Реал Мадрид, губейки в 93-та минута, излъга и впоследствие разгроми Атлетико, ставайки победител в Шампионска лига. Проклятието от финала на КЕШ през 1974 година, когато "дюшекчиите" загубиха заради един късен гол от 40 метра, се завърна при извисяването на Серхио Рамос. Точният удар на испанеца изпрати срещата в допълнителните полувремена и не позволи да станем свидетели на един от най-големите цинизми в историята - поражение след 12годишно чакане, дошло в резултат на грешка на играч, дал толкова много и олицетворяващ Реал. Безумните очи пък на Икер Касияс са обречени да станат едни от главните кадри във футбола през този век, защото в този момент се роди легенда.

Преди мача полузащитникът на Атлетико Тиагу Мендеш призна, че за него и всичките му съотборници Диего Симеоне е станал бог: "Ако той ни каже да се хвърлим от моста, ние ще го направим без да се замислим". До 94-та минута не бе трудно да разберем, че ако не е бог, то Симеоне е много добър приятел със своите футболисти. Пропускът на Бейл, невзрачната игра на Роналдо, нервността на Коентрао, грешката на Касияс - Атлетико правеше своята крачка към безсмъртието и по всичко изглеждаше, че историята с El Pupas (Урочасаните) няма да се повтори.

А в този момент, някъде в Лондон, може би тихо се усмихваше Жозе Моуриньо.

Този, който дойде на негово място, по принцип рядко се усмихва. Дори човек има усещането, че италианецът не обича никакви емоции и е някакъв затворен в себе си темерут. Психолозите обаче знаят, че като всеки нормален човек, Карло има своите чувства, а показаното от него е само върха на айсберга от бушуващият от горещи страсти организъм. Когато в 94-та минута Рамос преодоля Куртоа, той, Карло, само стискаше палци в юмрук. Не е в неговия стил да изтича на терена и да се закача с футболистите на съперника. Стилът на италианеца е да чете играта и да търси най-верните ходове. Например, да пусне Марсело вместо Коентрао - не всеки път може да видиш, как един флангови играч заменя друг, като това веднага променя интензивността на играта. Ди Мария, който до появата на Марсело бе единственият футболист от "белите" заслужаващ уважение, получи отлично подкрепление и Атлетико постепенно започна да се задъхва. В този смисъл голът на Рамос е повече от символичен, защото се зароди благодарение на действията на Марсело и Ди Мария.

"На света няма нищо, което би могло да се сравни с футбола", написа Гари Линекер малко преди да започнат двете допълни полувремена.

Анчелоти продължи да се взира към терена с невероятно по мащабите си спокойствие - това бе толкова учудващо, както и сривът на Диего Симеоне. Аржентинецът издържа час и половина и бе готов да приеме загуба с минимален резултат, но унизителното 1:4 не успя да преглътне. Казват, че човек проявява своята същност в условията на максимално нервно напрежение. Аржентинският специалист потвърди това. Симеоне е треньор, със стилна прическа тип мачо и елегантен костюм, но в последните минути се превърна в Симеоне-играча, когото познаваме от 90-те - пълен с отрицателна енергия, симулант и скандалджия. Нахлуването на терена би трябвало да завърши с ръкостискане, но завърши с изгонването му. Учейки своите играчи как да побеждават, сега Диего трябва да усвои още един важен навик - как да губи. Това обаче е тема на някой друг разговор.

Пресконференцията на Карло Анчелоти бе провалена от нахлулите вътре футболисти на Реал, които бяха готови на ръце да занесат своя треньор до Мадрид. Това бяха същите онези играчи, които Жозе Моуриньо определи като "предатели" и "кучи синове". Десетата. Колко дълго футболистите в бяло чакаха този ден.

А в този момент, някъде в Лондон...