"Дано нашите противници от Световната купа не четат това, защото сега ще ви разкажа какво точно направи нашата малка страна толкова успешна.

Но първо трябва да обясня малко за Исландия. Защото забелязах, че сега, когато се срещам с хора, те казват: "О, вие сте от Исландия? Това е толкова готино. Северно сияние! Да човече!"

След като Европейското постави страната ни в светлината на прожекторите, изглеждаше сякаш всички започват да пътуват до Рейкявик на почивка.

Но аз не съм от ваканционната част на Исландия.

Аз съм от северната част на Исландия.

Ако се опитате да намерите моя град на стари карти, там просто пише: "Ей тука има ледени дракони".

Градът ми е място, наречено Акурейри, с около 18 000 души. Нямаше какво друго да направя там, освен да играя някакъв спорт, затова започнах да играя футбол. Разбира се, мечтаех да стана "про". Но имаше два проблема.

Първо, можех да играя само през лятото. Виждате ли, през зимата, терени бяха покрити с... хайде, всички да кажат заедно! Предположихте правилно: лед и сняг. И не говоря за този вид зими, които имате в Англия, където няколко сантиметра сняг причиняват паника. Говоря за истинска зима. Няколко метра сняг. Минус 10°. Четири или пет часа слънчева светлина на ден.

Гледал ли си Игра на тронове? Е, тогава ще схванеш идеята.

Така че през зимата играех хандбал вместо това. Но това не реши втория ми футболен проблем. Виждате ли, когато снегът най-накрая се разтопи, аз не играех на трева. Този вид лукс беше запазен само за старшите играчи.

Така че трябваше да играя на чакъл.

Сериозно.

Безопасно е да се каже, че не беше идеално. Един ден се върнах у дома с ужасяващa рана на крака и майка ми беше шокирана. Разбира се, всичко, което бях направил, беше да вляза на шпагат, но бихте помислили, че съм се бил с мечка!

Отборът, за който започнах да играя, се наричаше Тор, кръстен на бога на гръмотевицата. (Аз не си измислям - можете да попитате майка ми.) И аз исках да бъда футболист толкова много. Правех тези спринтове, ходех на фитнес... основно работех като луд. Но аз също знаех, че всички шансове са срещу мен. Продължавах да си задавам въпроси и не ми харесаха отговорите.

Арон, колко професионални футболисти са тръгнали от Акурейри?

Не много.

И колко добър можеш изобщо да станеш, като играеш само през лятото на чакъл?

Вероятно не е много.

Но избрах да пренебрегна фактите. След това дойде промяната на съдбата. Виждате ли, преди години Исландската футболна асоциация инвестира много в тези закрити зали с изкуствена трева. Изведнъж всяко дете в Исландия можеше да играе футбол през цялата година.

Разбираш ли колко голямо нещо беше за нас това? Цяла година!

Разбира се, веднага се преместих в местната си зала. Това стана като моята стая. Често трябваше да ме изхвърлят през нощта. Но все още имах този умствен блок. Това, което искам да кажа е, че никой не вярва, че можеш да спечелиш нещо като футболист от Исландия. Всъщност, веднъж, играч на националния отбор ми разказа история за това как той казал на треньора си, че е мечтаел да играе на Европейско.

"Това е приятна мисъл", казал треньорът. - "За жалост си от Исландия."

Доста депресиращо, нали?

Лично аз не позволих това да ме притеснява, но знаех, че трябва да напусна Исландия за да се развия като играч. Така че, когато имах възможност да се присъединя към АЗ Алкмаар, в Холандия, грабнах шанса. Бях на 17 години. И, човече, беше тежко. Футболът беше на друго ниво. По време на първата си тренировка четири пъти вкараха топката между краката ми. Бях толкова засрамен, че мислех да се кача на първия полет обратно към Исландия.

Но най-трудната част беше да напусна семейството ми. Прекарах първите два месеца в хотел, обаждайки се на майка ми, плачейки, казвайки, че наистина не искам да правя това. За щастие, семейството ми ме насърчи да продължа, а дълбоко бях все още склонен да го направя.

Предполагам, че всичките ми сълзи се отплащаха, защото 18 месеца по-късно получих повикване за старши отбора на Исландия. Те играеха приятелски мач срещу Беларус в Малта и трябваше да се кача веднага, за да стигна навреме. Само аз нямах кола. През първата си година в Холандия карах велосипед навсякъде, защото не можех да си позволя нищо друго.

Знаеш ли какво направи майка ми? Тя ми купи скутер.

Червен скутер. Изглеждаше по-скоро като мотоциклет, което според мен беше гъзарско. Аз всъщност станах доста привързан към него. Така че, когато ме повикаха в националния отбор, закопчах раницата си, сложих каската и заминах на гарата, където взех експресния влак до летището.

