Италианският футбол потъна в смутни времена, които засегнаха както националния отбор, провалил се в квалификациите за Мондиал 2026, така и вътрешното първенство, често определяно като "убежище за залязващи звезди“ и съпътствано от корупционни скандали. На фона на тази турбуленция Интер се оказа най-стабилният клуб, добавяйки поредното скудето към своята колекция. В другия край на таблицата Кремонезе, Верона и Пиза не издържаха изпитанието и изпаднаха в Серия В.

Хармоничният тандем между Киву и Интер

Към тъгата от раздялата със Симоне Индзаги, който два пъти изведе нерадзурите до финал в Шампионската лига и донесе шампионска титла на клуба, през миналото лято се добави и сериозен скептицизъм около избора на негов наследник.

Първоначално ръководството на Интер направи опит да привлече Сеск Фабрегас от Комо, но след категоричния отказ на испанеца насочи вниманието си към Кристиан Киву, който едва беше започнал самостоятелната си треньорска кариера.

Скромната визитка на 45-годишния специалист, включваща едва 13 мача начело на Парма, предизвика съмнения сред тифозите на нерадзурите. Румънецът обаче бързо отговори на критиците с резултатите на терена.

Запазвайки основните принципи на Индзаги, Киву остана верен на схемата с трима централни защитници (3-5-2). Подобно на своя предшественик той заложи на агресивен пресинг, като статистиката PPDA остана почти идентична с тази от предходния сезон – 10.8 срещу 10.6.

Един от големите печеливши от треньорската смяна се оказа Пьотр Желински. Полякът, който не се радваше на особено доверие при Индзаги, се превърна в ключова фигура в халфовата линия. Той извършваше огромен обем работа и завърши сред четиримата най-точни играчи в първенството по отношение на подаванията в последната третина на терена – 87,7% успеваемост (436 точни паса от 497).

Сериозно израстване демонстрира и привлеченият от Динамо Загреб Петар Сучич. Хърватинът се адаптира отлично към изискванията на Серия А и успешно се конкурираше за място в състава с далеч по-опитните Хакан Чалханоглу и Хенрих Мхитарян.

В защита Интер продължи да впечатлява със стабилност. Алесандро Бастони, Мануел Аканджи и Ян Бисек формираха надеждно трио пред вратаря, а по двата фланга неуморно работеха Федерико Димарко и Луис Енрике или Дензъл Дъмфрис.

Именно Димарко се превърна в една от емблемите на шампионския сезон. Италианският национал беше избран за Най-полезен играч на първенството и постави нов рекорд на Серия А с 18 асистенции. Неговите непрекъснати включвания по левия фланг създаваха сериозни проблеми на противниковите защити, а 172-те центрирания, от които 48 бяха успешни, го превърнаха в истински кошмар за съперниковите крайни бранители.

Периодично Интер допускаше колебания в първенството, вдъхвайки надежда на преследвачите си Наполи и Милан. След като през 2026 година отстрани един от основните си недостатъци – неубедителните резултати срещу преките конкуренти, и записа победи над Ювентус, Рома и Комо, миланският гранд си осигури комфортен аванс и завърши сезона с 11 точки преднина пред Наполи.

Успехът в Серия А беше допълнен и с триумф за Купата на Италия, което окончателно разсея съмненията относно качествата на Кристиан Киву и неговата готовност да води един от най-големите клубове на Апенините.

Синдромът на втората година при Конте

Когато към програмата на отборите на Антонио Конте се добавят и европейски мачове, обикновено надеждите за титла започват да избледняват, а италианският специалист неизменно намира причини за неуспехите – било в лицето на президента, контузиите или футболистите, но рядко в себе си.

Конте остава специалистът на бързите резултати – треньор с философията "Veni, vidi, vici“, който често печели още в първия си сезон, но трудно изгражда устойчив дългосрочен проект.

Любопитното при раздялата на 56-годишния наставник с Наполи беше, че тя премина в необичайно добър тон. Президентът Аурелио Де Лаурентис дори публично определи Конте като "истински мъж“ и се опита да го убеди да остане в Неапол.

Предвид темперамента и на двамата италианци подобна цивилизована раздяла изглеждаше почти невероятна. Конте има репутацията на човек, който напуска, изгаряйки всички мостове след себе си, докато Де Лаурентис никога не е бил известен с мекото си отношение към неудобните треньори.

