Нямам никаква идея откъде е дошла легендата за гордия капитан на мостика на потъващия кораб. Може би от романите за корсари и мореплаватели, в които писателите са се опитвали да дадат малко романтика на суровия морски живот, а и по някакъв начин да заинтригуват вниманието на своите читатели. По-късно историята ще покаже, че това не е точно така - в много битки през вековете, особено по време на двете Световни войни, капитаните са едни от първите, които са напускали кораба - спасявали са се, за да може след това отново да поведат своите хора.

Асоциацията с потъващия кораб не е случайна и тя интуитивно се появи покрай едно събитие, което се случи в българския футбол през седмицата. Което пишещите за родния спорт медии просто споменаха като факт и удобно пропуснаха, концентрирайки вниманието върху мача на Лудогорец.

Ивайло Петев подаде оставка от поста старши-треньор на националния отбор на България, за да оглави... Динамо Загреб.

От около 40 години се интересувам от футбол и за този период от време нямам никакъв спомен наставник на национален отбор да напусне поста си в т.нар. "мирно време" - без конфликти в съблекалнята и със своя работодател, и без провал в квалификации за голям турнир или на самия турнир.

В България и в частност в блатото наречено български футбол обаче е възможно всичко и едва ли някой вече се учудва на едно или друго събитие от родния фолклор - толкова са динамични и противоречиви нещата, че не ти остава време нито да заплачеш, нито да се смееш - просто теглиш чертата и натискаш копчето на дистанционното. В посока, където хората знаят какво е истински футбол.

Та случилото се през седмицата е повече от емблематично и показателно за дъното, което родният футбол е ударил. Соченият за един от най-перспективните треньори у нас прие поканата да оглави отбор, който дори не може да претендира, че е сред средняците в Европа!

Върхът в кариерата на всеки специалист е да води националния отбор на своята родина и презумпцията е, че това е мечтата на повечето специалисти. Петев получи този шанс и заедно с това огромен кредит на доверие, който нарасна неимоверно много след успеха над Португалия преди Евро 2016. След това обаче дойде онова 2:7 в Япония, а после и епичната победа над Люксембург.

Защо тогава трябва да се учудваме на напускането на треньора? На човека, който, намирайки се вътре в "кухнята", разбра за какво става дума и осъзна факта, че управлява не кораб, а хаотично сглобен сал. Отбор, в който няма футболисти. Няма и как да има, след като моделът на управление и развитие на родния футбол е сгрешен, след като в детско-юношеските школи се вихри корупция и много кадърни деца остават зад борда поради невъзможност да платят на световно подготвените си треньори, след като по поляните и градинките се вдигнаха молове и бетонни конструкции и за да играеш футбол трябва пак да плащаш, след като подрастващите предпочитат да "спортуват" с телефона в къщи...

За това и на Петър Хубчев ще се гледа като на чинийка за стрелба с ловна пушка, а вероятно постът в националния отбор ще стане най-черното петно в кариерата на немския възпитаник.

Впрочем, реалността, онази, "истинската" я видяхме вчера, когато младежите на ПСЖ разбиха младежите на Лудогорец с 8:1, при това французите играха с не повече от 2/3 от своя капацитет. Другата, "медийната" реалност е десет малки... пардон, десет тичащи бразилци в синхрон с мощните възгласи "Българи юнаци!". Няма нужда да си много умен, за да разбереш какво се случва.

Няма нужда да си много умен и за да знаеш, че само кораб може да потъне. Историята не познава потънал сал. Най-лошото, което може да му се случи е да се разпадне на части и да се разпилее по вълните.

И после - нищо.

Още ли се чудите къде е дистанционното?

P.S. Стискаме палци на Хубчев и Петев. Дано успеят в мисиите си.