, която отвори вратите на женските боеве към най-голямата ММА организация в света. От своя страна Карано бе сред пионерите, поставили основите на женския ММА още преди спортът да стане глобален феномен.
За 39-годишната американка това бе първи ММА мач след деветгодишно отсъствие. Последният път Раузи се би през декември 2016 година в UFC, когато загуби от Аманда Нунес.
Карано пък се завърна след цели 16 години извън клетката. Легендарната "Джой“ бе прекратила кариерата си след поражение от Кристиане Жустино.
FUTBOL TV разказва за легендарната шампионка, която отвори вратите за жените в UFC.
Ако трябва да сме справедливи, някога именно Карано бе голямата звезда на женския ММА – още преди UFC изобщо да приема сериозно женските битки. Но именно Раузи по-късно направи нещо, което дълго изглеждаше невъзможно: накара UFC да изгради цяла женска дивизия около нея.
Историята ѝ не е просто пътят на една шампионка. Това е историята на човек, който години наред живее под колосално психологическо напрежение, непрекъснато доказва собствената си стойност и в крайна сметка се превръща в първата голяма суперзвезда на женския ММА.
Раузи е родена през 1987 година в Калифорния. Детството ѝ няма нищо общо с живота на бъдеща спортна суперзвезда от лъскава американска приказка.
В ранна възраст тя има сериозни проблеми с говора заради нарушение в развитието, а заради това често става обект на подигравки от другите деца. Но най-тежкото изпитание я очаква у дома.
Майка ѝ, Ан-Мария де Марс, е първата американка, спечелила световна титла по джудо. Тя притежава изключително суров характер и възпитава дъщеря си така, както се тренира професионален спортист.
Без никакви привилегии. Без "браво“. Без право на слабост.
По-късно самата Ронда Раузи неведнъж признава, че майка ѝ е била изключително взискателна и емоционално студена. В някои интервюта Раузи дори разказва, че години наред е живяла със страха да не разочарова майка си.
Като дете Ронда често чувала критики дори след победи. Ако допуснела грешка – за нея ѝ напомняли отново и отново. Майка ѝ на практика изграждала от нея "идеалната боец“, но заедно с това създала и огромно вътрешно напрежение.
И тук се появява парадоксът, който по-късно ще премине през целия живот на Раузи: човекът, превърнал я в шампион, едновременно с това се оказва и източник на много от психологическите ѝ проблеми.
По-късно Ронда признава, че постоянният натиск е изградил у нея изключително сурово отношение към самата себе си. Тя буквално не си позволявала да губи – не само в спорта, но и в живота.
"Майка ми ме будеше посред нощ, скачаше върху мен и ми правеше болезнен захват. Крещеше: "Защитавай се!“. Това ме научи никога да не губя бдителност и да реагирам на автопилот.“
Именно джудото се превръща в първата голяма сцена за Ронда Раузи. Тя започва да тренира още като дете, а много бързо става ясно, че нивото ѝ далеч надхвърля рамките на обикновения юношески спорт. Раузи се отличава не само с техника, но и с невероятна агресия в схватките. Тя буквално мразела да губи.
На 17 години Ронда вече участва на Летни олимпийски игри 2004 в Атина, превръщайки се в най-младата джудистка на турнира. Истинският пробив обаче идва през 2008 година в Пекин. Там Раузи печели бронзов медал и става първата американка в историята, спечелила олимпийско отличие в женското джудо.
Изглеждало, че пред Ронда Раузи се открива голяма спортна кариера, популярност и финансова стабилност. Реалността обаче била съвсем различна.
След Олимпиадата Ронда преминава през изключително тежък период. Живее почти без пари, работи различни неща и не знае какво да прави с живота си. Олимпийският медал не превръща ежедневието ѝ в приказка. Именно тогава в живота ѝ започва да навлиза MMA.
Когато Раузи прави първите си стъпки в смесените бойни изкуства, женските битки все още се възприемат като нещо второстепенно дори от големите организации. Много фенове ги смятат за "екзотика“, а президентът на UFC Дейна Уайт години наред открито повтаря една и съща фраза:
"Жените никога няма да се бият в UFC.“
Но Раузи буквално принуждава UFC да промени позицията си.
"Казах на Дейна право в очите: "Ще стана първата шампионка в твоята организация. Просто трябва да ми дадеш шанс“, спомня си Ронда.
Кариерата ѝ в MMA се развива с безумна скорост. След преминаването си в професионалните битки тя започва да прегазва съперничките си почти по идентичен сценарий – агресивен старт, хвърляне, контрол и армбар. И го прави толкова бързо, че някои от двубоите траят по-малко от минута.
И на това, между другото, я е научила майка ѝ.
В Strikeforce — организацията, която по онова време все още съществува отделно от UFC — Ронда Раузи много бързо се превръща в шампионка и най-голямата женска звезда на MMA. Нейните битки започват да продават галавечери, а популярността ѝ излиза далеч извън рамките на самия спорт. За UFC това е ясен сигнал: женският MMA може да носи огромни пари.
През 2012 година UFC официално подписва с Раузи и веднага я обявява за първата шампионка на новия женски дивизион в категория "петел“. На практика цялата женска дивизия в UFC стартира около един-единствен човек.
