Всяка година на 23 август Италия си спомня за Джузепе Меаца.

Първата голяма звезда на калчото е роден на този ден през 1910 година – преди двете световни войни, когато футболът тепърва започва да набира популярност на континента.

Изключително техничен, ловък и дързък, той играе така, сякаш е знаел как ще се развива футболът през следващите 20-30 години.

Да, да, Меаца е бил може би най-добрият футболист в света през 30-те години.

А след смъртта си – и човекът, чието име носи най-големият стадион в страната, на който Интер и Милан играят домакинските си мачове.

По-голяма легенда просто не може да има.

Как трябва да играеш футбол, за да бъде най-култовият стадион в страната кръстен на теб?

Каква личност трябва да бъдеш?

Каква е тайната?

И макар отговорът да е много сложен, има едно задължително условие – трябва да бъдеш син на своето време. Без това не става.

Джузепе Меаца губи баща си на фронтовете на Първата световна война, както и хиляди други италиански момчета.

В унисон със своята епоха той изплита импровизирани топки от парцали, които след това рита с другите деца по криволичещите улички на миланските предградия. Локва – и мачът приключва. Дрибълът му трябва да е бил прецизен.

Както и при останалите момчета, майка му, доня Ерсилия, която продава зеленчуци на пазара, няма пари за обувки на сина си.

Какво да говорим – тя дори не може да го нахрани.

Когато на 14 години Меаца отива на проби в школата на Милан, го отхвърлят, защото приличал на скелет.

Но в Интер по чудо го приемат.

Съдба.

Дори на 16 години Джузепе тежи едва 40 килограма, но всеки фен, който идва на трибуните, вижда в него своя син, приятел, съсед. Той е плът от плътта на своя измъчен народ.

За да получиш и "свой стадион“, е нужен още един желан – дори необходим – страхотен дебют.

Не просто гол, а история, която да ти се иска да разказваш отново и отново.

И така, Меаца е изваден от младежкия отбор от Арпад Вайс – "Гуардиола на 30-те“, когото по-късно нацистите ще изгорят в концентрационен лагер.

Когато през септември 1927 година той за първи път включва младия футболист в състава, ветеранът Леополдо Конти се разсмива: "Вече от детските градини ли набираме футболисти? Балиля – на терена?“

По онова време Балиля се нарича детската фашистка организация в Италия – нещо като съветските пионери.

И това прозвище се лепва за Меаца.

Още в първия си мач срещу Унионе Спортива "Балиля“ вкарва два пъти, а общо за сезона отбелязва 11 гола, въпреки че все още тежи само 50 килограма и ръководството на Интер е принудено да го постави на диета със стекове, за да не го отвява вятърът.

Още през втория си сезон благодарният Джузепе вкарва 33 гола.

А в шампионата през 1929/30 – първото официално издание на Серия А в познатия ни вид – отбелязва 31 пъти и става първият капоканониере.

Меаца вкарва стотния си гол за Интер, когато още няма 23 години.

Рекорд – да! Но за "стадион“ цифрите не са достатъчни.

Емоциите, зарядът на мачовете – ето какво е необходимо.

Меаца вкарва два пъти при дебюта си за Италия срещу Швейцария при победата с 4:2, когато играта не върви, а публиката освирква своите.

А само три месеца по-късно – през май 1930 година – извежда Скуадра адзура до историческа победа с 5:0 на терена на могъщата Унгария, като оформя хеттрик. Тъй като е единственият миланец в отбора, той слиза сам от влака, а на гарата Пепин – както го наричат тук – е посрещнат от 20 хиляди души.

Военните поражения, бедността и разрухата оставят своя отпечатък. С помощта на футбола Италия компенсира предишните си неуспехи.

И се случва така, че най-вече с помощта на Меаца.

"Неговото присъствие означаваше, че започвахме мача при резултат 1:0“, признава старши треньорът на националния отбор Виторио Поцо.

В "Битката при Хайбъри“ през 1934 година, когато англичаните чупят крака на "касапина“ Луис Монти още във 2-рата минута, само два пробива на Меаца спасяват Скуадра адзура от позора при загубата с 2:3. Това е било жестока гледка. Самият сър Стенли Матюс признава, че не е виждал нищо подобно.

През кариерата си Меаца вкарва 284 гола за Интер и 33 за Италия, но въпросът не е в това. В крайна сметка Джиджи Рива подобрява националния рекорд още приживе на Пепин.

"Браво на него, вкара много голове на Турция и Кипър. Сигурно моите са били малко по-важни“, иронизира той.

Разбира се, той печели две световни титли.

Но как ги печели?

Стилът на игра на Меаца напомня онова, което впоследствие демонстрират Пеле, Еузебио, Бест, Марадона и Баджо.

Той живее за слаломните пробиви през защитата; вижда великолепно терена и прави куп голови асистенции; той е първият голям техничар в лига, в която все още няма картони, а в съставите доминират грамадни и мощни футболисти.

Коронният му номер е да преодолее вратаря и да вкара в празната врата, както по-късно прави Роналдо.

И точно както Феномена, той е ритан и блъскан безмилостно.

Пепин се превръща в "стадион“, защото упорито се преструва, че не го боли.

"Веднъж го видях да направи нещо невероятно: скочи на два метра, спря топката във въздуха и се приземи заедно с нея. Топката сякаш беше залепена за крака му. След това я прехвърли над смаяния защитник и продължи да бяга, за да вкара гол“, не вярва на очите си интелектуалецът Луиджи Веронели.

