Днес от 19:30 часа българско време ще се изиграе поредното барселонско дерби – Барселона приема Еспаньол в мач от 31-ия кръг на испанската Ла Лига.

"Блауграна" ще направи голяма крачка към титлата, ако победи, защото Реал Мадрид ще изостане на 9 точки след снощното си препъване срещу Хирона.

Но акцентът на този материал е друг - FUTBOL TV се опитва да обясни с какво съперничеството между Барселона и Еспаньол се отличава от останалите дербита в Испания.

"Каталуния е държава, а футболният клуб Барселона е нейната армия“, казва великият Сър Боби Робсън.

Дори чуждестранният треньор е разбирал и признавал специалния статут на клуба в региона. Още от създаването си "блаугранас“ служат като напомняне за целия свят, че един от регионите на Испания не желае да бъде част от нея, а стотици хиляди семейства мечтаят да видят Барселона като столица на независима държава.

Каталуния през по-голямата част от своята история е живяла отделно от останалата част на Пиренейския полуостров. По време на мавърското завладяване на Испания регионът е принадлежал на франките, а в периода X–XV век под различни наименования е запазвал независимостта си. Нещо повече – в определени периоди е контролирал Неапол, Сицилия, Корсика и значителна част от средиземноморското крайбрежие.

Причините Барселона да съществува в едни граници с Мадрид, Валенсия и Севиля са свързани със събития, сходни по значение с откриването на Америка.

Предпоставки за враждата: противници на короната срещу нейните владетели

През 1469 г. кралят на Арагон (кралството, към което е принадлежала Барселона) Фердинанд сключва брак с Изабела Кастилска. Този съюз обединява две династии и армии, което в следващите десетилетия води до изгонването на маврите от Пиренеите и до разширяване на влиянието извън полуострова – именно през 1492 г. Христофор Колумб поема на своето плаване, финансирано от испанската корона. Но този процес води и до загубата на независимостта на Каталуния.

В определени периоди това е било приемливо за жителите на Барселона, но по времето на режима на Франко, когато каталанският език е бил забранен, ситуацията се променя драстично.

Именно "Камп Ноу“ в най-мрачните години на франкизма се превръща в едно от малкото места, където каталунците могат свободно да говорят на родния си език. Както гласи надписът по трибуните на стадиона – "Барселона е повече от клуб“. Този лозунг често се възприема като израз на гордост от спортните успехи, но в действителност значението му е много по-дълбоко. Барселона се превръща и остава символ на каталунската борба за независимост.

Хосеп Гуардиола участва в митинг в подкрепа на референдум за независимостта на Каталуния и дори излизаше на мачове от Висшата лига със символична лента. Жерар Пике, в знак на протест срещу испанските власти, бойкотира тренировка на Барселона, а защитникът от предишното поколение Олегер отказваше повиквателни за националния отбор на Испания.

Дори чужденец като Йохан Кройф се вдъхновява от националната идея – дава интервюта на каталонски език и дори кръщава сина си с каталонското име Жорди.

Разбира се, реалността не е еднопластова – в Каталуния винаги е имало и ще има хора, които се противопоставят на отделянето от Испания. Те имат и свой футболен клуб, който още в името си носи препратка към испанската идентичност. Самата дума "Еспаньол“ означава "испански“, а клубът традиционно подчертава лоялността си към Мадрид.

Първоначалното име на клуба, основан през 1900 г. от студент в Университета на Барселона, е "Sociedad Española de Football“ ("Испанско футболно общество“). През 1912 г. кралят на Испания дава правото на клуба да използва титлата "Реал“ и корона в емблемата. Буквата "R“ в абревиатурата "RCD Espanyol“ (Real Club Deportivo Espanyol) означава именно "кралски“, като междувременно клубът се разширява и извън футбола.

Еспаньол не отрича напълно каталонската си идентичност – синьо-белите цветове са в чест на велик адмирал от времето на независимия Арагон, покорил Сицилия. Прякорът "папагалчетата“ идва от множеството птици в покрайнините на града. Но позицията на клуба по въпроса за независимостта е различна – и именно това го поставя в периферията на местния футболен живот.

Идеите за отделяне от Испания са значително по-силни в Барселона от "консервативните“ възгледи. На референдума през 2017 г. над 90% от гласувалите се обявяват в подкрепа на независимостта на Каталуния. Възможно е човек да живее години в града, без дори да осъзнае, че там има повече от един голям клуб – стадионът на Еспаньол, "Корнея“, се намира извън централната част, в предградията.

Бившият президент на клуба, който стои зад изграждането на стадиона, дори твърди, че общината е отказвала да предостави терен на "папагалчетата“ в централните райони на града.

