Епохата на гениите върви към своя край: защо на големите клубове им е все по-трудно да намерят топ треньор

Още съвсем наскоро в световния футбол всичко изглеждаше пределно ясно. Имаше фигури с мащаба на цяла епоха — Пеп Гуардиола, Жозе Моуриньо, Карло Анчелоти, Юрген Клоп, а по-рано и Сър Алекс. Техните съперничества определяха цели първенства, идеите им формираха стила на лигите, а имената им автоматично се свързваха с трофеи.

Днес тази епоха бавно, но очевидно върви към своя край.

И въпросът не е в това, че гениалните треньори са изчезнали. Проблемът е друг: промени се самата среда, в която те работят.

Умора от безкрайната надпревара

Съвременният клубен футбол е непрекъснат маратон без паузи. Мач на всеки три дни, постоянен медиен натиск, трансферни саги, натиск от собствениците, финансови регулации и социални мрежи, които превръщат всяка неуспешна стъпка в ироничен мем.

Победите живеят кратко. Днес си шампион, утре — кризисен мениджър. Ако съдим по уморените интонации на Пеп Гуардиола и Арне Слот, победите в първенства и купи днес "живеят“ кратко — бързо ги измества следващата надпревара, следващият сезон, следващата криза.

В тези условия работата с национален отбор започва да изглежда по различен начин: повече време за анализ, по-малко ежедневен хаос, един голям турнир вместо безкраен календар. Не е изненадващо, че все повече топ специалисти избират именно този път.

И тук възникват основните въпроси.

Завръща ли се международният футбол отново на върха на треньорската професия?

И ако да — какво следва за големите клубове, които се нуждаят от треньори от най-високо ниво?

Ако това лято Гуардиола напусне Манчестър Сити, това ще бъде истинският край на една епоха. Трудно е да си представим, че веднага ще се впусне в нов клубен проект — по-вероятно е да си вземе пауза. Или да се насочи към работа с национален отбор.

Зинедин Зидан шест години търпеливо чакаше Дидие Дешан да напусне националния отбор на Франция и това най-сетне ще се случи след световното първенство. Все повече "тежки фигури“ се оттеглят от сцената на клубния футбол.

Юрген Клоп, противно на очакванията, не замени Нагелсман начело на Германия след Евро 2024. Вместо това изглежда доволен от ролята си на ръководител на глобалното футболно направление в структурата на Red Bull. А когато Реал Мадрид миналия месец се раздели с Шаби Алонсо, Клоп честно призна, че слуховете за евентуалното му назначение "не предизвикаха у мен никакви емоции“.

Назначението на Шаби Алонсо беше рядко изключение от любимата стратегия на Флорентино Перес — да връща доказани треньори победители за втори мандат. Така беше с Карло Анчелоти, така беше и със Зинедин Зидан. Именно затова все още съществува вярата, че Жозе Моуриньо един ден отново ще получи шанс на Бернабеу, независимо как се развива кариерата му в момента.

Когато Анчелоти работеше в Наполи и Евертън, малцина вярваха, че ще се върне в Мадрид и ще спечели още две Шампионски лиги. Днес подобен скептицизъм съпътства и Моуриньо.

Миналата есен Специалния помогна на Руй Коща да бъде преизбран за президент на Бенфика, като се съгласи да поеме отбора. В договора му обаче има клауза: може да напусне 10 дни след последния мач за сезона. И ако Реал не се обади, ще бъде ли сензация, ако Португалската футболна федерация му предложи да наследи Роберто Мартинес след световното първенство?

Спекулациите продължават и около Алонсо. Името му все още се споменава редом с (засега заетия) треньорски пост в Ливърпул, но във футбола очакванията рядко съвпадат с реалността. През 2024 година той вече отказа примамливи оферти и остана в Байер. А ако световното първенство се окаже неуспешно за Луис де ла Фуенте, защо Алонсо да не се замисли за националния отбор на Испания? В крайна сметка Луис Енрике направи точно такава стъпка през 2018 година, когато все още беше сравнително млад треньор.

Съвременните треньори са импулсивни и непредсказуеми. Те могат внезапно да останат на мястото си, а могат и да започнат да се лутат, страхувайки се да не изпаднат от елита.

Кой ще наследи Гуардиола, Клоп, Анчелоти и Моуриньо така, както те навремето наследиха Липи, Капело, Фъргюсън, Венгер, дел Боске и Хитцфелд?

В епохата на Гуардиола негови основни антагонисти бяха Моуриньо и Клоп. Днес най-яркият му съперник е човек от собствената му школа — Микел Артета.

Шест години под ръководството на испанеца донесоха на Арсенал прогрес, структура и стил. Но не и титла във Висшата лига. Дори през миналия сезон, когато златото сякаш беше на една ръка разстояние, артилеристите бяха изпреварени от Ливърпул. Равенството с Брентфорд (1:1) намали аванса на Арсенал до четири точки 12 кръга преди края — и съмненията отново изплуваха.

Друг възпитаник на "университета на Гуардиола“ — Енцо Мареска — беше уволнен от Челси само шест месеца след като спечели Лигата на конференциите и световното клубно първенство.

Шави вече почти две години е без работа — титлата му с Барселона през сезон 2022/23, първата след ерата на Меси, бързо започна да се възприема като нещо даденост.

В съвременния футбол бъдещето стремглаво се превръща в минало.

Арне Слот за някои вече е пример за тази тенденция. Почетино така и не изгради бляскавата кариера, която му предричаха след финала в Шампионската лига с Тотнъм. Сари печелеше трофеи, но така и не повтори магията на Наполи. Вилаш-Боаш се насочи към административна работа, ставайки президент на Порто. Тен Хаг сега е технически директор на Твенте.

