Бившият футболист на Арсенал и Барселона Силвиньо напусна националния отбор на Албания през май 2026 година след три години и половина начело на тима. През този период той изведе албанците до Евро 2024, където те завършиха квалификационната си група на първо място, както и до бараж за класиране на световното първенство.

Във втората част на ексклузивното си интервю за Daily Mail бразилският специалист разказва как е спечелил доверието на футболистите в държава, чийто език не владее, какво е научил от Роберто Манчини, защо търпението на Арсенал към Микел Артета се е отплатило и къде би искал да работи в бъдеще.

Присъединихте се към Манчестър Сити като футболист малко преди клубът да се превърне в голяма сила. Какво си спомняте от онзи период и можехте ли да си представите в какво ще се превърне Сити?

"Това е нещо, за което често мисля. Сега сме по-възрастни и започваме да разбираме, че един сериозен проект не може да бъде изграден за две, три или четири години. Необходимо е време. Освен това всичко не се свеждаше просто до парите. В клуба правеха нещо изключително и изграждаха проект на много високо ниво.

Когато пристигнах, Марк Хюз бе човекът, който ме покани. Идеята беше да започнем нещо ново, но със сигурност не предполагах колко мащабно ще стане то. Клубът имаше нужда от опитни хора, от футболисти, които са печелили трофеи и притежават шампионски манталитет. Затова приех предложението.

Отборът се развиваше и постепенно се адаптираше. Имаше местни футболисти, пристигаха нови играчи, а след това идваше и поредната голяма звезда. Към края на декември резултатите не бяха особено добри и тогава Роберто Манчини пое отбора. Между нас се изгради много добро приятелство.

Два или три пъти месечно той ме викаше в кабинета си и питаше: "Силвио, какво се случва? Защо нещата стоят така?“. Аз му обяснявах какво наблюдавам при футболистите. Спомням си, че беше много студено и той искаше да провеждаме по две тренировки на ден. Казах му: "Виж, хората са ядосани. Температурата е под два градуса!“.

Завършихме сезона на пето място, а Тотнъм ни изпревари и се класира за Шампионска лига. Въпреки това вече виждах, че проектът е сериозен. След време Роберто спечели Висшата лига и мечтата се превърна в реалност. Футболистите се подобряваха, след това, ако не се лъжа, дойде Мануел Пелегрини, а клубът продължи да се развива, докато не пристигна Пеп Гуардиола.

Това не беше проект за три или четири години, при който, ако не спечелиш нищо, просто се връщаш в началото. Ставаше дума за нещо много по-сериозно и аз го осъзнавах. Колко бързо се случиха нещата обаче, е отделен въпрос. Всъщност, когато все още бях в Сити заедно с Роберто, някъде през април или май на онзи сезон, той изведнъж ме попита: "Силвио, какво следва? Трябва да привличам футболисти. Не искаш ли да работиш с мен?“.

По това време вече бях прекарал толкова години далеч от дома, че започвах да се замислям: "Не знам. Може би ще се преместя да живея в Барселона или Сао Пауло. Родителите ми са там. Времето минава“.

Той ме разбра напълно и не прие решението ми лично. Просто каза: "Силвио, разбирам те“.

След 20-годишна кариера, през която пътуваш по целия свят, започваш да мислиш къде искаш да живееш, за съпругата си, за децата си, за родителите си. През 2014 година Роберто в крайна сметка отново ми се обади, за да работя с него в Интер“.

Какво научихте от Манчини за управлението на един отбор и най-вече за отношенията с футболистите в съблекалнята?

"Роберто е изключителен човек. Той е треньор, победител и човек с голямо достойнство и благородство. Може да се ядосва, а през цялата си кариера е бил под огромно напрежение и под светлината на прожекторите. Но зад всичко това се крие един изключително благороден човек, който винаги се грижи за своите футболисти.

Например можеше да влезе в спор с някой играч по време на тренировка. Двамата можеха да имат различия или дори да стигнат до сериозна конфронтация. Аз обаче знаех, че следващия път, когато Роберто влезе в съблекалнята, ще каже на същия футболист: "Имам нужда от теб“. А играчът ще отговори: "Добре“.

Можеше отново да се скара с него, но в неделя пак щеше да го включи в състава, защото знаеше, че футболистът притежава необходимите качества. Такъв беше Роберто. Той познаваше много добре отборите си.

Освен това беше изключително добър в развитието на младите играчи. Казваше: "Този футболист ми пасва. Този може да ми даде нещо“. Възможно беше в конкретния момент играчът да не допринася много, но три или четири месеца по-късно Роберто можеше да заяви: "Сега вече го прави. Помня какво направи преди три месеца“.

