Футболист №2 на България Ивайло Чочев възнамерява на този етап да остане в Лудогорец, въпреки че и двата столични гранда – ЦСКА и Левски, са му хвърлили поглед.

Националът на България говори пред “Блиц" за бъдещето си, тежките моменти в кариерата си и периода в Италия, когато бе футболист на Палермо.

OЩЕ...

01.07.26 | 20:56

Лудогорец се раздели с Пер-Матиас Хьогмо

Тимът му – Лудогорец, изпрати разочароващ сезон, в който сложи край на хегемонията си и ще трябва да се задоволи с участие в Лигата на конференциите през настоящата кампания.

– Как се чувстваш в началото на подготовката?

– Чувствам се добре. Подготовката върви по план. Натоварванията в този период са доста интензивни, но мисля, че именно те ще ни помогнат през сезона да покажем по-добро лице от това, което показахме миналата година.

– Миналият сезон определено не беше най-успешният за Лудогорец. Хегемонията на отбора беше прекъсната и загубихте шампионската титла. Каква е твоята равносметка? Ти изигра много мачове, отбеляза доста голове и направи всичко по силите си. Какво не ви достигна?

– Не направихме добър сезон. Не бих казал, че има само една основна причина, но многото контузии оказаха огромно влияние. Мисля, че почти нямаше мач, в който да разполагаме с всички футболисти. Още от първия двубой имахме контузени и това продължи през цялата година. Това неизбежно се отрази на представянето ни. Имаше и периоди, в които не бяхме в добра форма като отбор, а всичко това доведе до ситуацията да не успеем да станем шампиони.

– Каква е атмосферата в отбора сега? Преодоляхте ли разочарованието от третото място?

– Ако кажа, че сме го преодолели напълно, ще излъжа. Но с наближаването на новия сезон виждам момчетата много мотивирани и амбицирани. Всички искаме да покажем, че сме добри футболисти и добър отбор и че тази година отново можем да се борим за шампионската титла. Миналият сезон беше по-скоро резултат от слабата ни форма в определени моменти и многото контузени футболисти.

– Два пъти вече спомена контузиите. Радвам се, че при теб всичко е наред. Как успяваш да се пазиш?

– Понякога, колкото и професионално да живееш и да се грижиш за себе си, има ситуации в единоборствата, в които просто нямаш късмет. Радвам се обаче, че все повече момчета обръщат внимание на възстановяването и грижата за тялото – както преди, така и след тренировките. Това със сигурност ще помогне да има по-малко контузии. Надявам се този сезон да нямаме проблемите, които имахме миналата година.

– От думите ти разбирам, че бъдещето ти остава свързано с Лудогорец. Наскоро подписа нов договор за две години. Така ли е?

– Да.

– Значи оставаш в клуба?

– Да, оставам. Имам договор за още две години. Хората в клуба ми показват голямо уважение и това означава много за мен. Сега съм изцяло концентриран върху това да направя силен сезон. Може би ще бъде трудно да повторя головите показатели от миналата година, но най-важното е да помогна на отбора да изпълни целите си.

– Тоест не си поставяш още по-висока летва – например 20 гола?

– Трудно е. И позицията, на която играя, не предполага толкова лесно да бележиш много голове. Всеки гол, който вкарвам, ме прави щастлив, защото знам, че помага на отбора. Дай Боже бройката да е голяма, но наистина не е лесно, особено на моята позиция.

– Вярно е, че не си типичен централен нападател, но отдавна си доказал, че имаш усет към гола. Правил си го не само в България, а и в Серия А. Малко по-късно ще поговорим за периода ти в Италия. Но неслучайно те попитах за бъдещето ти, тъй като си свързан с интерес и от ЦСКА, и от Левски.

– В Лудогорец получавам огромно уважение. Всеки човек в клуба се отнася прекрасно с мен и това е нещо, което ценя изключително много. Имам договор за още две години и се надявам да бъда здрав, за да продължа да помагам на отбора.

– Сигурен съм, че си пример и за младите футболисти. Разговаряш ли повече с тях?

– Да. Между другото, момчетата, които са с нас на лагера, имат голям потенциал. Показват много добри неща в тренировките. Когато забележа грешки, които и аз съм допускал като млад, се опитвам да им ги посоча. Радвам се, че слушат и искат да се развиват.

– С кого си най-близък в отбора? С кого си на стая по време на лагера?

– На стая съм със Станислав Иванов. Най-близък съм с българите – Антон Недялков, Георги Терзиев, Иван Йорданов, Стаси. Ние сме една хубава компания и прекарваме най-много време заедно преди и след тренировките. Но държа да кажа, че с всички в отбора имам много добри отношения. С всеки мога да седна на кафе и да поговорим.

– В момента сте на лагер в Банско. Как са условията? Тежат ли високите температури?