Все пак не липсваха и критики. Конте отправи завоалирани обвинения към част от съблекалнята, заявявайки, че Наполи "няма нужда от хора, живеещи за лайкове“ и че "подобни токсични личности трябва да бъдат държани далеч от отбора“.

Според италианските медии думите му са били насочени към Ноа Ланг, който през зимата премина в Галатасарай и впоследствие хареса публикация за уволнението на Конте, както и към Ромелу Лукаку, чиито отношения с треньора сериозно се влошиха.

Белгийският нападател изпадна в тежък период по време на лагер със своя национален отбор, публикува емоционално послание в социалните мрежи и отказа да се завърне веднага в Неапол, предпочитайки да се възстановява в родината си. Това разочарова Конте, който постепенно го извади от кръга на най-доверените си футболисти. Въпреки това Лукаку впоследствие увери, че няма намерение да напуска Наполи и подчерта любовта си към клуба.

В ролята на основен реализатор се утвърди привлеченият от Манчестър Расмус Хойлунд, който отбеляза 12 гола в Серия А. За съжаление на неаполитанците, Кевин Де Бройне получи тежка мускулна травма скоро след пристигането си и така и не успя да покаже качествата си пред италианската публика.

Въпреки трудностите Наполи стигна до сребърните медали и си осигури място в Шампионската лига, което означава, че Конте все пак напусна клуба с високо вдигната глава.

Рома: през трудности към върха

След хаоса, който обхвана Рома през предходния сезон вследствие на вътрешни конфликти и раздялата с Даниеле Де Роси, ситуацията беше стабилизирана от Клаудио Раниери.

Опитният специалист изпълни своята мисия и впоследствие премина на управленска позиция, освобождавайки треньорското място за Джан Пиеро Гасперини.

Отношенията между двамата обаче така и не се развиха гладко. В края на април Раниери подаде оставка като съветник на ръководството, а месец по-късно спортният директор Фредерик Масара също напусна клуба. Така Гасперини концентрира значително влияние в собствените си ръце.

Архитектът на модерната Аталанта, който изведе бергамаските до триумф в Лига Европа и ги превърна в постоянен фактор в челото на италианския футбол, успя да приложи сходен модел и в Рим.

Сезонът обаче далеч не беше безоблачен. Най-трудният период за джалоросите дойде през март, когато отборът спечели само веднъж в четири шампионатни срещи и отпадна от Болоня в полуфиналите на Купата на Италия.

В основата на успеха на Рома стоеше редът, който Джан Пиеро Гасперини наложи в отбраната. Джанлука Манчини, Марио Ермосо и Еван Н'Дика се превърнаха в стабилна защитна тройка, а когато тя допускаше пробойни, на сцената излизаше Миле Свилар. Вратарят направи впечатляващ сезон и допусна едва 31 гола в 38-те кръга на Серия А.

Гасперини промени и играта в офанзивен план. Рома завърши сред четирите най-добри отбора в първенството както по общ брой подавания, така и по точни пасове – съответно 5512 и 4070.

Проблемите в нападение, породени от слабата резултатност на Евън Фъргюсън и Артьом Довбик, които общо реализираха едва шест попадения, бяха решени с привличането под наем на Дониел Мален от Астън Вила.

Нидерландецът внесе необходимата гъвкавост в атаката на джалоросите, позволявайки на отбора да бъде еднакво опасен както при контраатаки, така и при позиционно нападение.

Инстинктът му пред гола, непредсказуемият дрибъл, добрата игра с тяло и скоростта бързо го превърнаха в любимец на феновете. Мален отбеляза 14 гола през втората половина на сезона и заслужено беше определен за едно от откритията на кампанията в Серия А.

Самият Гасперини неведнъж подчерта, че ако разполагаше с него още от началото на сезона, Рома вероятно щеше да спечели още повече точки.

След колебливия март римляните направиха впечатляващ финален щурм, спечелиха 19 точки в последните си седем шампионатни срещи и си осигуриха завръщане в Шампионската лига, връщайки химна на турнира на Стадио Олимпико.

Перлата на Ломбардия

Спорът между Масимилиано Алегри и Сеск Фабрегас след двубоя между Милан и Комо, когато италианецът защити тезата, че резултатът е по-важен от красивата игра, в крайна сметка беше спечелен от испанеца.

Фабрегас наложи модерен и вертикален футбол, изпълнен с бързи комбинации и смели решения, който се превърна в освежаваща алтернатива на по-консервативните подходи в италианския футбол.