Той разбираше, че футболистите имат различни характери, и присъствието му се усещаше в съблекалнята.

Като треньори винаги казваме, че можем да научим нещо от всеки човек, с когото работим. Аз мога да взема нещо от Арсен Венгер, от Пеп Гуардиола, от Франк Райкард или от Манчини. Но в крайна сметка аз съм Силвиньо, а автентичността си е автентичност.

От Роберто възприех много от нещата, които се виждат в съблекалнята — неговото присъствие, неговия характер и начина, по който управлява футболистите“.

Първата ви работа като старши треньор беше в Лион, въпреки че имахте предложение и от младежкия национален отбор на Бразилия до 23 години. Някога съжалявали ли сте, че не избрахте другата възможност?

"Седем години по-късно ме питате дали съжалявам? Карате ме да полудея! Но ще ви отговоря: и да, и не.

Времето минава и то е прекрасно нещо. Често не харесваме момента, през който преминаваме, но сега, когато съм треньор, разбирам, че трудните периоди също ни учат на нещо. Като футболист можеш да получиш контузия, която не искаш, но разбираш, че и това е част от живота. Времето ти дава неща, а след това ти помага да се възстановиш.

Истината е, че престоят ми в Лион не беше най-доброто преживяване в живота ми. Но това не беше заради клуба. Лион беше отличен клуб, а хората там бяха изключително сериозни и прекрасни. Отново стигам до същия извод: всичко трябва да работи правилно от върха на организацията до последния футболист. За нас, треньорите, невинаги е лесно да намерим подходящата среда.

Погледнете работата ни в Албания. Президентът на федерацията Арманд Дука, който работи и с УЕФА, беше много ясен, когато се свърза с нас: "Това е идеята. Искаме да дойдете тук и очакваме най-доброто от вас, защото знам, че можете да го постигнете“. Ние отговорихме: "Чудесно, да започваме“.

През 2024 година играхме на Европейското първенство и завършихме на първо място в квалификационната си група пред Полша и Чехия. В следващата квалификационна кампания завършихме втори след Англия, като Сърбия също се бореше за второто място. В крайна сметка играхме бараж срещу Полша, загубихме и пропуснахме Световното първенство.

Но за да се върна към въпроса ви — не, не съжалявам за решението си. Един клуб, един град, една държава, Лига 1 — всичко това е прекрасно. Очакванията винаги са да се представяш все по-добре. Но отново се връщам към времето. То ми помогна да осмисля преживяното и да разбера много неща.

Понякога пиеш хубаво кафе с някого и той ти казва: "Това ще продължи цял живот“. А аз отговарям: "Спокойно. Нека видим дали ще продължи цял живот. Да изпием и второ кафе, а след това и трето“. Така е в живота.

Наистина бях щастлив от това преживяване, въпреки че беше трудно. А и трябва да се отбележи, че по същото време имаше и проект с младежкия национален отбор на Бразилия до 23 години“.

Първият ви мач начело на Албания бе загуба в Полша, но след това отборът не загуби нито веднъж в квалификационната кампания и се класира за Европейското първенство. Това ли беше най-доброто преживяване в треньорската ви кариера досега?

"Да, прав сте. Работил съм на световно първенство с Бразилия, но тогава бях помощник-треньор. Това беше много добър опит, но, разбира се, нямах всичко в собствените си ръце. В Албания целият проект и цялата отговорност бяха мои.

Класирането беше нещо специално. Загубихме от Полша в първия мач, а след това повече не допуснахме поражение.

Бяхме много силни. Всъщност отборите, които трябваше да играят срещу нас, изобщо не харесваха тази перспектива. Намираха ни за много организирани, добри и трудни за побеждаване. Знаехме точно какво трябва да правим на терена.

В Европа след световното първенство смятам, че Европейското първенство е най-голямата сцена. Именно там искаш да бъдеш.

За съжаление — или може би за щастие — попаднахме в изключително трудна група с Хърватия, Испания и Италия. Но се насладихме на преживяването. Казахме си: "Момчета, започваме!“.

Изиграхме най-добрия си мач срещу Хърватия. Това беше двубой, който чувствахме, че трябва да спечелим. Срещу Италия не се представихме толкова добре. След това дойде Испания. Преживяването беше едновременно огромно по мащаб и невероятно красиво“.

Вие сте бразилец и поехте национален отбор, който не е от вашата страна. Как успяхте да се сближите с албанските футболисти и да ги убедите да повярват във вашите идеи?

