Националният отбор на Мароко за второ поредно световно първенство се превръща в най-успешния африкански тим на Мондиала.

Ашраф Хакими, Исмаил Сайбари, Браим Диас, Аюб Буади – още сега са сред героите на Световното първенство през 2026 година.

И всички те... са родени и израснали далеч от Мароко.

"Чемпион“ разказва как северноафриканската държава превърна работата с диаспората си в Европа в ключов елемент от футболните си успехи.

Преди всичко трябва да стане ясно – това не е случайност.

Мароко ще играе на четвъртфиналите на Мондиал 2026 срещу Франция, а на предишното световно първенство през 2022 година стигна дори до полуфиналите.

На последното издание на Купата на африканските нации мароканците играха във финала срещу Сенегал.

Националният отбор до 23 години спечели шампионата на Африка, а още по-младата селекция на страната триумфира със световната титла при U20 през 2025 година, след като победи Аржентина с 2:0 във финала.

Освен това женският национален отбор на Мароко стана първият африкански тим, който дебютира на световно първенство през 2023 година и дори успя да преодолее груповата фаза.

Впечатляващо, нали?

И, разбира се, зад този невероятен възход стои огромна, макар често незабележима работа.

Само си представете – април 2015 година, Бретан. Под студения дъжд във френската провинция 38 футболисти до 16 години тренират заедно и едновременно се опознават, защото никога преди това не са се срещали. Двадесет и четирима са пристигнали от Мароко, а останалите 14 са деца на марокански семейства, израснали в Европа.

Чували ли сте някога за този лагер? Някой писал ли е за него?

Именно там обаче се решава съдбата на Ашраф Хакими.

Бъдещият десен бек на ПСЖ също е под този проливен дъжд – и тогава взема окончателното си решение.

"Открих го в Мадрид, когато беше на 11 години. Израсна в Хетафе. Запознах се със семейството му и поддържахме постоянна връзка. Първия път, през пролетта на 2014 година, Ашраф не успя да дойде в националния отбор, защото имаше училищен изпит. След това получи повиквателна за националния тим на Испания до 18 години и започна да се колебае.

Тогава Насер го посъветва да дойде в нашия тренировъчен лагер, за да може спокойно да вземе решение. Прекара няколко дни с нас, а след това каза, че ще играе за Мароко, защото там се чувства по-добре“, разказва с гордост скаутът на мароканската федерация в Испания Раби Такаса.

"Насер“ е Насер Ларке – бившият технически директор на Кралската мароканска футболна федерация.

Цялата стратегия за изграждането на "Атласките лъвове“ е негова идея.

"Ключът е ранният контакт. Трябваше да започнем много по-рано – още на 14-15 години. Затова създадохме национален отбор до 15 години. Играчите между 18 и 20 години вече бяха добре познати, особено най-добрите от тях. Но ако ги откриеш много по-рано, изграждаш тяхната лоялност за години напред“, обяснява Ларке.

Преди него мароканците или разчитаха на посредствени футболисти, които не получаваха повиквателни от европейските национални отбори, или предлагаха пари на вече пораснали играчи, родени в Лондон или Париж, за да сменят спортното си гражданство.

Самият Насер определя подобни практики като "безчестие“.

Неговият подход е различен – да убеди момчетата още като тийнейджъри, че никога няма да бъдат напълно "свои“ в Европа и че истинското им място е в родината на техните предци.

При Ларке всичко е изпипано до най-малкия детайл.

Лагерът в Бретан е само един от многото, в които мароканската федерация събира деца на емигранти и ги смесва с талантите от самото Мароко. Всяка стая е за двама – единият е израснал в Европа, а другият е от Африка.

Следват десетки юношески турнири – първо във Франция и Испания, а постепенно и в Африка, срещу други арабски национални отбори, където младите футболисти сравнително лесно могат да спечелят първите си трофеи.

Има и едно задължително правило – на всички детски лагери присъстват звездите на мъжкия национален отбор, за да вдъхновят бъдещите таланти да изберат именно екипа на "Атласките лъвове“.

