Арсен Венгер - личност предизвикваща разногласия между феновете на английския футбол. Боготворен от едни и едновременно с това осмиван от други. Разделение, достигнало дори до сърцата на феновете на Арсенал, като всеки от двата лагера с патос издига своята теза като единствено правилната, желаейки да вземе превес в тази изпепеляваща дискусия. Арсен Венгер - герой от миналото или надежда за бъдещето?

Всеки любител на футбола знае кой е А. Венгер и какъв е неговия принос за развитието на Висшата Лига. Всеки фен на Арсенал знае за новата ера настъпила с идването на френския специалист. Гледайки назад, всеки вижда колосалното значение на елзасеца, променил цялостната философия на един велик английски клуб. Венгер за Арсенал е това, което е Сър Алекс за Манчестър Юнайтед. Период на тотална промяна, нов стил на игра, огромни успехи и уважение по цялото земно кълбо. За дълъг период от време, тези две личности бяха символ на Висшата лига. Но, именно тук някъде, потопени в еуфорията около преклонението пред тези 2 гения на съвременния футбол, разумът започва да нашепва натрапчиво, че успехите в миналото не бива да засенчват проблемите от настоящето и мъгливото и неясно бъдеще. И докато единият от тези два образа на Висшата лига се оттегли в своя апогей, то над другия надвисва дамоклевия меч на деградацията. И главните въпроси са "Защо се случи всичко това?" и "Сега накъде?".

През 2004 г. Арсенал постигна нещо нечувано, постижение осъществявано само веднъж в историята на английския футбол! Да, всички знаем за "Непобедимите"! Венгер създаде едно чудо, една основа, на която трябваше да се надгражда. Основа, породила мечти за Европейски връх. Основа за финансова стабилност постигната с помощта на изграждането на новия свръхмодерен стадион. Загубеният финал в ШЛ срещу Барселона беше посрещнат от много привърженици, като първото и необходимо стъпало преди така мечтаната европейска хегемония. Като рана, която ще помогне в следващата битка!

Най-неочаквано за всички, някъде по това време бе заченат зародиша на посредствеността. Зародиш, на чието развитие не бе обръщано никакво внимание и който постепенно започна да се превръща в злокачествено образование. Той беше твърде малък на фона на големите планове за бъдещето. Въодушевлението за изграждане на нов непобедим отбор беше огромно. Фабрегас, Фламини, Ван Перси, Саня, Хлеб, Насри заеха мястото на легендите от миналото. Тиери Анри премина в Барселона, след като се беше превърнал в жива легенда на Арсенал. Ръководство и фенове очакваха кратко затишие, преди нова бурна хегемония в Премиършип.

И тук някъде израждането започна да се увеличава, като отново малко хора му обърнаха внимание. Играчи като Алмуния и Денилсон започнаха все по-често да остават негативен отпечатък върху резултатите на отбора. И най-неочаквано за всички започнаха едни продажби на играчи. "Да", ще кажат мнозина - "некачествените футболисти трябва да бъдат заменени"! Но не те поеха към изходите на "Емиратс", а това направиха лидерите. В рамките на няколко години отборът беше обезкървен от своя създател. Някак странно звучаха обясненията, че никой не е успял да ги принуди да останат. Странна пасивност надвисна над Арсенал. Играчи, смятани за бъдещи легенди, тези които бяха имали щастието да тренират заедно с Анри, Пирес, Вийера, бяха заменени с такива като Скилачи, Бентнер, Аршавин, Жервиньо, Йоси Бенаюн. Титлата започна да става далечен мираж, мястото в топ 4 придоби статута на титла, а загубите от Уест Хем, Стоук, Бирмингам се превърнаха в често явление. Но, все още имаше някаква, макар и много имагинерна вяра в бъдещето. Бъдеще, което заплашваше никога да не се състои.

Заедно с всички трансформации, в играчите се появи някаква апатия, липса на характер за победа. Или, казано другояче - посредственост. Два мача характеризират най-добре този непознат дотогава феномен. Равенството с Нюкясъл (4:4) и загубата от Бирмингам във финала за Карлинг Къп (1:2). Два мача, които показаха на здравомислещите фенове, че опасенията им придобиват застрашителни и все по-реални очертания. Никога дотогава отбор не беше връщал пасив от 4 гола, нито носител на купа беше изпадал в по-долна дивизия. Виновник за тези проблеми не беше намерен. А той стоеше край тъч-линията, наблюдаващ безучастно своето творение. Но, никой не му обърна внимание.

В това време огромна част от феновете на Арсенал бяха насочили вербалните си атаки срещу "олигархичния модел" на Челси, "услугите" на ФА към Сър Алекс, "петролните" собственици на Сити. Критикувайки с ярост всички тях, те някак пропуснаха факта, че техните любимци започват да буксуват. Пропуснаха факта, че Откривателят на Анри и Създателят на "Непобедимите" беше заживял в свой собствен свят. Никой не си зададе въпроса къде изчезна духа на непримиримост и жаждата за победа!? Защо, за първи път във футболната история, един клуб и неговия мениджър започнаха да се хвалят с финансови отчети! Защо, един мениджър придоби огромна власт в своя клуб и последна дума за почти всяко решение!? Защо, въпреки деградацията в резултатите, този човек беше награждаван с правото да е най-заплатеният треньор във ВЛ!? Дори "петролните" и "червените" собственици не бяха така щедри към своите подчинени! Защо същият този човек никога не призна дори частично неуспеха си!?