Само за четири години под негово ръководство Комо извървя пътя от Серия Б до местата, даващи право на участие в Шампионската лига. Всяка следваща кампания носеше нова крачка напред благодарение на ясно изградена стратегия за развитие.

Любопитен детайл е, че успехът на ломбардийския клуб е изграден основно върху чуждестранни футболисти. От играчите с по-сериозна роля единствено Мауро Вигорито и Едоардо Голданига притежават италиански паспорт, като вторият записа само 14 минути игра през сезона в Серия А.

Както на своя стадион Джузепе Синигалия, така и като гост, Комо впечатляваше с агресивен натиск и постоянен пресинг. Отборът дори изпревари Интер и Рома по показателя PPDA, записвайки стойност от 9.1.

Основният източник на креативност в атаката беше Нико Пас. Аржентинецът реализира 12 гола при очаквани попадения (xG) от 8.5 и добави още седем асистенции. Силните му изяви доведоха до сериозно покачване на пазарната му стойност, която според Transfermarkt вече достига 80 милиона евро.

Милан и Ювентус: два отбора с еднакви проблеми

Завръщането на Масимилиано Алегри в добре позната среда не донесе очаквания ефект. След като в предишния си престой в Ювентус постепенно изчерпа идеите си, италианският специалист попадна в подобна ситуация и начело на Милан.

58-годишният наставник започна обещаващо на "Сан Сиро“, като изведе росонерите до серия от 13 поредни мача без загуба във всички турнири. В определени моменти дори изневеряваше на традиционния си прагматичен стил и тимът демонстрираше атрактивен футбол, както при победите с 3:0 над Удинезе и Лече, както и при успеха с 2:1 срещу Наполи.

С настъпването на първите сериозни трудности обаче Алегри се върна към добре познатия консервативен подход. Милан започна да играе предпазливо и предвидимо, а дългите разигравания в собствената половина често заменяха опитите за създаване на положения пред противниковата врата.

Показателен за офанзивните проблеми на отбора беше фактът, че централният защитник Страхиня Павлович се нареди сред петимата най-резултатни футболисти на Милан с пет попадения.

Проблемите не се ограничаваха само до атаката. В защита росонерите също не изглеждаха убедително, като цели 94.29% от допуснатите голове дойдоха след удари от наказателното поле.

Експериментът с Игор Тудор начело на Ювентус също изглеждаше обречен още от самото начало. Хърватският специалист преживя неуспешни периоди както в Торино, така и в Лондон, където не успя да подобри ситуацията в Тотнъм.

Ръководството на бианконерите осъзна грешката си още през октомври и се обърна към Лучано Спалети, който по това време вече бе приключил работата си с националния отбор на Италия.

С идването на Спалети играта на Ювентус придоби повече цвят и разнообразие. Опитният специалист промени схемата на 4-2-3-1 и изгради голяма част от атаките през десния фланг, където важна роля имаше Пиер Калюлю.

Под негово ръководство торинци показаха осезаем напредък при изграждането на атаките от дълбочина, но колебливият февруари се оказа решаващ удар по амбициите за място в Шампионската лига. Равенството с Лацио и последвалите загуби от Интер и Комо костваха ценни точки.

За разлика от предишни случаи обаче ръководството на Ювентус не прибърза с радикални решения. Вместо това през април клубът удължи договора на Спалети до лятото на 2028 година.

Шестото място и класирането за Лига Европа бяха приети като междинен етап от по-дългосрочен проект. В Торино вярват, че под ръководството на Спалети отборът може да се завърне сред водещите сили в Италия, а клубът е готов да инвестира сериозно в селекция, за да му осигури необходимите инструменти за развитие.

Посредствен сезон

След напускането на Джан Пиеро Гасперини животът в Бергамо вече не изглеждаше толкова привлекателен. Назначението на Иван Юрич, който преди това потъна заедно със Саутхемптън във Висшата лига, не донесе желаната промяна. Повече от половината мачове на Аталанта под негово ръководство завършиха наравно и тимът постепенно се примири със статута си на средняк в Серия А.

За да бъде прекратен този застой, клубът привлече Рафаеле Паладино, който последователно изграждаше репутацията си с успешната работа в Монца и Фиорентина. 42-годишният специалист внесе свежест в отбора, залагайки на висок пресинг и бързо придвижване на топката между отделните линии. Аталанта завърши седма в първенството по показателя PPDA (12.1), но въпреки това не успя дори да се доближи до нивото, достигнато при Гасперини. В крайна сметка бергамаските трябваше да се задоволят с участие в Лигата на конференциите.