– Не, условията са отлични. Хотелът е много добър, терените също, храната е на високо ниво, така че имаме всичко необходимо, за да се подготвяме спокойно. Да, температурите са малко по-високи, но следим прогнозата и очакваме през следващите дни да захладнее, което ще ни помогне.

– В малкото свободно време обичаш да пиеш кафе със съотборниците. За какво си говорите извън футбола?

– Кафето ми остана навик още от Италия. Аз съм човекът, който най-често организира останалите да излезем на кафе.

– На качествено кафе?

– Да, държа да е качествено. Гледам да не прекалявам – обикновено пия до три кафета на ден.

– А какви са темите на разговор?

– За всичко си говорим. Дори за политика. Последните няколко месеца няма как човек да не е коментирал случващото се в държавата. Макар че това не е нашата сфера, всеки си има мнение. Обсъждаме абсолютно всякакви теми.

– Напоследък една от най-болезнените теми са тежките катастрофи по пътищата. Обсъждате ли и това?

– Да, няма как да не го коментираме. Макар че понякога сами прекратяваме разговора, защото темата е много тежка. Искам да изкажа съболезнованията си към семействата на загиналите деца от Славия. Наистина е изключително тъжна история. Мисля, че трябва да се обърне много по-сериозно внимание на състоянието на пътищата. Аз шофирам често и виждам, че положението не е добро.

– Ти редовно пътуваш между Разград и София. Какво е усещането?

– Да, минавам често по този маршрут. Винаги съм нащрек и никога не пътувам напълно спокойно. Освен че пътищата не са в добро състояние, има и шофьори, които не спазват правилата. Това те държи постоянно напрегнат зад волана.

– А ти какъв шофьор си? Спазваш ли ограниченията?

– В отбора често се шегуват с мен, че карам много бавно.

– Да сменим темата. Вече си на 33 години. През твоите очи бързо ли минаха годините във футбола? Спомням си, че преди време ми разказа как сравнително късно си започнал да тренираш – чак на 15 години. Как започна всичко?

– Даже не започна в родното ми село Трънчовица, защото там се тренираше само баскетбол. Аз винаги съм обичал спорта и започнах именно с баскетбол. Имахме много добър треньор и силен отбор.

След това отидох да уча в Плевен, но любовта ми към футбола винаги е била по-голяма. Баща ми е бивш футболист и покрай него още от малък заобичах играта.

– Как се казва баща ти?

– Людмил Чочев. Той дори има гол срещу ЦСКА на “Българска армия". Винаги е обичал футбола и виждах колко много му се иска и аз да стана футболист. Истината е, че това беше и моята мечта.

– Значи заряза баскетбола заради футбола?

– Да. Всъщност футболът винаги ми е бил по на сърце. Даже в един момент от Спартак (Плевен) ме искаха да играя баскетбол. Играхме мач с отбора от моето село срещу тях, победихме ги и треньорът искаше да привлече няколко момчета. Но моят треньор каза: “Не, той ще играе футбол."

Първо тренирах няколко месеца в частна школа, след което преминах в Спартак (Плевен). Там останах около година и половина, а после дойде трансферът ми в Етрополе.

– А в багажника на колата имаш ли баскетболна топка?

– Не, но когато видя кош и топка, винаги ми се приисква да поиграя.

– Още го има желанието?

– Да, разбира се. Макар че вече не е както преди.

– Преди години ми беше казал, че симпатизираш на Лука Дончич. Още ли следиш НБА?

– Да, следя. Часовете са много неудобни, особено вече със семейство, но винаги проверявам резултатите и как се е представил Лука.

– А Александър Везенков? Познавате ли се?

– Не се познаваме лично, но съм много горд с това, което постигна. Гледах Финалната четворка и финала. Изключително се радвам за него. Не само защото играе за Олимпиакос, а защото прославя България с успехите си.

– Какъв човек е Ивайло Чочев извън футбола? Имаш ли хоби, за което хората не знаят?

– Най-много обичам да прекарвам свободното си време със семейството. Това е най-хубавото за мен. Обичам да гледам мачове, да си бъда вкъщи и да се наслаждавам на времето с близките си.

– Как се запознахте със съпругата ти?

– Това беше преди много години. Май бях на 20… Чакай да не объркам, защото тя ги помни по-добре тези неща. (смее се) Запознахме се в интернет, след това започнахме да излизаме и да ходим на кино.

– В София?

– Да, в София. Тъкмо бях дошъл там.

– Личи си, че сте много сплотено семейство. Още ли си толкова влюбен? Искате ли още деца?

– Разбира се. Дай Боже. Искаме още деца, но всичко с времето си.

– Спомена тежките моменти. Не ти се говори много за тях, но виждам белега на крака ти. Мина през изключително тежка контузия.

– Да. Скъсах сухожилие и счупих капачката на коляното. Това беше един от най-трудните периоди в живота ми.

