Наскоро във FUTBOL TV имаше една анкета свързана с мача България - Естония. На въпроса: „Ще бием ли Естония?", отговорите бяха: „1. Няма да бием. 2. Да, ще ги бием, но на белот". Иронията си личеше отдалече, но как да бъде другояче, след като мачовете на националния ни отбор отдавна предизвикват вълнение само у Боби Михайлов и неколцина други около него. Особено след онова 1:4 срещу Кипър, белязало началото на края на ерата на Хасковския специалист и Големия Ловец и станало емблематично за свободното падане на българския футбол.

Колкото и банално вече да звучи, но хората в страната сякаш се примириха, че няма да доживеят и видят нещо подобно на отбора, който в средата на 90-те години направи чудеса в Америка и Европа. „Толкова си можем" каза Пламен Марков, когато си тръгваше от националния. От тогава тази фраза си важи в пълна сила. Има хляб в някои момчета, има и такива, които за нищо не стават, а Матеус каквото и да се опитва да промени, ефектът ще е същия. Истината е, че това е нивото на българския футбол в момента. Малко по-розови бяха нещата с Бербатов, но едва ли в скоро време ще се намери негов заместник, поне не и докато играеш за Газиантепспор.

Основният извод, който можем да направим от несериозната контрола с Естония е, че мениджърските интереси си остават и в националния отбор продължават да се викат недоразумения. Явно мениджърите намериха цаката и на Лотар. Как да си обясним с какво нападение излязохме? С какво право доказани некадърници като дуото от Израел Макриев и Рангелов заслужават да носят трибагреника, след като показаха, че нямат никаква идея как могат да създадат голови положения, а първия може да бъде надбяган от старец? Халфовата ни линия пък беше оформена от резервата на Касъмпаша Хичо, ловеца на фолкдиви Благо и Чавдар Янков, като и тримата не само не захранваха с топки нападателите ни, но и бяха толкова плахи, че със сигурност имат нужда някой да им лее куршум. В същото време къде останаха Гаджев, Златински, Тонев, Дяков? В крайна сметка видяхме в защита Иван Иванов, който направи дузпа, видяхме, че в средата на терена футболистите ни не са сработени, а в атака го нямаше разнообразието и остротата, а без тях само ще сънуваме победа над Швейцария. Тревожно!

И другият момент е, какво търси националния ни отбор в Анталия? Защо срещата не се игра в София или някъде другаде в България, а точно в Анталия, където отборите излязоха пред празни трибуни? Някак си несериозно звучи това, както впрочем и полученият след четири дузпи резултат 2:2 срещу отбора на прибалтийската държава. А съмнително, че същите съдии свириха преди това мача Латвия Боливия и отсъдиха три дузпи, за да го докарат до 2:1. Смешното в цялата работа е, че никой голям не иска да рита срещу нас - Матеус ще избира следващата контрола измежду Малта, Казахстан и Турция. А михайловите вълнения продължават.