Известният журналист и публицист Ивайло Цветков-Нойзи беше гост в студиото на "МачКаст“. Той говори не само за любимите му Левски, Челси, Реал Мадрид и Интер, но и за света на футбола като цяло. Ето какво каза той в подкаста на "Мач Телеграф“.

– Как се появи твоята любов към Левски?
– Тя е наследствена и то много наследствена. Може да бъде проследена и ще стигне до наш праправуйчо по майчина линия. Той е бил на Могилката сред основателите. А по бащина линия, преди 9-и, по естествен път, всички поколения сме от Левски. Човек помни всичко първо в живота. Първият мач, от който имам спомен, е Левски – Реал Мадрид. Те бяха с Висенте дел Боске, Сантиляна и т.н. Това ми е запечатано в съзнанието. Първото ми отиване на "Герена“ не е за мач с ЦСКА, защото и тогава май се играеха на "Васил Левски“. По-скоро е било мач със Славия на Чавдар Цветков, на Жужо, големият им отбор. Мисля, че тогава те станаха втори, 1980 г. Сега малко звучи като през XVI век (смее се). Трябва да отбележим, че имах възможността да бъда и член на Управителния съвет на Левски за около 1,5 г. Уви, оказаха се най-тежките години. Това беше веднага, след като Наско Сираков взе акциите. Павел Колев беше изпълнителен директор. Опитахме се да намерим средства и да спасим клуба. По една или друга причина това се случи. Аз далеч не съм с най-големия принос това да се случи. Каквото можах – направих. Като си в такава позиция, имаш чувството, че са се подредили покойните ти роднини левскари и те гледат внимателно какво правиш. Може и да се гордеят с мен. После нещата тръгнаха, дойде и спонсорът, и други хора, за да се стигне до момента, в който даже има опасност Левски да стане шампион. Това изглеждаше немислимо през тези години. Но тогава беше много драматично, няма какво да се лъжем.

OЩЕ...

23.12.25 | 19:11

Майкон: Изпращам невероятна година

– Каква беше вашата визия за развитието на Левски?
– Аз имах отделна концепция как трябва да се развива Левски и какво трябва да му се случи. Тя не съвпада със сегашна официална такава. Но нека го оставим този въпрос, сега сме в предпразнично настроение и няма смисъл да влизаме в противоречия.

– Как виждаш отбора на Хулио Веласкес, който зимува на върха със сериозна преднина пред Лудогорец?
– Аз съм киник още от философските ми занимания. Не смятам, че шампионската титла в България се решава изцяло на терена. Но ако Левски стане шампион, не ме интересува. Истината е, че отборът играе много по-добре от предишните години. Ние сме далеч от европейските клубове като тактика, стратегия и система. По Шекспировски да го кажа – преди имаше само лудост, нямаше система. Сега има и система, за която Хулио Веласкес, разбира се, има принос.

– Как се чувстваше един фен в качеството си на ръководител. С други думи казано – да бъдеш от другата страна на барикадата?
– Истината е, че без фенските дарения в този период отборът нямаше да оцелее. Това се виждаше отвътре. Представете си за каква социална сила и каква любов и религия говорим. Друго нещо, което мога да щриховам, е, че това беше огромна отговорност. Аз не съм имал и амбиции да заемам ръководни постове. Но когато отборът е в беда и те призове да помагаш по някакъв начин с експертиза по маркетинг и реклама или с познанства, ти захвърляш всичко и отиваш под синьото знаме, защото това е Левски. Не беше много весело – първо заради ситуацията и второ заради отговорността пред прадедите и пред всеки един левскар, който си е дал парите. Не съм сигурен, че всички в историята на Левски са я носили тази отговорност достойно.

– Кой спомен от мачовете на Левски винаги ще стои в съзнанието ти?
– Минаха много епохи оттогава. Първото нещо, за което се сещам, беше 7:1 през 1994 г. Все пак мачовете от времената на Гунди и Соколето по биологични причини не съм ги гледал на живо. Но като видеа, информации и книги съм запознат и с този период. Гунди е бил идол за баща ми, за вуйчо ми, каквито за мен са били Гибона, Сираков, Кокала и прочие. Аз заварих нещо, върху което не сме имали власт. Докато растях, отборът се казваше Левски-Спартак. Тук говорим за груб ченгеджийски номер. Да съчетаеш чистата любов на народа, да го обединиш с отбора на силовите структури… Тогава не съм разбирал добре нещата, макар и да са ми ги обяснявали. Това е взрив на чиста фенска любов. Хубаво е обаче да се казва и да се помни от следващите поколения. Аз закачих от късния соц, който е бил най-човеколюбивият, тоест не е имало репресии и не са ни гонили. Полицаите не са ни гонили. Макар че, когато сме били в Сектор Б, е имало стълпотворения… Дядо ми, както и други дядовци, казваха, че Левски – ЦСКА е измислено дерби от комунистите, истинското дерби е Левски -Славия.

– И в новото време Славия е трън в очите на левскарите, но ти имаш сантимент към "белите“. Ще разкриеш ли защо?
– Причината е локална. Аз съм от южните квартали и като ритахме в междучасието или след часовете, минаваха хора на Славия и гледаха. Скаути казано по по-модерно. И казват: "Ти, ти и ти в понеделник на стадиона в "Овча купел“ в 8 часа“. Така аз попаднах на сегашния стадион "Александър Шаламанов“. Едно време не можеше да кажеш, че си от Левски и да отидеш да тренираш в Левски. Нямаше как от "Борово“ да ходя до "Подуяне“. Местният клуб обира талантите, в случая – Славия. Веднага аз трябва да кажа, че не съм бил от големите таланти. Попаднах в Славия, защото в онези времена трябваше да има висок и класически централен нападател, тип деветка, като Жужо. И тази функция трябваше да я изпълнявам аз. То това не беше кариера, а дори ме изгониха поради мързел, защото не исках да тичам достатъчно. Например, треньорът решава да пие кафенце и ни каже да направим 12 обиколки на стадиона от външната страна. В мачовете също не тичах достатъчно. Имаше един треньор Добрев, който все викаше: "Айде, бе, Цветков, айде мръдни малко, бе!“. Накрая се оказа, че от мен няма да излезе професионален футболист. Но любовта към футбола си остана.

– А когато е имало Левски – Славия в онзи период за кой отбор си викал?
– Винаги за Левски. За дядо ми, както казах, мачът със Славия е огромно дерби. За мен Славия не е враг. Врагът е друг и ние знаем как се казват те. В един филм, "Селото“ на Шаямалан, имаше едни лоши, които ходеха с червени наметала и ги наричаха "Онези, за които не говорим“. Аз имам много приятели от ЦСКА, с Ники Кънчев често спорим за някои неща, футболните спорове, този бантър, както се казва на английски, е едно, а животът е друго. Ето, например, наскоро ми хареса как от Левски реагираха на новината, че и Боби Михайлов, и Любо Пенев се борят и няма значение от кои сме.