Нещо повече – в националния отбор на Италия Меаца демонстрира немислима за онова време тактическа зрялост. Старши треньорът Поцо го изпраща от позицията на централен нападател в халфовата линия, за да организира контрола върху топката.

Цялата техника, визия и скорост на Пепин са вложени в головете на другите футболисти на две поредни световни първенства.

На Мондиал 1934 например той дава асистенции за победните голове на четвъртфинала, полуфинала и финала.

На Световното първенство през 1938 година пък вкарва единствено срещу Бразилия от дузпа. Комедия! На Меаца му се скъсва ластикът на гащетата и с едната ръка поставя топката, а с другата ги придържа. Вратарят на Селесао Валтер плаче от смях...

Истината е, че и без подобни истории не се става "стадион“.

Футболът е народна игра, а тълпата обожава анекдотите, а не операта.

Меаца ѝ дава такива в изобилие.

Веднъж през 1933 година вратарят на Ювентус Джампиеро Комби се хваща на бас – Джузепе няма да вкара нито с прехвърлящ удар, нито в празна врата, след като предварително го преодолее. И какво мислите? Той изпълнява любимите си маневри само за половин час. Смаяният Комби напуска вратата, за да стисне ръката на Меаца.

Или телеграмата от Бенито Мусолини преди финала на Световното първенство през 1938 година: "Ще победите или ще умрете“. Меаца не се уплашва, а повежда "Скуадра адзура“ в битката "за живота“.

А прочутата му любов към тангото, купоните и публичните домове – без тях Пепин също нямаше да се превърне в "стадион“.

Докато другите тренират и се потят до седма пот, той едва се събужда в нечие легло на другия край на града.

Можете ли да си представите талант от такава величина, че дори да няма нужда от подготовка?

В тогавашната Gazzetta dello Sport разказват как преди мач с Ювентус треньорите на Интер никъде не могат да намерят Меаца, докато не отиват в най-големия публичен дом в града, където той лежи пиян и щастлив.

"Това беше най-хубавата нощ! Най-хубавата! Чувствам се като лъв“, крещи той, докато го влачат към стадиона, където всеки момент трябва да започне мачът.

И какво следва? Меаца идва на себе си, вкарва два гола, след което... се връща в публичния дом, откъдето са го довели!

Тълпата е във възторг.

Треньорите на Интер дори му разрешават да пуши, когато на останалите е забранено.

Меаца също така става първият футболист в света, който подписва редица индивидуални рекламни договори – рекламира парфюми, модерни дрехи и стекове.

И, разбира се, продължава да се забавлява: "За щастие живеех близо до стадиона. Веднъж на дербито се появих в последния момент. Треньорът и съотборниците ми ме гледаха гневно. Чувах как в коридора директорите казват: "Ще се разправим с него след мача“. За щастие вкарах три пъти и те забравиха всичко“.

Накрая идва и трагедията, когато късметът предава героя-бохем – също важен атрибут на бъдещия "стадион“.

Тя застига Меаца през 1939 година.

Вредните навици и тежките травми водят до сериозно запушване на кръвоносен съд в крака. Пепин не може да ходи нормално и повтаря, че има "замръзнало стъпало“. Така и пишат медиите.

Лекуват го повече от година и едва в последния момент спасяват крака му, но вече не и за футбола.

Пепин играе още седем години за Ювентус, Милан, Варезе и Аталанта, но всичко вече не е както преди. Краката не го слушат. Новият Меаца повече размахва ръце, отколкото тича.

"Най-интересното е, че той и не искаше да чува за тактика. Беше много прост човек, който се превръщаше в крал, когато получеше топката. Такава техника видях по-късно само при Пеле“, казва съотборникът му в Милан Бруно Акари.

А след това идва последният сезон – като играещ старши треньор на Интер през 1946/47, когато отборът едва се спасява от изпадане.

И с това всичко приключва. Basta.

Може ли такъв човек да стане силен треньор?

Дори отговорът да е очевиден, Меаца и тук увеличава наследството си, като взема под крилото си Сандро Мацола – син на легендарния капитан на Торино, загинал в самолетна катастрофа.

След това Сандро тръгва по стъпките на Пепин – превръща се в идол на Нерадзурите за цяло десетилетие.

Междувременно Меаца преживява още една промяна след травмата, достойна за "стадион“ – влюбва се, жени се; Рита му ражда две дъщери и повече нито един публичен дом не го вижда.

Джузепе прекарва последните си години като телевизионен експерт, дори официално такава професия все още да не съществува. Говори уверено и донякъде нагло, както често се случва с легендите. Прощават му.

"Аз бях Меаца. Всички ме познават. Дори след 10 или 20 години хората ще помнят, че е имало Меаца. Ще знаят как е играл“, казва той малко преди смъртта си.

И когато Пепин си отива през 1979 година, нито Нерадзурите, нито Росонерите се колебаят.

Той е дал твърде много на Италия, означавал е твърде много.

Страната иска да му се отблагодари за световните титли; за светлината в иначе мрачната фашистка епоха. За мечтата за безграничната сила на чистия талант, с която той заразява милиони възрастни и деца.

Коментаторът от "златната епоха“ на калчото Джани Брера присъства на погребението и плаче:

"Може би светът е виждал по-силни и по-постоянни футболисти от Меаца, но когато той получаваше топката, ни се струваше, че във футбола няма нищо по-прекрасно от неговите внезапни ускорения, неговите гениални пробиви; неговите самостоятелни рейдове към безпомощните жертви, в които се превръщаха вратарите.“