"Футболистите са тези, които превръщат работата ни в реалност, и в крайна сметка именно те правят възможно всичко, което се опитваме да постигнем.

Като треньор, а и като човек с дълга футболна кариера, знам, че ако наставникът ти каже: "Трябва да направиш това, това и това“, но след това не виждаш тези неща на терена, започваш да се съмняваш. Казваш си: "Добре, да видим“.

Но ако треньорът ти представи определена идея, излезеш на терена, създадеш две положения и почти отбележиш два гола, започваш да вярваш. Казваш си: "Добре, може би това наистина работи“.

Това е нашата работа като треньори. Огромна част от нея се върши зад кулисите. Можеш да започнеш в шест, седем или осем часа сутринта и да работиш до шест, седем или осем вечерта. Ако мачът е в 20:30 часа, може да работиш до 22:30 часа. След това трябва да гледаш двубоя, да го анализираш и да подготвиш следващия.

В дните преди мач понякога работим по 15 или 16 часа дневно. Когато футболистите виждат този труд, анализите, видеозаписите и подробностите, започват да разбират. Казват си: "Тези хора наистина знаят какво правят. Вярваме в тази идея“. Това беше много важно за нас.

Но всичко не се свеждаше само до футбола. С мен дойдоха Дорива, който работи с мен и в Селта Виго, и Пабло Сабалета, бившият аржентински футболист на Манчестър Сити.

Заедно изградихме много добри технически и тактически отношения, но и изключително силна човешка връзка с играчите и хората около отбора.

Пристигнахме в държава, чийто език не познавахме. За щастие, много хора говореха италиански, а времето, през което работих с Роберто Манчини в Интер, също ми беше помогнало да науча езика.

Има и други неща, които сближават хората. Ние сме латиноамериканци, южноамериканци — не знам точно как да го обясня, но обичаме физическия контакт, прегръдките, да сядаме заедно и да пием хубаво кафе.

Спомням си как отидох на четвъртия етаж в сградата на федерацията, за да пия кафе, и видях един охранител. Той беше много любезен и се отдръпна, за да ми направи място, но аз му казах: "Не, седни“. Изпих кафето си, поседяхме заедно, поговорихме и след това си тръгнах.

Тези малки неща имат значение.

Ние бяхме първите членове на треньорския щаб, които живееха в Тирана и работеха всеки ден във федерацията. Президентът постоянно ми казваше: "Федерацията е тук, затова трябва да живееш в града“. За мен нямаше проблем да го направя и да работя в непосредствена близост до отбора.

Футболистите забелязваха тези неща. Питаха ме: "Как живееш тук, в Тирана? Харесва ли ти? Чувстваш ли се добре?“. А аз отговарях: "Разбира се. У дома съм, със съпругата си. Може да не съм в Бразилия, но живея добре“.

Връзката ни с федерацията и с Албания ще остане завинаги“.

Вашият период начело на Албания приключи през май 2026 година. Искахте ли да продължите, или и двете страни почувстваха, че този цикъл е завършен?

"Вече бяхме разговаряли с президента и смятахме, че цикълът е приключил. Федерацията се беше развила много, ние също бяхме израснали значително и дойде момент, в който и двете страни почувстваха, че няма какво повече да добавят.

Президентът Арманд Дука е много интелигентен човек. Постигнахме отлично споразумение, защото той познаваше работата, която вършехме там всеки ден, и знаеше колко неуморно се трудихме.

Спомням си една събота, когато той дойде при треньорския щаб и каза: "Моля ви, искам всички да бъдете във федерацията в събота. Има няколко неща, които трябва да обсъдим“.

Ние отговорихме: "Но ние не работим в събота“. А той каза: "Знам, но имам нужда четирима души да дойдат, за да поговорим“.

Така сядахме около една маса и всички идваха с желание. Още четири часа работа — никакъв проблем. Винаги беше така.

Точно такива бяха отношенията ни. Беше прекрасна връзка и в крайна сметка и за двете страни настъпи моментът да затворим тази глава“.

Вашият бивш клуб Арсенал преживява възраждане под ръководството на Микел Артета. Как оценявате това, което той изгради в отбора?

"Това е футболът. Всичко преминава през различни етапи и цикли.

Сега съм треньор и гледам на нещата по различен начин. Хората често поглеждат даден клуб и питат: "Но защо не печелят?“. Истината е, че всеки клуб преминава през различни периоди.

Погледнете Барселона. Имаше време, когато отборът играеше на три или четири финала в Шампионска лига, но след това нещата се промениха. Реал Мадрид също премина през различни цикли.

