"Баба ми я е помпал великия Марко ван Бастен. Майка ми е била галена от силните мъжки ръце на Оливер Кан. Сестра ми я е целувал Роналдиньо. А аз?! Стоя си съвсем самотна и никой не ми обръща внимание!"- точно това си е мислела... футболната топка по врема на мача между юношите на Левски и ЦСКА, при който феновете на стадиона се сбиха, намесиха се и футболистите, разхвърчаха се юмруци, ритници, шамари и стъклени бутилки. А футболната топка? За нея никой не мислеше. Никой не се интересуваше от футбол в този момент. А интересува ли се някой от този спорт в България? Вижда ли някой, че цялата система е сгрешена? Че всичко е като в изкривено огледало, всичко е сбъркано...

След въпросния мега сблъсък между футболните звезди на двата гранда и верните и добронамерени фенове, вестниците излязоха със заглавия от сорта на "Меле опорочи вечното дерби при юношите". Футболистите на двата отбора говореха за чест и достойнство. Мислеха, че са постъпили правилно и че случилото се е нормално. Треньорите говореха за голям заряд на срещата, а шефовете на школите смятаха, че на стадиона не е имало достатъчно полицаи.

Чакайте малко! Вие сериозно ли? Първо, това не е никакво вечно дерби! Хора, говорим за мач между юношите на сини и червени. Какво вечно дерби, каква вражда? Какъв заряд? Какви протони, електрони и йони? На първо място научете тези момчета да играят футбол, а не да се мразят. Все пак, за това са школите. Да, волята за победа и спортната злоба са много важни. Понякога точно те правят разликата в дадени мачове. Но така се печелят 1 или 2 срещи максимум. Футболист се става с футбол, а не с "у-аа", псуване, ритане и избиване на комплекси. Как може тези деца да вярват, че по този начин се защитава честта на отбора? Говорим за футболни клубове, не за бойни. Никога няма да забравя думите на един мой треньор по футбол. Той казваше, че в мачовете при младежите не е важно дали на 14.05.2008 година си победил Ювентус (Маличка) или не, защото, когато стигнеш до мъжки, професионален футбол, никой няма да те пита това и никой няма да го интересува. Единственото важно нещо, което ще те питат е, дали можеш да играеш футбол или не.

Целта на школите би трябвало да бъде да научат тези момчета, а не да им промиват мозъците и да им изкривяват ценностната система. Рано или късно за някои от тях ще настъпи моментът, когато ще играят в мъжките отбори на Левски и ЦСКА, дай Боже и в по-големи отбори. Тогава ще вземат участие в истинско вечното дерби, тогава ще има смисъл от екзалтирани фенове и нажежена обстановка. Тогава те ще са професионалисти, ще изхранват семействата си с футбол и нещата ще стоят по друг начин. Но щом още не са достигнали до този етап от развитието си, всички тези крайности са абсолютно ненужни!

Стигаме и до фактора фенове. Понякога на стадионите идват всякакви хора, които целенасочено търсят саморазправа и провокират всички наоколо. Такива хора се появяват навсякъде, където има някаква тълпа. Ако трябва, на мачове между такива юношески формации, няма да се позволява присъствието на фенове и на родители с болни мозъци и амбиции, които повече пречат, отколкото помагат на децата им. Ако трябва, срещу крайно поведение ще има крайни мерки. Но нещата не може да продължават така.

Наскоро разговарях с моя приятел Даниел Христов, който е треньор в школата на New England Revolution. За първи път, когато се запознах с него ми се стори странно, че е някак си песимистично настроен за бъдещето на българския футбол. Все си мислех, че не може да е толкова зле, колкото го изкарва. Но след като ми разказа как се случват нещата в САЩ- напълно го разбирам! Определено изоставаме не само в спортно-техническо отношение и инфраструктура, но и като работа върху формиране на личността на младите състезатели. Но най-много изоставаме откъм желание нещо да се промени. Даниел ми показа едно негово интервю пред "Bostonglobe", в което обяснява колко просто е всичко. Той става треньор на новосвормирал се отбор- Lowell soccer club. Една година след основаването на отбора се установява партньорство с английския Уулвърхемптън и нещата в школата се задействат. Треньори от "вълците" работят с американския тим, а най-добрите футболисти заминават на лагери в Англия с Уулвръхемптън.

Всъщност, на повечето отбори в България не им пука за юношите, защото разчитат на чуждестранни футболисти. Не инвестират в школите, защото изисква много средства, търпение и усилие. Истината е, че всичко може да се оправи. Формулата вече е измислена и приложена от много държави, които от "джуджета", започват да се превръщат във фактор на футболната карта, а нищо чудно в близките години да станат и отбори, с които всеки ще се съобразява. Докато всичко в нашата родина върви по наклонена плоскост няма нищо чудно, че националният отбор затъва, а българските футболисти са като бежанците- никой не ги иска на запад...

БОРИСЛАВ ОРЛИНОВ