В края на март бяха публикувани финансовите отчети на английските клубове за сезон 2024/25 и веднага стана ясно, че загубите са масово явление, независимо от нивото на участие. Дори във Висшата лига бюджетният дефицит е широко разпространен — от 19 клуба, подали отчети, само шест са приключили сезона на печалба.

Общите загуби възлизат на 713 милиона паунда.

Два от тези шест клуба са успели да излязат "на плюс“ благодарение на специфични операции, популяризирали в последно време тревожния термин "вътрешногрупови продажби“.

Астън Вила и Нюкасъл са реализирали общо 247 милиона паунда печалба чрез вътрешно преструктуриране на активи от страна на собствениците.

Подобен подход е използван и от Евертън, където тези операции са донесли 49 милиона паунда, макар клубът да остава на загуба.

Ако тези суми бъдат изключени, общите загуби на клубовете от Премиър лийг биха надхвърлили един милиард паунда, което подчертава сериозността на финансовата ситуация.

По същество прехвърлянето на компании или активи в рамките на по-широка корпоративна структура, контролирана от собствениците на клубовете, генерира счетоводна печалба. Тази печалба подобрява финансовите резултати, като в противен случай много от отборите биха отчели загуби преди данъци от над 50 милиона паунда.

Т.нар. вътрешногрупови продажби не са новост в английския футбол, но най-яркият пример за прилагането им идва от Челси след придобиването на клуба от консорциума BlueCo през май 2022 година.

В отчета си за сезон 2022/23 Челси е отчел 76,5 милиона паунда "печалба на хартия“ от продажбата на два хотела и паркинг на свързано дружество. Година по-късно вътрешна реструктуризация на женския отбор е донесла още 198,7 милиона паунда към тази сума.

Междувременно Нюкасъл също използва подобен подход. Клубът е успял да превърне очаквана рекордна загуба в печалба от 34,7 милиона паунда, след като "продава“ своя стадион "Сейнт Джеймс Парк“ и прилежащите му терени на новосъздадена компания.

Сделката е осъществена само три дни преди края на финансовата година, като купувачът е компания, създадена от собствениците на клуба, водени от Public Investment Fund.

Тези практики поставят сериозни въпроси относно реалната финансова устойчивост на клубовете и ефективността на съществуващите регулации.

За някои този ход бе достатъчен, за да пренебрегнат същинския смисъл на финансовата операция от миналия юни – че Нюкасъл вече не притежава директно своя стадион "Сейнт Джеймс Парк“.

За мнозина това изглежда като естествена последица от съвременния футбол, дори като положителна стъпка. Подобна сделка позволява на клуба да се вмести в правилата за печалба и устойчивост на Висша лига (PSR), а и не е първият клуб, който използва тази схема.

От Нюкасъл обаче твърдят, че основният мотив не е бил финансовият ефект върху PSR.

Финансовият директор на клуба Саймън Капър обяснява, че вътрешната реструктуризация е била предприета с цел "подреждане на активите и поставянето им в правилните юридически структури, което да позволи развитие на стадиона в бъдеще“.

В това твърдение има известна логика, но с течение на времето липсата на реален напредък около бъдещето на стадиона поставя под съмнение тези аргументи.

Съдбата на "Сейнт Джеймс Парк“ остава нерешен въпрос още от влизането на Public Investment Fund като собственик през 2021 година. Девет месеца след вътрешната продажба все още няма ясно решение дали съоръжението ще бъде разширено или ще се пристъпи към изграждането на нов стадион.

Онези, които виждат в сделката преди всичко опит за заобикаляне на правилата за печалба и устойчивост, вероятно ще се затвърдят в това мнение, ако ситуацията около Нюкасъл не се промени.

Но най-важният въпрос остава: какво мислят привържениците.

Де факто, липсва ясна комуникация към феновете за това какво всъщност се случва със стадиона на клуба.

Съществува и аргументът, че подобни решения са изцяло в правомощията на собствениците. Футболните клубове са частни компании и техните притежатели могат да управляват активите си по собствена преценка.

От тази гледна точка привържениците нямат формално право да изискват участие в подобни решения – ако не са съгласни, могат просто да спрат да посещават мачове.

Тази позиция обаче изглежда твърде бездушна. Футболът често бива представян като обикновен бизнес, когато това е изгодно, но в действителност той е нещо много повече – социален феномен, дълбоко свързан с идентичността и емоциите на хората.

Как иначе да си обясним факта, че в Англия футболните клубове толкова рядко фалират? И със сигурност причината не е в стабилната им финансова основа.

Истината е, че привържениците остават съществена част от онова, което прави футболните клубове специални.

Най-ясният пример за това как би изглеждал футболът без фенове бе сезон 2020/21 по време на пандемията от COVID-19. Тогава мачовете се играеха на празни стадиони, а зрителите ги гледаха от домовете си – усещане, което трудно може да бъде забравено.

За някои се превърна в мантра твърдението, че приходите от билети са минимална част от общите доходи на клубовете.

Но тогава възниква логичният въпрос: кой гледа платените телевизионни канали, които плащат милиарди за правата?

Ако наистина феновете на стадиона не са важни, нека се играят мачове от Висша лига пред празни трибуни – и ще стане ясно колко бързо телевизионните компании ще реагират.

Истинта е, че атмосферата по английските стадиони е един от ключовите фактори за глобалния успех на лигата. Без нея продуктът губи своята стойност – не само емоционална, но и чисто търговска.