"Беше изключително интересно. В различните възрастови групи можеше да чуеш седем или осем езика – немски, италиански, португалски, испански, нидерландски и френски. Това истинско културно богатство ми напомняше за Франция от 1998 година“, спомня си Патрис Бомел, помощник-треньор на Ерве Ренар в националния отбор на Мароко между 2016 и 2019 година.

И той изобщо не преувеличава.

В състава на "Атласките лъвове“ за Мондиал 2026 само шестима от общо 26 футболисти са родени в Мароко.

Още в първия си мач срещу Бразилия мароканците завършиха двубоя с единадесет футболисти на терена, които са родени извън страната.

Голмайсторът Исмаил Сайбари е роден в семейство на марокански гастарбайтери в Каталуния, но още като дете се мести в Нидерландия, където се развива във футболната академия на ПСВ.

Неуморимият централен полузащитник Билал Ел Ханус е продукт на школите на Андерлехт и Генк, а родният му език е френският.

А после идва и 18-годишният суперталант на Лил – Аюб Буади.

Ако преди французите гледаха през пръсти на действията на Мароко, този път ударът беше много по-болезнен.

Буади не е просто талант – той е смятан за най-обещаващия млад дефанзивен халф във Франция, а Transfermarkt го оценява на 50 милиона евро.

При това е и изключително интелигентен.

"Аюб беше от онези ученици, които карат учителите да се усмихват. Всеки искаше да му преподава. Такъв ученик е мечта – най-добрият във всички предмети. Средният му успех беше 18,5 от 20. Наистина уникален човек“, разказва директорът на училището му Ромен Нафтю.

Буади дори печели национален конкурс по ораторско майсторство между ученици от спортните училища, а наградата му е връчена лично от Еманюел Макрон на булевард "Шанз-Елизе“.

И именно този младеж – израснал в семейство от средната класа, а не в бедните предградия – през май избра да представлява родината на своите родители.

"Горд съм с решението си и изпитвам огромно облекчение. Ще представлявам своята страна – Мароко. Искам да дам максимума от себе си и да реализирам потенциала си в полза на отбора.“

Че думите му не са били празни, Бразилия разбра още в първия мач.

Във Франция вече все по-често си задават въпроса: къде грешим?

"Това е огромна загуба за нашия национален отбор. Аюб е изцяло продукт на нашата футболна система. Когато такъв играч избере Мароко и след това блести на Световното първенство, няма как да не си зададеш въпроси. Може би трябваше да бъдем по-настоятелни“, признава помощникът на Дидие Дешан – Ги Стефан.

А всъщност Нидерландия, Испания, Белгия и Германия страдат от стратегията на Мароко дори повече, отколкото Франция.

Стигна се дотам, че Браим Диас за първи път в живота си посети родния дом на майка си в Мароко.

"Трябваше да го доведем в страната, за да я почувства със собствените си очи. Признавам, че бях ужасно притеснен. Все пак говорим за футболист на Реал Мадрид! Това е едно от най-трудните решения, които един играч може да вземе“, спомня си бившият селекционер на "Атласките лъвове“ Уалид Реграги.

Какво последва?

"Винаги вземам решенията със сърцето си и този път не беше различно. Аз съм на 100 процента испанец и на 100 процента мароканец. Да, израснах в Испания, но корените ми са в Мароко. Ако вкарам гол на Испания, естествено ще бъда щастлив, но бих предпочел да отбележа на някой друг.“

Диас избра Африка, а на Мондиал 2026 вече постави нов рекорд за африкански футболист с четири асистенции на едно световно първенство.

Този отбор на Мароко можеше дори да мечтае за световната титла, ако не беше един особено болезнен отказ.

През лятото на 2023 година Ламин Ямал – син на мароканец и майка от Екваториална Гвинея, роден в Каталуния – каза "не“ на Мароко.

"Бях в дома му. Къщата беше обзаведена в типичен марокански стил. По стените висяха рамки със сури от Корана, а на масата беше подредена традиционна мароканска кухня. Когато видях всичко това, си казах, че имаме реален шанс“, въздиша Раби Такаса.