Рубен Аморим изведе Спортинг до първата титла в Португалия от почти двадесет години насам. Но, както и тен Хаг, той рискува да остане в паметта най-вече като треньора, който не успя да върне Манчестър Юнайтед към величието. Прави ли това от него слаб специалист? Разбира се, че не.

Но Юнайтед означава шум, натиск и прожектори. И този шум звучи по-силно от постиженията, които някога го направиха желан кандидат. В краткосрочен план е трудно да си представим, че той ще получи нов шанс във Висшата лига.

Проблемите, с които се сблъска Томас Франк и други треньори в опита си да се изкачат в рамките на същото първенство, повдигат въпроса: ще успее ли Андони Ираола от Борнемут да затвърди статута си на топ-треньор в по-голям клуб? Още повече че и той, и Оливер Гласнер от Кристъл Палас ще останат без договор през лятото.

Но преминаването в топ-клуб не е просто крачка напред. Това е друга реалност. Други изисквания. Друг натиск. Пресконференциите в малки зали внезапно се превръщат в събития с международни медии.

И в тази среда една неуспешна среща може да живее в мемовете по-дълго от цяла победна серия. Снимката на Аморим пред тактическата дъска след загубата на Юнайтед от клуб от четвърта дивизия. Лицето на Греъм Потър в безкрайни фотошоп монтажи. Чашата с логото на Арсенал в ръцете на треньора на Тотнъм. Днес репутацията може да се разклати по-бързо, отколкото се обновява потокът в социалните мрежи.

Добавете към това и европейските турнири — и методиките, които са работили перфектно в домашен режим, започват да дават дефекти. Именно затова изборът на старши треньор е най-трудното решение за всеки клуб.

Да, могат да се анализират цифри: надхвърлил ли е кандидатът очакваните точки, как е изглеждал отборът му спрямо бюджета за заплати и трансферните разходи. Но числата не отговарят на най-важния въпрос — на кого всъщност принадлежи успехът?

В Брентфорд успехът заслуга на Франк ли беше? Така изглежда прецени Тотнъм. Или пък това е резултат от изключителната клубна структура? Под ръководството на Кийт Андрюс, който до този сезон изобщо нямаше опит като старши треньор, тимът е седми и само на четири точки от зона Шампионска лига.

Брайтън е още по-показателен пример. Стабилността им във Висшата лига заслуга ли е на треньорите? На Хютън, Потър, Де Дзерби и Хюрцелер? Или е плод на системната работа на аналитичния отдел и селекционния процес, които оцеляха дори след напускането на ключови фигури?

Навремето Севиля беше континенталната версия на този модел. Унай Емери спечели три пъти Лига Европа, но извън Андалусия кариерата му вече не изглеждаше толкова безупречна. И ако Рамос или Мендилибар са успешни в Севиля, извън този контекст оценката им става по-сложна — дори ако Рамос беше последният треньор на Тотнъм, спечелил трофей преди Постекоглу.

И именно тук се крие основната дилема: къде свършва геният на треньора и къде започва силата на системата?

Поставете който и да е от тези наставници в по-токсична среда, претоварена с очаквания и без изградена структура, и бързо ще стане ясно, че да се очаква мигновен успех е наивно.

Затова, когато при един треньор всичко функционира, той не бърза непременно да сменя проекта. Тревата от другата страна невинаги е по-зелена. В друг клуб може да нямате властта и влиянието, които Диего Симеоне натрупа в Атлетико или Артета в Арсенал.

Много треньори осъзнават това и предпочитат стабилността пред риска. Оттук идва и усещането, че на пазара остават все по-малко наистина достъпни топ-треньори.

Клубовете от своя страна станаха по-предпазливи

Парадоксално е, но едновременно с това самите клубове станаха по-малко търпими към "силните личности“.

Преди треньорът-гений можеше да изгражда структурата около себе си. Днес се търсят треньори, които не излизат извън рамките: работят на тренировките, подготвят отбора за мачове, развиват играчите. Не спорят, не поставят условия, не претендират за контрол върху селекцията. Всичко това допълнително стеснява кръга от кандидати.

Дори толкова успешни специалисти като Антонио Конте – шампион в две държави с четири различни клуба – могат да бъдат отхвърлени като твърде сложни или твърде краткосрочни.

Клубовете искат стил, но без революции. Амбиции — но без сътресения.

Къде тогава свършва геният и започва системата?

Още една причина за дефицита на "очевидни кандидати“ е размиването на границата между личния талант и силата на клубната структура.

В съвременния футбол все по-често печели системата. А това прави търсенето на "гений-спасител“ по-скоро илюзия.

Млади има, но…

Разбира се, ново поколение треньори съществува. Артета, Мареска, Алонсо, Мота, Компани.

Но към тях отношението е различно. Те не се възприемат като фигури с мащаба на епоха — по-скоро като част от еволюцията на тактическите школи.

И ако се провалят в голям клуб, репутацията им се срива мигновено. Защото социалните мрежи не прощават и един провал може да остане в информационното пространство по-дълго от серия победи.

Епохата на гениите може би наистина отстъпва. Но това не е криза на футбола — това е неговата трансформация.

Преди успехът се асоциираше с една фигура край тъчлинията. Днес той все по-често се ражда от съвкупност: анализ, структура, управление, дългосрочна стратегия.

Може би бъдещият "топ треньор“ вече не е харизматичният лидер с ореол на непогрешимост, а гъвкав мениджър, вписан в система.

И главният въпрос вече звучи различно:

Не "кой е следващият Гуардиола?“, а "кой модел ще се окаже по-устойчив в новата реалност?“.