Миналата сряда се проведе мачът за първия европейски трофей през сезон 2019/20. 120 минути игрово време и определяне на победителя чрез дузпи. И всичко това на фона на разговорите, че участниците в двубоя нямат мотивация да се борят за трофея. 

Срещата за Суперкупата на Европа обаче е уникална поради друга причина. Не, не е VAR, която вече се приема по-спокойно и с все по-голямо желание, особено след като сме изгледали някой и друг мач от предварителните квалификационни кръгове в Лига Европа и Шампионска лига. За срещите от българското първенство пък няма да говорим – там се вършат такива съдийски безумия и нещата са толкова безнадеждни, че и VAR няма да помогне.

Срещата за Суперкупата на Европа е уникална с това, че за първи път в историята три жени ръководиха двубоя.

Разбира се, за немалка част от по-консервативните почитатели на футбола бе неприемливо жена да ръководи футболен мач между мъже от такъв характер. Включително се чуваха доводи, че е несправедливо тази среща да не бъде дадена на някой мъж-арбитър, който през целия минал сезон работи в европейските клубни турнири. Други застъпваха тезата, че самата физика на жената – съдийка няма да и позволи пълноценна работа при по-бързия и динамичен стил на мъжкия футбол – умората бързо ще дойде, а оттам и грешките в отсъжданията. Трети пък се опасяваха, че жените – съдийки няма да издържат на натиска от страна на самите футболисти.

Първите минути на двубоя в Истанбул сякаш потвърдиха правотата на тезите на недоброжелателите на жените-съдийки в мъжкия футбол. Стефани Фрапар обаче не допусна тя и колежките и да останат извън сценария на срещата и няколко минути след първия съдийски сигнал даде ясно да се разбере кой ще контролира събитията на терена, без значение от състава на участниците в двубоя. Независимо от това, че цяла футболна Европа гледаше този двубой. Без значение от присъствието на терена на бруталните Джеймс Милнър, Върджил ван Дайк, Оливие Жиру или Сезар Аспиликуета. Впрочем, Фрапар точно срещу капитана на Челси показа спокойствие, а испанецът усети силата на Стефани (справедлив жълт картон) и въпреки заплашителния си вид, в крайна сметка трябваше да се подчини на рефера.

"Между женския и мъжкия футбол няма голяма разлика. Футболът е еднакъв. Правилата са едни и същи, така че аз постъпвам така, както го правя в мачове между жени. Доказахме, че на техническо и физическо ниво сме като мъжете. Не се страхуваме от грешни решения. Готови сме", това каза Фрапар преди срещата.

Разбира се, няма как изцяло да се съгласим с Фрапар – най- малко различната структура на телата прави толкова различен женския от мъжкия футбол. Но Стефани е права в това, че при съвременната техническа модернизация на футбола всяка умна, внимателна и отговорна жена-арбитър може да се справи с всеки един мач, независимо от неговия характер.  

Какво ли не видяхме в Истанбул, включително и два справедливо отменени гола. Но най-важното извън спортната част е, че  французойката доказа, че професията футболен съдия вече не бива да се свързва с пола. Впрочем, това се доказа и от колежките и в лицето на Мишел О,Нийл и Мануела Николоси – именно те видяха всички засади на Жиру и справедливо отмениха головете на Паулишич и Маунт.

Истината е, че жените са готови за работа като съдии в мъжкия футбол. И след мача в Истанбул можем да кажем, че това вече не е революция, а логично развитие на нещата. Както отдавна има жени доктори, шофьори и дори полицаи. Ако пък някой все още държи на архаичното "футболът е само за мъже", нека си спомни за Йоребро, Айтекин, Чакър, Бусака и много други мъже – "герои", с "любов" споменавани от феновете на Челси, Арсенал, Юнайтед и Борусия Дортмунд.