За щастие на Испания родителите на Ямал са разведени, а майка му категорично не желае синът ѝ да играе за страната на баща си, с когото няма добри отношения.

Освен това Ламин се сближава със своя агент Иван де ла Пеня, който го насърчава да избере Ла Роха, както и тогавашният треньор на Барселона Шави Ернандес.

Такаса приема поражението философски:

"Когато си на 15 години, а самият Шави ти разказва как е спечелил Световното първенство, европейската титла и какво означава Златната топка… това прави избора много по-труден.“

В Мароко обаче и до днес го наричат със собствената му версия на името – Амин Джамал. Самият Ямал понякога посещава заедно със своите близки Лараш – родния град на баба си Фатима. Разказва се, че там вече има няколко стенописа в негова чест, макар и далеч по-малко от тези, посветени на Ашраф Хакими.

"А какво очаквахте? Познавате ли поне един испанец на име Джамал? Той е мароканец. Пожелаваме му успех“, казва президентът на Мароканската футболна федерация Фаузи Лекджаа.

В крайна сметка дори без Ямал той успява да изгради изключително силен национален отбор.

Видяхте ли кой отбеляза спасителния гол в 91-вата минута срещу Нидерландия? Огромният Иса Диоп – син на сенегалец и мароканка, израснал във Франция. През 2019 година той казваше:

"Аз съм французин, роден съм във Франция и Франция ми даде всичко. Да играя за друг национален отбор само защото не ме викат във френския, би било лицемерие от моя страна.“

Днес обаче той целува емблемата на Мароко и нарича страната свой дом.

Междувременно нападателят на Олимпик Марсилия Амин Гуири, който е израснал край Лион, избра да играе за Алжир.

"Гледах Мароко на Световното първенство през 2022 година и си казах: защо пък аз да не играя за Алжир?“

Нещо определено се променя – и от двете страни на Средиземно море.

Някога всичко беше различно.

Зинедин Зидан, Карим Бензема, Хатем Бен Арфа и Самир Насри никога не са се колебаели за кой национален отбор да играят, до голяма степен защото африканските селекции тогава бяха далеч от световното ниво.

"Маруан Фелаини дойде в Мароко по собствено желание, но никой не му създаде нормални условия. Сам си плати самолетния билет, а треньорът дори му каза, че е по-подходящ за баскетбол. След това избра Белгия“, спомня си Насер Ларке.

Подобни истории има и при Адил Рами, и при Насер Шадли.

Новото поколение обаче вече вижда съвсем различна Африка – по-богата, по-модерна и много по-привлекателна.

През 2019 година в Мароко беше открит футболният център "Мохамед VI“, чиито условия не отстъпват на прочутия Клерфонтен, а повечето треньори са привлечени от Европа.

Паралелно с това федерацията построи или модернизира 20 стадиона, отговарящи на международните стандарти, както и още 200 тренировъчни терена с изкуствена настилка в цялата страна.

Черешката на тортата са 13 регионални футболни академии, които подбират най-талантливите деца за националния тренировъчен център.

Тези инвестиции все още не са донесли максималния си ефект, но например Азедин Унахи, който отбеляза два гола срещу Канада, е именно продукт на тази система.

Освен това модерната инфраструктура впечатлява младите футболисти, родени в Европа. Ако преди 15–20 години посещението в Казабланка можеше да бъде културен шок, днес ги посрещат стадиони, тренировъчни бази и фитнеси на същото ниво като тези във Франция.

А като допълнение – всички около тях изглеждат като тях, говорят като тях и се молят по същия начин.

Именно заради това ново, топло усещане за принадлежност децата на мароканските емигранти са готови да дадат всичко за националния отбор. В това се крие една от най-големите сили на Мароко.

Сега остава само въпросът колко време ще мине, преди и останалите африкански държави да поемат по същия път.

А за Европа това е сериозно предизвикателство. Защото изглежда, че Старият континент все още не знае как да реагира в този нов свят, в който Франция направи всичко възможно за Аюб Буади, а той без колебание избра да обърне гръб на "петлите“ и да облече екипа на Мароко.