Очаквано през втората година на Винченцо Италиано начело на Болоня настъпи период на застой. Рособлу имаха възможност да спечелят трофей, но загубиха финала за Суперкупата на Италия срещу Наполи. Игровият модел на специалиста, роден в Карлсруе, отново достигна своя добре познат таван. За трети път в кариерата си той завърши сезона на осмо място – два пъти с Фиорентина и веднъж с Болоня.

Финансовите проблеми на Лацио също оказаха сериозно влияние върху представянето на отбора. Римляните не успяха да поддържат високо ниво на два фронта и насочиха основните си усилия към турнира за Купата на Италия, където стигнаха до финала, но загубиха с 0:2 от Интер.

Завръщането на Маурицио Сари на "Олимпико“ дълго време беше под въпрос. Специалистът остана неприятно изненадан от президента Клаудио Лотито, който не му разкри навреме опасността клубът да получи трансферна забрана.

Политиката на ограничения и икономии се превърна в основен приоритет на ръководството. Вместо да мислят за подсилване на отбора и подновяване на договорите на ключовите играчи, шефовете на клуба се концентрираха върху намаляването на разходите. Това предизвика сериозно недоволство сред привържениците на бианкочелестите.

В резултат прочутият "сарибол“, основан на контрол върху мача и агресивен пресинг, се провали. Лацио демонстрира безидейно владеене на топката със средно 50 процента притежание и най-слабия показател PPDA в шампионата – 16.9.

Кризата във Фиорентина

Ако някой със сигурност изпитва липсата на Рафаеле Паладино, това е Фиорентина. Ръководството на клуба допусна сериозна грешка, като го освободи и върна от Саудитска Арабия Стефано Пиоли.

Периодът на Пиоли във Флоренция се превърна в истинско разочарование. До ноември виолетовите не бяха спечелили нито един мач в Серия А и се озоваха на дъното на класирането.

Светлина в тунела се появи едва след назначаването на Паоло Ваноли. И той първоначално срещна сериозна съпротива и критики, но постепенно успя да стабилизира отбора.

Победата с 5:1 над Удинезе в 16-ия кръг беше определена като повратен момент и начало на възстановяването на Фиорентина.

Особено силен се оказа периодът след началото на февруари, когато тимът допусна само две загуби в първенството, отдалечи се от опасната зона и завърши сезона на 15-о място.

Любопитен парадокс е, че въпреки едва 41 отбелязани гола, което нареди отбора на 12-а позиция по този показател, Фиорентина беше сред първите седем отбора в Серия А по очаквани голове (xG) с резултат 53.08.

Основна причина за тази разлика бяха пропуските на Мойзе Кийн и Роберто Пиколи. Двамата нападатели често сами си създаваха положения благодарение на физиката и индивидуалните си качества, но рядко успяваха да ги реализират. Кийн завърши сезона с осем гола, а Пиколи – с едва четири.

Кошмарът на Кремонезе, Верона и Пиза

Джейми Варди преживя две тежки разочарования в рамките на един сезон – изпадането на Кремонезе от Серия А и отпадането на любимия му Лестър от Чемпиъншип.

Началото на приключението му в Италия изглеждаше обещаващо. Английският ветеран радваше феновете на Кремонезе с головете си и дори беше избран за Играч на месеца в Серия А през ноември. След началото на януари обаче формата му рязко спадна.

В края на сезона Варди отново намери ритъма си, като помогна за победата с 3:0 над Пиза и донесе успеха с 1:0 срещу Удинезе. Това обаче не беше достатъчно, за да спаси отбора от изпадане.

Верона и Пиза също преживяха катастрофална кампания. Двата отбора записаха общо едва пет победи през сезона и събраха съответно 21 и 18 точки, което логично ги изпрати в Серия Б.

Слабата защита и неефективното нападение се оказаха фатални. Верона допусна 61 гола и вкара 25, докато Пиза инкасира 71 попадения и отбеляза едва 26.

За пореден път Алберто Джилардино не успя да оправдае очакванията. След неубедителния си период в Дженоа, той отново разочарова и начело на Пиза, затвърждавайки негативните оценки за работата си като треньор.