Дебютът ѝ идва през февруари 2013 година на UFC 157 срещу Лиз Кармуш. Това е исторически момент — първият женски двубой в историята на UFC. И символично, че всичко едва не завършва със сензация.
Кармуш неочаквано хваща Ронда на болезнен захват и е много близо до победата. За няколко секунди изглежда, че цялата "перфектна история“ на UFC може да се разпадне още в дебютния мач. Но Раузи оцелява. Измъква се, връща контрола и в крайна сметка отново печели с легендарния си армбар още в първия рунд.
Това е идеалният сценарий за UFC: драма, опасност, оцеляване на шампионката и пореден предсрочен финал.
След дебюта си Ронда Раузи много бързо се превръща в най-голямата машина за популярност на UFC. Най-принципната ѝ съперничка става Миша Тейт — една от малкото бойци, които не се страхуват да влизат в открит конфликт с Раузи.
Тяхната вражда се превръща в една от първите големи сюжетни линии в историята на женския MMA. Ронда буквално ненавиждала Тейт. И това ясно си личало в клетката.
В двубоите помежду им Раузи изглеждала максимално агресивна — сякаш не искала просто да победи, а да пречупи психически съперничката си. И двете битки завършват с армбар, но именно тази ожесточена вражда помага на женската дивизия да започне да продава големи PPV събития.
След това Ронда Раузи започва да унищожава съперничките си с почти абсурдна скорост. В двубоя срещу Сара Макман — сребърна олимпийска медалистка по борба — тя печели с технически нокаут. Следва Алексис Дейвис, която Раузи нокаутира само за 16 секунди.
Истинският шок обаче идва срещу Кат Зингано.
Зингано е смятана за една от малкото бойци, способни реално да противопоставят борба и физическа мощ на Ронда. Преди мача мнозина прогнозират тежка вечер за шампионката. Вместо това Раузи печели за 14 секунди.
Всичко изглежда толкова нереално, че UFC вече не я рекламира просто като шампионка, а като глобална суперзвезда.
След това идва двубоят срещу Бет Корея, която активно провокира Ронда преди срещата и се опитва психически да я извади от равновесие. За Раузи този мач става изключително личен — особено след като Корея засяга темата за семейството и психологическите ѝ проблеми.
И именно тогава светът вижда друга страна на Ронда.
Обикновено тя печели чрез борба и армбар, но Корея е буквално пометена с брутален нокаут за по-малко от минута. В онзи момент Раузи изглежда недосегаема.
Тя вече не е просто шампионка — тя е най-голямата звезда на UFC. Поставят я редом до най-големите имена в организацията. Снима се в Холивуд, участва в телевизионни предавания и генерира огромни PPV продажби.
Именно в този момент започва да се оформя и най-големият проблем в кариерата на Ронда Раузи. Постепенно тя започва да вярва, че е непобедима.
Когато UFC обявява двубоя между Раузи и Холи Холм, повечето хора го възприемат като поредната защита на титлата преди нова победа на шампионката.
Да, Холм е бивша световна шампионка по бокс. Да, притежава изключително добра ударна техника. Но по онова време Ронда вече изглежда като човек, когото просто е невъзможно да спреш. А и самата Раузи се държи точно така.
Тя оказва огромен психологически натиск върху съперничката си, говори постоянно за превъзходството си и изглежда пределно уверена. Проблемът обаче е, че Холм отказва да играе в този хаос.
Тя действа хладнокръвно.
Постепенно започва да си личи, че Ронда не може нормално да скъсява дистанцията. Поема удари. Уморява се. Ядосва се.
И колкото повече Раузи се опитва да "пречупи“ Холм чрез агресия, толкова повече греши.
А после идва моментът, превърнал се в един от най-известните кадри в историята на UFC.
Хайкик в главата.
Падането на шампионката.
След поражението от Холи Холм, Ронда Раузи буквално изчезва от публичното пространство. Почти не дава интервюта, избягва медиите и по-късно признава, че е преживяла тежка депресия. В някои свои разговори Раузи дори споделя, че след онази загуба е имала мисли за самоубийство.
За човек, който години наред е изграждал самочувствието си единствено около победите, това е колосален удар.
Повече от година по-късно тя се завръща за бой срещу Аманда Нунес.
Много фенове се надяват да видят "старата Ронда“. Вместо това завръщането се превръща в катастрофа. Нунес буквално я унищожава за 48 секунди.
След този двубой става окончателно ясно: ерата на Ронда Раузи в MMA е приключила.
Тя напуска UFC, започва кариера в WWE, снима се в кино и постепенно се отдалечава от света на боевете. Но след себе си оставя нещо много по-голямо от шампионски пояс.
Защото без Ронда Раузи съвременният женски UFC едва ли щеше да изглежда така, както изглежда днес. Именно тя отвори вратите за цяло поколение бойци.
По-късно, през 2018 година, Ронда е приета в Залата на славата на UFC, получавайки символичната награда лично от Дейна Уайт.
А сега, почти десет години след последния си двубой, Раузи се завърна.
За да покаже, че историята ѝ все още не е завършила.