Прехвърлянето на "Сейнт Джеймсис Парк“ към друга компания няма автоматично да унищожи атмосферата, но поставя далеч по-дълбок въпрос – дали клубовете и техните стадиони са просто активи или част от местната общност.

Дори най-крайните привърженици на корпоративния модел трудно могат да отрекат, че основната стойност на футболните клубове идва от страстта и лоялността на феновете. За разлика от обикновения бизнес – където при по-лошо обслужване просто сменяш магазина – във футбола привързаността е дълбока и дългосрочна. Пример за това е Рочдейл, чиито фенове остават верни десетилетия наред, независимо от липсата на успехи.

Използването на стадионите като инструмент за финансови маневри обаче крие сериозни рискове.

Клубове като Дарби Каунти и Шефилд Уензди вече преминаха през тежки периоди, включително фалит и външно управление, като един от утежняващите фактори беше именно фактът, че стадионите им не бяха под пряк контрол на клуба.

Макар да изглежда малко вероятно Нюкасъл да стигне до подобен сценарий, символиката остава – стадион с огромна история и значение вече не е директна собственост на клуба, а зависи от решенията на собственици, които до преди няколко години нямаха нищо общо с него.

Важно е да се отбележи, че това не е изолиран случай. Астън Вила например не можа да използва същия финансов ход наскоро именно защото вече го беше направила години по-рано със своя стадион "Вила Парк“.

Всичко това показва тенденция: модерният футбол все по-често третира стадионите като финансов инструмент, а не като културен и емоционален център – промяна, която може да има дългосрочни последици за самата същност на играта.

През май 2019 г. собствениците на Астън Вила от NSWE прехвърлят стадиона "Вила Парк“ към отделна компания, която контролират, в сделка на стойност 56,7 млн. паунда – ход, възприет като ясен опит за заобикаляне на финансовите правила.

Подобни практики се появяват и на друго ниво – при женските отбори. Стана ясно, че и Евертън, и Астън Вила са извършили вътрешни продажби на своите женски тимове, които веднага бяха разгледани през същата призма – като начин за подобряване на финансовите показатели спрямо правилата за печалба и устойчивост (PSR).

Идеята женските отбори да бъдат третирани равноправно с мъжките безспорно звучи положително. Именно това твърдят, че целят клубове като Челси и Евертън чрез подобни преструктурирания.

В случая с Евертън клубът дори предоставя на женския си отбор легендарния стадион "Гудисън Парк“, а след отделянето му в самостоятелна структура привлича външни инвестиции – модел, сходен с този при Челси и Астън Вила.

Проблемът обаче е в контекста. В среда, доминирана от непрекъснато растящи заплати и финансов натиск, клубовете търсят всякакви начини да се вместят в регулациите.

В резултат, дори позитивни идеи започват да изглеждат като част от по-широка схема. В очите на неутралния наблюдател женските отбори рискуват да се превърнат не в символ на развитие и равнопоставеност, а просто в още един актив – удобен инструмент за вътрешни сделки и счетоводни маневри.

Това поставя сериозен въпрос: къде е границата между реален прогрес във футбола и използването му като механизъм за финансова оптимизация.

Футболът и парите: система, която сама се изяжда

Най-дразнещото в цялата ситуация е, че английският футбол – при цялата си привлекателност – се оказва напълно подчинен на парите, независимо под каква форма идват те. Още по-притеснително е, че стремежът да се харчи до последната възможна стотинка води до момент, в който собствениците не само не биват критикувани, а дори получават съчувствие или похвали за подобни финансови маневри.

Ръководството на Нюкасъл може и да е било искрено, твърдейки че правилата за печалба и устойчивост (PSR) не са били водещ фактор. Но за други клубове това със сигурност не е така. Самата система ги подтиква към подобни действия – футболът като индустрия просто не умее да контролира собствените си разходи.

Загуба от 105 милиона паунда за три години би означавала фалит в почти всеки друг бизнес. В английския футбол това е почти "нормално“.

Самият факт, че се налага да се говори за подобни неща, е показателен докъде е стигнал футболът.

В основата на проблема стои и нещо друго – невъзможността на повечето клубове да се борят за големи трофеи. Само малка група от елитни отбори реално печелят значими отличия, което тласка останалите към рисковани решения, за да наваксат изоставането.

И тук идва още по-големият проблем – липсата на реално решение.

Терминът "конкурентен баланс“ дори не фигурира в новия Football Governance Bill, който създава независим регулатор в английския футбол.

Настоящите правила PSR ще отпаднат след края на сезона, но тяхната замяна – правилото за разходите на състава (SCR) – още по-силно ще обвърже разходите с приходите. Това на практика ще затвърди доминацията на най-богатите клубове.

Клубове като Астън Вила и Нюкасъл се опитват да скъсят дистанцията до т.нар. "Голяма шестица“, използвайки позволените механизми. Но в един здрав спорт логиката би била обратната – да се намалява разликата, а не да се задълбочава.

Вместо това за кратко време станахме свидетели на поредица от показателни случаи: Нюкасъл "продава“ стадиона си на свързана компания, Астън Вила извършва сходни операции с активи и женския си отбор, а Челси отчита загуба от над 250 милиона паунда за една година без да наруши правилата

Всичко това води до едно заключение: системата позволява подобни практики.

Фразата "футболът е счупен“ може да звучи клиширано. Но самият футбол все по-трудно дава аргументи срещу нея.