Разбира се, през цялата си история Еспаньол живее в сянката на по-именития си съгражданин – но и скромността има своите предимства. Стадионът "Корнея“, открит през 2010 г., бе обявен за стадион на годината в Европа, изпреварвайки дори "Донбас Арена“, който бе определен за номер едно на Евро 2012. Модерното съоръжение остава едно от най-удобните и приятни места за гледане на футбол в града.

Важно е да се отбележи и нещо друго: въпреки всички лозунги, в много периоди именно Еспаньол е бил по-близо до каталонската идентичност от Барселона. Днес "Ла Масия“ отново създава силно поколение, но в други години финансовата мощ позволяваше на "блаугранас“ да привличат световни звезди като Диего Марадона и Бернд Шустер, Гари Линекер и Марк Хюз, както и Ромарио и Христо Стоичков.

За разлика от тях, "папагалчетата“ често разчитаха на собствените си ресурси, което означаваше и повече местни играчи в състава. В един от последните сборове на националния отбор на Каталуния бяха повикани четирима футболисти на Еспаньол срещу едва един представител на Барселона.

Парадоксално е, че значителна част от феновете на Еспаньол са хора, дошли от други региони – мадридчани, севилци или чужденци. И въпреки това именно този клуб често показва повече местно присъствие на терена, отколкото най-известният символ на Каталуния в световния футбол.

Еспаньол води сравнително скромен живот на типичен испански средняк. Клубът развива инфраструктурата си, в по-добрите години достига до европейските турнири (наскоро игра и срещу Зоря), а в по-слабите изпада, макар че никога в историята си не е оставал в Сегунда за повече от един сезон. Работи активно и в маркетингово отношение – на "Корнея“ през годините са концертирали Rammstein, The Black Eyed Peas и Роби Уилямс. Всичко изглежда спокойно и подредено… с изключение на два мача.

По време на барселонското дерби напрежението ескалира до крайност – далеч от типичния стил на испанския футбол. Жълти и червени картони се раздават често, а играта е изключително твърда и на моменти груба. И двете страни имат достатъчно причини за взаимна неприязън, което превръща сблъсъка в един от най-ожесточените в Ла Лига – напомнящ по-скоро на класическите, "олдскуул“ английски дербита. И това се случва с участието на клуб, който носи в името си думата "испански“.

Когато силите са били изравнени

В първите години от съществуването си двата клуба са били напълно съпоставими като успехи. Испанското първенство се появява едва в края на 20-те години, но ако се вземат предвид шампионатите на Каталуния, към 1912 г. Барселона води с минимална разлика от 6:5 титли.

Именно Еспаньол дълго време се слави с най-силната школа в региона – и благодарение на един "Божествен“ изглежда е имал всички предпоставки да се превърне във водеща сила.

Невъзможно е да се говори за вратар с по-голямо уважение в Испания от Рикардо Самора. Името му носи наградата за най-добър вратар в Ла Лига, а в класацията на списание World Soccer за 100-те най-велики футболисти на XX век той е най-високо поставеният испанец. Самора се отличава с изключителна постоянство, което му осигурява място в националния отбор в продължение на впечатляващите за онова време 16 години. Неговите 46 мача за "Ла Фурия Роха“ звучат скромно днес, но остават рекорд до 80-те години на миналия век.

Именно школата на "папагалчетата“ оформя Самора като футболист. Той дебютира за първия отбор едва на 15 години, впечатлявайки още в първите си мачове, включително срещу Реал Мадрид. На 17 години вече извежда Еспаньол до титлата в първенството на Каталуния, а само година по-късно… прекратява кариерата си.

Историята му е необичайна. За разлика от много футболисти, израснали в бедност, при Самора именно заможното му семейство се оказва пречка. По онова време футболът не носи сериозни доходи, а след като чупи ръката си през сезон 1918/19, той решава да се откаже. Съществува и версия, че е дал обещание на баща си на смъртния му одър да се посвети на по-сериозна професия.

Още през 1919 г. обаче Самора вече играе за другия голям клуб от Барселона. По негови думи, стари приятели го убеждават да се върне във футбола, а предложенията от "блаугранас“ стават все по-настойчиви. Именно като вратар на Барселона той участва на Олимпийските игри, където помага на Испания да спечели сребърните медали – най-голямото постижение на "Ла Фурия Роха“ до домашната Олимпиада през 1992 г. Тогава се ражда и известната фраза:

"За да спечелиш мач, трябва просто да вкараш един гол и да поставиш Самора на вратата.“

Самора се превръща в "Божествения“ – истинска легенда и идол. Във финала за Купата на Испания през 1919 г. той спасява дузпа и носи трофея на Барселона, а на демонстративните мачове трибуните се пълнят именно заради него.