Човешкото битие така е устроено, че когато игнорираш проблемите, те се връщат с по-голяма сила след време. Като бумеранг. И тази аксиома показва правилността си още много пъти. Човекът, поставил много позитивни рекорди начело на Арсенал, започна да бере плодовете на горепосочения природен закон. Започнаха негативните рекорди. Мислите ли, че някой фен на Арсенал си е представял загуба с 2:8 от Манчестър Юнайтед?! Или най-лошия старт за последните повече от 50 години?! Или загубите от Брадфорд и Блекбърн?! Или първият отбор в плейофите на Шампионска лига не успял да отправи нито един точен удар по посока на вратата на съперника?! Треперенето до последния кръг за попадане в топ 4, заслужено основно на неумението на "вечния враг" Тотнъм да задържи внушителната си преднина?! Неуспехът да се спечели дори "Емирейтс Къп" - турнир без никакъв престиж и средно силни съперници!? Всичко това се върна към Арсен и Арсенал, но какво се случи? Промяна, може би? Генерална? Не! Епизодичните победи над Барселона и Байерн бяха давани за оправдание. Венгер продължи с невъзмутимо спокойствие да се усмихва след всеки упрек, изцяло уверен, че всяка критика е дело на омраза или португалско заяждане!

В края на миналото лято, след 3 месеца чакане, беше направен трансфер, бленуван дълги години от феновете на отбора - Йозил премина от Реал в Арсенал! Еуфорията беше огромна! Арсенал поведе битка за титлата! За първи път от много години се появи някаква искра надежда, че времето за победа в най-вълнуващото първенство е дошло. Заредиха се победи срещу корави съперници. И така се стигна до срещите с преките съперници. Срещи, които разваляха съня на феновете на "топчиите" в последните години. Срещи, които се бяха превърнали в мъчение. Но, сега всичко беше другояче, играчите на Арсенал излизаха като лидери в класирането и то с комфортна преднина. Всички знаем какво се случи. Чудовищни загуби с 3:6, 1:5 и 0:6 от преките конкуренти. Алън Шиърър веднъж отбеляза "Не знам дали Арсенал ще бъдат шампиони, но досега няма отбор допускал такива тежки загуби от конкурентите си в челото, да е успял да стори това". Остана надеждата да се спечели ФА Къп с оглед на самоубийственото представяне на Челси и Манчестър Сити. Шанс да се преустанови сушата от трофеи. Възможност Венгер да получи нов договор, независимо от безличното представяне на отбора.

А дали французинът заслужава този нов договор? Вероятно решението е изцяло негово и дълбоко в себе си той знае верния отговор. Защото дори спечелването на ФА Къп няма да промени нищо! Играчите на Арсенал нямат дух и това е най-големият проблем. Дори можем да не обсъждаме качеството им, защото то не е най-важното. Отбори с много по-посредствени изпълнители се представят достойно и със себераздаване докрай. Бихте ли могли за миг да си представите, че Челси на Моуриньо ще бъде пометен с 0:6 от когото и да е!? А Манчестър Юнайтед на Сър Алекс!? Дори Евертън или Уигън на Роберто Мартинес!? Не е ли очевидно, че постоянното налагане на дефанзивни смени в отбора разколебава увереността на играчите! Не е ли беззъбие да се излиза срещу Манчестър Юнайтед с мисъл за равенство!? Същите тези, които са бледо копие на смазаната машина спечелила безброй трофей в последните години.

Какви трансфери могат да се очакват от Венгер? Нима е сериозно срещу отбор като Байерн да излиза като титуляр френски младок, преминал като свободен агент от втородивизионен отбор? Ще се намери ли заместник на Саня? Ще се задържат ли Подолски и Вермален, играчи значително понижили нивото си през последните месеци? Ще се купи ли нападател напомнящ на Т. Анри или Й. Райт? Ще се заздрави ли защитата? Ще се намери ли проблем с хроничните контузии слагащи петно върху всеки сезон? И още много други въпроси, на които Венгер би следвало да отговори. Но, не пред медиите, а на терена. Дали, обаче, е способен да отговори?

Един мъдрец е казал в древността: "Виждал съм много хора, които са били подлагани на обиди и упреци, но въпреки всичко са се движили напред. Но, не съм виждал никой, който да е успял след като е бил подлаган на обожествяване." Дали проблемът на Венгер не започна от чудото с "Непобедимите" и мисълта, че може да открие нов Анри във всеки играч? С мисълта, че той е повече от другите треньори? Безспорно е едно, че той ще остане в историята на Арсенал и Висшата лига, като човек постигнал забележителни успехи. Но, също така е вярно, че ще остане в съзнанието на голяма част от феновете със своя мъчителен залез. Французинът заслужава статуя, също както Сър Алекс, с когото близо две десетилетия писаха история. За съжаление, обаче, в неговата статуя ще се появи един незабележим с човешко око оттенък на неуспеха и посредствеността.