– Къде претърпя операциите? В Италия ли?

– Да. Две от операциите бяха в Милано, а третата – в Рим.

– Много тежък период…

– Наистина беше. След трите операции продължаваше да се получава фрактура на капачката. Затова преминах лечение в Барселона, този път без операция. След повече от две години най-накрая успях да се върна на терена.

– Какво те държеше в този момент? Какво те мотивираше да продължиш, след като сигурно си мислил и за отказване?

– Да, имаше такива моменти. Най-вече любовта ми към футбола ме държеше. Обичам да играя. Но огромна опора ми беше и семейството – съпругата ми, майка ми, баща ми, сестра ми. Те винаги се радват на успехите ми и бяха до мен през цялото време.

Имаше периоди, в които си казвах, че след три операции и постоянните проблеми с коляното може би ще трябва да спра. Радвам се, че в крайна сметка намерих правилния баланс между тренировките, възстановяването и лечението. Много хора ми помогнаха.

– Би ли искал да благодариш на някого конкретно?

– Те са много и не ми се иска да пропусна някого, но бат Трендо ми помогна изключително много. Също и Ники – физиотерапевтът на националния отбор, който сега работи и в ЦСКА. Работих много и с него. Приятелят ми Митака, който е треньор по кросфит, също беше до мен. Ходих при много лекари. Д-р Константин Павлов също ми помогна много с лечението. Наистина много хора имат заслуга днес да съм отново на терена.

– Предполагам, че лечението е струвало огромна сума.

– Да, беше много скъпо. Имах късмет, че Палермо пое голяма част от разходите, а останалото беше покрито от Българския футболен съюз. За мен това беше огромно облекчение, защото говорим за операции, физиотерапии, хотели, самолетни билети… Наистина става дума за много сериозни суми. Благодарен съм, че получих тази помощ

– Казваш, че семейството е най-голямата ти опора. На тях ли посвещаваш головете си?

– Да, така е.

– Особено когато вкарваш на любимия си ЦСКА? Никога не си крил, че от дете симпатизираш на “червените", но често именно срещу тях бележиш. Последният пример беше в последния мач. Какво е усещането?

– Вижте, моята работа не е само да вкарвам голове. Радвам се, когато го правя, защото така помагам на отбора да печели точки и мачове.

Надявам се да продължа да бележа. Дъщеря ми винаги ми казва: “Тате, вкарай гол!". Аз ѝ отговарям: “Не е толкова лесно." (смее се) Понякога дори ми се сърди, когато не успея. Най-хубавото чувство обаче е, когато победим. Тогава знаеш, че наистина си помогнал на отбора.

– Изиграл си много силни мачове – и в България, и в Италия. Имаш ли лична класация на най-добрите си срещи?

– Не, никога не съм си правил такава класация. Често си припомням различни мачове – както с националния отбор, така и от периода ми в Италия.

Първото, за което се сещам, е победата над Швеция с националния отбор, когато спечелихме с 3:2, а аз вкарах победния гол. Това беше голям успех.

С Палермо също имах доста силни мачове. Спомням си срещата с Интер на “Джузепе Меаца", когато завършихме 1:1 и бях избран за Играч на мача. Имам и много силен двубой срещу Фиорентина, който завърши 1:1. Не вкарах гол, но направих много добър мач.

– Франческо Тоти ли беше най-големият ти идол в Италия?

– Не бих казал само Тоти. Още в първата ми година играхме срещу Рома в последния кръг и ги победихме с 2:1. Играх около 70-75 минути. Тоти вкара за Рома и никога няма да забравя как стадионът избухна. Имаше чувството, че ще се срути.

Но имах щастието да играя срещу много големи футболисти – Тоти, Де Роси, Пирло, Погба…

– А Буфон? На него също си вкарвал гол.

– Да. Успях да му отбележа. Тогава той беше много близо до рекорда за най-много поредни минути без допуснат гол.

– Реално ти прекъсна серията му.

– Да, оставаха му още около 30-40 минути, за да подобри рекорда.

– Сигурно не му е било приятно…

– Едва ли. Всеки иска да поставя рекорди. Но той спечели толкова много трофеи, че едва ли това му е тежало чак толкова.

– Колко още титли и купи искаш да спечелиш? Още ли си толкова жаден за успехи?

– Колкото се може повече. За един футболист няма по-хубаво чувство от това да печели трофеи. Миналата година спечелихме требъл, тази – само Суперкупата, а в първия ми сезон станахме шампиони, но загубихме финала за Купата. Никога не е приятно, когато изпуснеш трофей, за който си се борил.

Дай Боже тази година да спечелим възможно най-много. Ще се раздаваме на всички фронтове и ще се опитаме да вземем всичко, за което се борим. Най-хубавото чувство е накрая да знаеш, че си свършил работата и си победител.