Еспаньол не може да направи много – по онова време професионалните договори все още не са утвърдени. Въпреки това Самора вероятно не е подвел "папагалчетата“, когато първоначално обявява край на кариерата си – двата клуба са били близки по ниво. Най-доброто доказателство е завръщането му през 1922 г. в Еспаньол, този път при по-добри финансови условия.

Самора се превръща не само в идол, но и в първата голяма звезда на испанския футбол. Той не се ограничава само с изявите си на терена – води твърди преговори с президента на Барселона Жоан Гампер и в крайна сметка напуска клуба. В Еспаньол получава заплата от 2000 песети и солиден бонус от 25 000. Именно неговият трансфер допринася за въвеждането на професионализма в испанския футбол през 1924 г., за да се ограничи свободното преминаване на играчи между клубовете.

Дори попада в скандал с данъчните, заради който е наказан с едногодишно отстраняване. В този период обаче играе в демонстративни мачове срещу заплащане от 5000 песети на участие, което кара федерацията бързо да смекчи санкцията и да го върне на терена още след три месеца.

Кариерата му логично преминава и през Реал Мадрид. През 1930 г. Еспаньол го продава за 100 000 песети, а самият Самора получава още 50 000 и заплата, сравнима с тази на министър.

На терена той продължава да гарантира успехи. С Еспаньол печели Купата на Испания през 1929 г., след победа над Реал на финала. С Барселона добавя още два трофея от турнира. Испанското първенство започва да се провежда малко преди преминаването му в Мадрид, а с Реал той печели две титли в Ла Лига и още две национални купи.

Нещо повече – на Световното първенство през 1934 г. Самора помага на Испания да отстрани Бразилия, спасявайки дузпа, а срещу Италия прави толкова ключови намеси, че "скуадра адзура“ успява да елиминира испанците едва след неговата контузия. В присъствието на Бенито Мусолини домакините се ползват с благосклонно съдийство, но "Божествения“ продължава да отразява удар след удар.

Едва в преиграването, в което Самора вече не участва, Италия печели с 1:0. Впоследствие той се утвърждава и като успешен треньор, извеждайки Атлетико Мадрид до редица успехи – без страх от предизвикателства.

Феновете на Барселона така и не му прощават. При гостуванията му срещу бившия му клуб той е охраняван от полиция, за да се избегнат инциденти. Дори на погребението му през 1978 г. има напрежение, предизвикано от привърженици на "блаугранас“. С годините, благодарение на усилията на Жоан Гампер и неговите наследници, разликата между двата клуба става все по-голяма и Барселона започва редовно да привлича най-добрите играчи на Еспаньол.

Масло в огъня: инциденти, напрежение и пропуснати възможности

До 1957 г. Барселона вече открива "Камп Ноу“, а през 1960 г. неин играч – Луис Суарес – печели "Златната топка“. Клубът вече има осем шампионски титли, а разликата в класите и популярността става все по-осезаема. Еспаньол постепенно свиква с ролята на втория клуб в града.

За Барселона не е проблем да изпраща свои футболисти към Еспаньол в края на кариерите им. Легенди като Ладислав Кубала и Золтан Цибор, превърнали се в култови фигури на "Камп Ноу“, преминават при "папагалчетата“ след 30-годишна възраст. По-късно и Жорди Кройф, юноша на "Ла Масия“, също играе за Еспаньол.

Разликата в нивото е ясна за всички – ако даден футболист вече не отговаря на стандартите на Барселона, но иска да остане в града, преминаването в Еспаньол изглежда логично. За "папагалчетата“ обаче това остава чувствителна тема. Дори клубна легенда като Маурисио Почетино нееднократно е заявявал, че никога не би поел Барселона като треньор.

Все пак има момент, в който изглежда, че Еспаньол може да се доближи до съперника си. През сезон 1987/88 Барселона прави слаб сезон и завършва шеста, докато Еспаньол, макар и едва 15-и в първенството, впечатлява в Европа. В турнира за Купата на УЕФА тимът елиминира Милан, Интер, Борусия Мьонхенгладбах и силния по онова време Брюж, а във финала разгромява Байер с 3:0 в първия мач.

За тяхно нещастие, тогава финалът се решава в два двубоя – германците печелят реванша със същия резултат и триумфират след дузпи. Въпреки това онзи състав на Еспаньол остава в историята като изключително обещаващ.

