В сряда вечер Барселона постигна стратегическа победа на "Камп Ноу", с която широко отвори вратата си към финала на Шампионска лига, където ще срещне Аякс или Тотнъм. Напълно е редно да се запитаме: справедлив ли е резултатът 3:0 и не заслужаваха ли мърсисайдци нещо повече в тази среща? Резонен въпрос с оглед на абсолютното доминиране на гостите между 30-та и 60-та минута (повече владение на топката, 6:0 на удара, 2:0 положения за гол и обсада на вратата на каталунците). Впрочем, този въпрос си го задавахме и след мача с Манчестър Юнайтед на "Олд Трафорд" и дори след реванша с "червените дяволи". Защото тази Барселона няма нищо общо с онази отпреди десет години, когато унищожаваше всеки един съперник за сметка на фирмения си футбол. Футболът на сегашната Барселона може да не се харесва на много от феновете на каталунците, но както никога досега той е ориентиран върху резултата. Може да го назовем практичен, солиден или каквото и да е друго, но най-доброто определение е друго.

Прагматизъм - това е новото оръжие на каталунците.

Оттук следва да продължим с въпросите: Откъде сегашната Барселона намери смелостта да изневери на традициите и да играе по друг начин? Може би трябва да погледнем миналия сезон, когато Рома разгроми "блаугранас"?  А може би още по-рано, когато в предишните стадии на четвъртфиналите в главния европейски турнир явният фаворит  отпадаше от Атлетико и Ювентус?

С други думи, превръщането на романтична Барселона в прагматично чудовище изглежда напълно обяснимо. В офиса на клуба постепенно  разбраха, че следващият Пеп Гуардиола не трябва да се чака, а новите Андрес Иниеста и Шави скоро няма да се появят. По-нататък ситуацията само ще се влоши, защото не е далеч времето, когато Лео Меси ще напусне сцената на големия футбол. Разбира се, невъзможно е да се подготвиш за оттеглянето на живата легенда и най-добър футболист в съвременния футбол, но можеш поне да минимизираш рисковете, за да не се превърне отборът в испанското копие на Милан.

Към  такава трансформация Барселона се придвижваше  доста време според футболните мерки. И не без съпротивата на фенове и лоялните испански журналисти. Още  Луис Енрике бе критикуван за това, че пренебрегва механизма на взаимодействие между футболистите и залага на индивидуалните умения на триото МСН. Ернесто Валверде, който го замени, постъпи още по-крайно, напълно изоставяйки  всички инструменти, които направиха каталунците един от най-добрите отбори в историята на световния футбол. Валверде без много шум  отхвърли културната идентичност на Барселона и наследството на Йохан Кройф и Пеп Гуардиола. И съответно, специалистът си спечели още повече недоброжелатели.

Сега Барселона не се опитва непременно да установи контрол върху топката, даже в определени сегменти от срещите не поглежда към чуждата врата и във важните мачове рядко ще видим обсада на чуждото наказателно поле с  многобройни комбинации, които водят до гол. Сега играта на каталунците е насочена към търсене на слабостите на съперника, оперативна реакция на действията на противника и на индивидуалните показатели на Меси. Въобще, зависимостта на Барселона от аржентинеца придоби космически размери. Някои смятат, че това е заради отсъствието на идеи у Валверде. И тук идва още един въпрос: наистина ли сегашният кормчия на "блаугранас" работи без план и е специалист от средна ръка, когото Барселона не заслужава?

Ако се вгледаме в действията на Ернесто по време на двубоите, веднага ще получим и отговор на това питане. Например, когато Юнайтед натисна в първия мач, треньорът веднага извади Филипе Коутиньо и Артур, отчитайки неумението им да се защитават. Валверде проведе двойна смяна и пусна в игра Серхи Роберто и Артуро Видал, в движение променяйки схемата на 4-4-2.

Или да вземем мача с Ливърпул. Барса в Примера дивисион провежда атаките си 35% отляво, 34% отдясно и 31% през центъра. Но срещу англичаните това съотношение се промени на 2:1 в полза на левия фланг. На практика домакините не използваха фланга на Серхи Роберто. И това е така, защото Валверде си бе прочел домашното преди мача - Мохамед Салах рядко се спуска до своята врата, често се движи напред без топка и остава на висока позиция в случай на контраатака, а това дава по-голяма свобода на непосредствения съперник. В дадения случай това намери отражение в асистенцията към Суарес. На другия край Садио Мане по-традиция по-добре се отбранява и за това Серхи Роберто не се впускаше често напред, а в дадения случай Жорди Алба получи по-голяма свобода - или в началото на атаката или в нейния процес. Това от своя страна доведе до двойно натоварване (заради присъствието на Коутиньо) на отсъстващия няколко месеца Джо Гомес и съответно появата на дисбаланс в подреждането на гостите.

В интерес на истината сблъсъкът Ливърпул - Барселона не е приключил. Мърсисайдци са ранен, но не и убит звяр. Особено страшно ще стане за каталунците, ако получат гол в самото начало на реванша. Последният въпрос, който можем да си зададем е: кой от съперниците ще прояви повече прагматизъм в действията си - раненият звяр или прагматичното чудовище? Защото съвременният футбол е немислим без прагматизъм.

Отговорът ще получим на 7 май.