Емоциите са много важно нещо във футбола. Именно заради тях феновете жертват време и средства, редят се на опашки, пътуват с любимците си, плачат и се смеят. Понякога класата може да я няма, победата да е някъде далече, но хората сядат пред телевизора или на трибуните, за да преживеят емоции. Това прави един клуб жив, независимо дали отборът ще изпада всяка година или ще мачка съперниците си.

Последните два мача на Арсенал показаха трагедията на клуба в това отношение.

Едва ли Манчестър Сити се е надявал на по-лек финал в Купата на Лигата и на мач от Висшата лига. Хората на Хосеп Гуардиола даже не трябваше да показват максимума от възможностите си - Арсенал изглеждаше като наблюдател, който отрано се е примирил с превъзходството на съперника си. Да, разликата в класите правеше "гражданите" фаворит още преди първия съдийски сигнал, но подозренията са, че който и да е друг отбор щеше да окаже по-голяма съпротива на Сити.

Защото Арсенал просто се оказа обикновен наблюдател на "Уембли" и "Емирейтс". Впрочем, моите уважения към марката, традициите и феновете на клуба, но Арсенал отдавна живее в ролята на наблюдател в глобален смисъл. Защото от "артилеристите" не зависи нищо: резултатите в мачовете и амбициите в първенството се определят само и единствено от формата и желанието на техните съперници. А когато тези съперници дръпнаха и станаха по-силни, "четвъртото място" вече не е актуално, то вече е извън предела на мечтите.

Полека и неусетно Арсенал се превърна в отражение на характера на своя мениджър.

Всичко стана ясно още преди седем-осем години - този отбор няма да прогресира и да се движи напред. Не заради финансовите възможности на конкуренцията, а заради нежеланието за реакция на собствените грешки. Няма как постоянно да си върха и е невъзможно постоянно да побеждаваш. Но философските оправдания станаха фундамент в манталитета на клуба, а великият мениджър се отдаде на съждения, забравяйки факта, че не е писател, а футболен треньор, който се намира в реалността и вътре в спортната борба. Деградацията на изпълнения с нарцисизъм Венгер и неговото творение най-ярко може да се види от първото интервю на Хенрих Мхитарян, който на десетия ден от пребиването си на "Емирейтс" изрази радостта си, че новият мениджър не притиска играчите си и прощава грешките.

Кой може да отрече, че Арсенал не е скучен и предвидим?

Лондончани имаха всички основания да излязат в четвъртък вечер и да изорат терена, доказвайки на всички и най-вече на собствените си фенове, че случилото се във финала е инцидент, стечение на обстоятелствата или нещо друго от торбата с лъжите на Венгер. Клубът не отмени мача, въпреки лошото време и колапса на обществения транспорт, карайки привържениците си да повярват, че битка ще има. Реабилитацията обаче не се състоя. Напротив, видяхме как Гранит Джака, Аарън Рамзи и Месут Йозил се разхождат спокойно, демонстрирайки философски стоицизъм. Видяхме как Сане се справи с Белерин, Джака и Уелбек, а Бернардо Силва как се подигра с Колашинац и Мхитарян. Най-страшното - видяхме как Арсенал губи без емоции, имитирайки участие във всеки един епизод. А най-потърпевши от случващото се станаха феновете, които едва добрали се до стадиона заради лошото време, започнаха да напускат в 30-та минута.

"Ако искате да разберете този мач, трябва да седнете и да погледнете от друг ракурс, да изучите картината като цяло. Нужно е да анализираме, къде бяхме лоши и къде бяхме силни, за да може в следващите ни мачове да използваме силните си страни, избавяйки се от слабите" - при някои хора самовлюбеността не познава граници.

Не знам дали някой вече слуша Великия философ. Усещането обаче е, че Арсен умря като мениджър, но самият той не забелязва това. Мъртвецът, намиращ се на кормилото на отбора, го убива, а отборът умира. Без емоции. Отказвайки да признае, че трупът е труп.