Амбициите на Еспаньол са сериозно подкопани именно от Барселона, която още същото лято привлича двама от лидерите на "папагалчетата“ – Ернесто Валверде (бъдещ треньор на "блаугранас“) и Мигел Солер. Без възможност да намери адекватни заместници, Еспаньол постепенно се срива и се превръща в аутсайдер. Ако към това се добавят и по-ранни трансфери като този на вратаря Урути през 1981 г., както и отношението към Самора, става ясно защо враждата към съседите е толкова силна.

В историята остава и едно от най-хаотичните дербита – това през 2003 г., когато мачът завършва с по осем играчи на терена за двата отбора заради множество червени картони. За Еспаньол са изгонени Иван де ла Пеня, Антонио Солдевиля и Алберто Лопо, а за Барселона – Рафа Маркес, Рикарду Куарежма и Филип Коку.

Само четири години по-късно именно де ла Пеня, вече играч на Еспаньол след раздялата си с Барселона, нанася тежък удар на бившия си клуб. В последния домакински мач за сезона "блаугранас“ имат шанс да изпреварят Реал Мадрид в класирането, но след равенство 2:2 остават втори.

Барселонското дерби често излиза извън рамките на типичния испански стил – сблъсъците са твърди, емоционални и понякога на ръба на позволеното. Дори Лионел Меси оставя своя противоречив момент в това съперничество, отбелязвайки гол с ръка, а не след характерния си индивидуален пробив.

Но всичко това бледнее в сравнение със сблъсъците между феновете. В тях ултрасите често преминават всякакви граници. Достатъчно е да се припомни, че през 1991 г. привърженици на Барселона нападат и убиват фен на Еспаньол – Фредерик Рукье – преди мач със Спортинг Хихон. Още по-шокиращо е, че на следващия домакински двубой част от агитката на "блаугранас“ открито подкрепя извършителите.

По-късно виновните са заловени и осъдени, а по време на управлението си Жоан Лапорта води последователна борба срещу радикалните ултраси. Въпреки това напрежението остава високо, а феновете на по-големия клуб рядко проявяват снизхождение към съперника си. В историята на дербито има множество случаи на сблъсъци – от атаки срещу секторите на Еспаньол до хвърляне на седалки между агитките.

Така лозунгът "Повече от клуб“ не винаги носи положителен смисъл. В иначе сравнително умерената фенска култура в Испания, отношенията между привържениците на Барселона и Еспаньол често надхвърлят рамките на футбола и придобиват характер на дълбоко социално и идентичностно противопоставяне.

Тук и сега: нов трансфер, напрежение и човешкият момент зад дербито

Една от основните причини Еспаньол изобщо да бъде в Ла Лига и да играе дербита с Барселона днес носи името Жоан Гарсия. Вратарят направи изключителен сезон, като на практика сам задържа отбора над зоната на изпадащите. Юноша на "папагалчетата“, той дори надмина постижението на Самора на олимпийско ниво – Испания спечели златото в Париж. Клубът го готвеше за лице на новия си проект, но развитието се оказа познато.

Гарсия също премина в Барселона. Той отказа да поднови договора си и така "блаугранас“ го привлякоха срещу сравнително ниска откупна клауза от 25 милиона евро. При първото му дерби на "Корнея“ атмосферата беше нажежена до краен предел – феновете на Еспаньол издигаха провокативни банери, хвърляха символични предмети на терена и дори бе забранено внасянето на артикули на Барселона. Въпреки това Гарсия запази самообладание, направи серия от спасявания и помогна на новия си отбор да стигне до победа.

А трябва ли да напомняме за миналогодишната титла на Барселона, която стана факт на 15 май след победа с 2:0 над "папагалите" точно на терена на Еспаньол - напрежението след последния съдийски сигнал бе толкова огромно, че Ханзи Флик принуди играчите да не празнуват титлата и бързо да напуснат терена?!

И все пак, отвъд ожесточението на дербито има и друга страна. Много от участниците поддържат нормални, дори приятелски отношения извън терена. Един от най-силните примери е връзката между Андрес Иниеста и капитана на Еспаньол Дани Харке, с когото са съотборници в младежките национални отбори на Испания. След внезапната смърт на Харке едва на 26 години, това се превръща в тежък удар за Иниеста.

След победния си гол на финала на Световното първенство той съблича фланелката си, под която се вижда надписът: "Dani Jarque siempre con nosotros“ – "Дани Харке винаги е с нас“.

Този жест остава силно напомняне, че има неща, които стоят над всяко дерби, и че футболът, въпреки всичко, трябва да обединява, а не да разделя, напомняйки ни, че преди всичко сме хора!.