Когато започнах да работя с Роберто Манчини през 2014 година, Интер вече не беше онзи Интер, който беше спечелил требъла и всички останали трофеи. Клубът се възстановяваше. Милан също премина през дълъг период, преди отново да спечели Скудетото. Същото може да се каже за Манчестър Юнайтед и много други големи клубове.

Така гледам и на Арсенал. Като треньор разбираш колко трудно е, защото хора от целия свят следят клуба и очакват резултати. Изграждането на отбор обаче изисква време.

Когато работех с националния отбор на Албания, анализирахме много различни състави. Гледахме Англия и Испания, а Арсенал беше един от отборите, от които черпехме идеи. Като треньорски щаб го изучавахме, защото имаше много неща, които можехме да приложим в нашата игра.

Стилът им беше сравнително близък до нашия, а начинът, по който футболистите се движат и организират, е нещо, което много треньори изучават.

Артета спечели Висшата лига и Купата на Англия, а също така върна Арсенал в Шампионска лига. Вижда се колко много се раздава за работата си. От първата до последната минута на деня можеш да усетиш това — в интервютата му, в поведението му и в начина, по който ръководи отбора.

Но когато говорим за Микел Артета, трябва да погледнем и цялата структура на клуба.

Като треньор разглеждам всичко — от върха на организацията, президента и спортния директор, през мениджъра и неговия щаб, до последния футболист. Нещата на терена започват да функционират, когато всички разбират една и съща идея и работят за постигането на обща цел.

Много хора казват: "Арсенал не спечели през първата година, не спечели и през втората…“. Но отборът се развиваше. Завърши на второ място, а това съвсем не е лесно.

Ето защо смятам, че е необходимо търпение. Ако изграждаш нещо и завършиш втори две или три поредни години, преди най-накрая да спечелиш, това пак е отлична работа.

Според мен Арсенал премина през тези години по определена причина и успя да се наслади на самия процес. Сега вече виждаме резултатите от положените усилия“.

Познавате Жоан Лапорта от времето си в Барселона. Сега, когато отново е президент на клуба, забелязвате ли същата страст у него?

"Трудно ми е да кажа, защото вече не съм там всеки ден, но наскоро той ме покани на мач. Много от хората около него са същите, както когато аз бях в клуба, а Деко също е много близък с него.

Като познавам Жоан и неговата страст към живота, предполагам, че любовта му към Барселона също е все така силна. Мисля, че чувствата му са искрени.

Трябва да кажа и че треньорът му е много добър. Ханзи Флик е отличен специалист. Той върши чудесна работа на терена и има много добри отношения с футболистите.

От това, което чувам и виждам, Барселона се подготвя много добре за още успешни години. Чух, че клубът е сред фаворитите в Шампионска лига, а всички знаем колко много означава този турнир за Барселона. Там той винаги е бил истинска мания.

Но това не е лесно. Има футболисти, които са били сред най-добрите в света, но така и никога не са успели да спечелят Шампионска лига. И не става дума за малцина — те са много.

Когато гледате мачовете на Барселона, виждате много енергия на терена и силна връзка между играчите. Виждате страхотни футболисти, но също така виждате и колко много работа стои зад представянето им.

Всичко се приема сериозно. Виждам, че в отбора има огромно желание да постигне нещо значимо“.

След толкова дълго време начело на национален отбор виждате ли се отново в клубния футбол? Какъв е планът ви за следващия етап от кариерата?

"От професионална и лична гледна точка се чувствам напълно подготвен за следващата стъпка.

В екипа ми има бразилци, аржентинци, италианци и хора с други националности, така че разполагаме с много международен състав. Езиците, които говорим, ни позволяват да работим в Португалия, Испания, Англия, в много други европейски държави, в Южна Америка, САЩ и на други места.

Спокоен съм, защото знам, че се учиш от всичко, което преживяваш. Все още съм млад и има много неща, които трябва да науча, но животът вече ми е дал много. Затова се чувствам готов да работя в Европа, в арабския свят, в Бразилия или дори в Япония.

Разбира се, Европа е приоритет. Тя е меката на футбола, мястото, където играта продължава да се развива на най-високо ниво.

Сега трябва да изчакам подходящия момент. Идеалната възможност ще се появи. Малко прилича на самия живот. Можеш да се подготвиш, но трябва и да изчакаш правилния момент.

Така че да, чувствам се напълно готов да поема клуб с ясна визия, който иска да се развива, да изгражда нещо значимо и разполага с условията, необходими за това.

И бих искал да го направя в Европа“.