Благодаря за това, мамо.

Така че аз заминах и изживях моя мечта, играейки за Исландия, и това е невероятно. Връщам се в Холандия, а аз все още съм в облаците. Аз летя. Сега съм голям футболист, нали? Е, излизам извън гарата, за да взема скутера си от паркинга, където го паркирах... и какво виждам?

На самото място, където моят скутер трябваше да бъде, нямаше нищо друго освен една гума с верига, обвита около нея.

Някой беше откраднал проклетия ми скутер, докато бях в Беларус.

Майка ми просто се засмя, но ви казвам, че бях истински разстроен! Този грабеж наистина ме свали на земята бързо.

Няколко години по-късно бях част от групата, която се класира за под-21 годишните на Евро 2011 в Дания. Това беше голяма работа, защото Исландия никога не беше направила това. Докато стана време за квалификациите за Световната купа през 2014, много от нас от отбора под 21-годишна възраст станаха част от старшите.

Разбира се, дори и с тези млади таланти никога не трябваше да стигнем до Световната купа.

Хората винаги казваха: "Исландия? Ба, в Исландия няма много играчи от световна класа."

Но всъщност, с 330 000 души, които живеят там... нямаме много играчи по принцип, точка.

Така че трябваше да сме умни за начина, по който играехме. И тук дойде нашият бивш треньор Ларс Лагербак.

Когато погледнете към Ларс, той не изглежда да е плодотворен треньор. Той е много подценен. Но, човече, той знае какво прави. Когато пристигна през 2011 г., започна да провежда тези срещи за това как се защитаваме. Те бяха дълги и честно, изключително скучни. Просто, толкова скучни. Но Ларс продължаваше да го прави. Позициониране. Корнери. Тъчове.. нищо от забавните неща. В тренировките играехме нападатели срещу отбрана, само за да можем да работим за нашата отбранителна система на игра.

С този колективен дух, стигнахме плейофи и се изправихме срещу Хърватия. И когато направихме 0:0 равенство у дома... честно казано, мислех, че имаме шанс. След това в Хърватия, когато поведоха с 1:0, но един от тях беше изгонен, ние просто се нуждаехме от един гол. Едно попадение. Бяхме толкова близо...

Но не успяхме.

Хърватия спечели с 2:0.

След това съблекалнята ни беше като гробище. Не само защото не бяхме спечелили, а защото не бяхме играли добре. Но тогава някой каза: "Ами... нека просто да се класираме на Еврото!"

Аз все още не знам кой го каза, но си спомням, че си мислех, че е прав. Е*и го. Нека просто да преминем към следващата цел.

Така че това направихме. Започнахме да работим още по-усилено. И в тази квалификационна кампания за Евро 2016, ние просто ставахме по-добри и по-добри. Феновете ни бяха и огромна част от това. Когато играхме с Холандия у дома през октомври, спомням си, че поведохме с 1:0, а стадионът се затиши за малко... и после...

БУМ, БУМ, ХУУ!

Обръщам се. Какво беше това? Приличаше на звук от удар на гръм.

БУМ, БУМ, ХУУ!

Тръпки тръгват по гръбнака ми.

БУМ, БУМ, ХУУ!

Виждате ли, това беше първият път, когато нашите фенове направиха известния "Viking Clap". Можем да играем само пред 10 000 души, но когато правят това пляскане... човек, това се чувства като 100 000 души.

Тази вечер погледнах някои холандски играчи и си помислих: "Уау... Те трябва да чувстват това."

В края на квалификациите имахме нужда от точка у дома срещу Казахстан, за да станем най-малката нация, която някога да стига Еврото. Този мач беше борба. Аз дори бях изгонен. Но когато взехме това 0:0 равенство... Полудяхме. Спринтирах на терена със сакото си. Направихме Viking Clap толкова силно, че цялата Исландия трябва да го е чула. И когато отидохме на един площад в Рейкявик по-късно тази нощ, видяхме, че десетки хиляди хора ни чакат.

В такъв момент осъзнаваш, че наистина си направил страната си горда, сещаш ли се?

Разбира се, квалификацията беше едно. Самият турнир? Кой знае? Много хора смятаха, че ще бъдем щастливи, просто да не ни унижат.

Това е смешно, защото мога да си спомня точния момент, когато разбрах, че имаме нещо специално. Това беше след тренировка точно преди турнира, когато дойде до мен Ейдур Гудьонсен.

Той каза: "Знаеш ли, Арон ... наистина не бих искал да играя срещу нас."

Казах: "Какво искаш да кажеш?"

Той каза: "Е, няма място. Исках да пускам тези пасове и исках да създам шансове... Но просто не можех."

И това е момента, в който ми светна. Защото, ако не знаеш, Ейдур е футболен цар. Играл е за Пеп Гуардиола в Барселона - играл е с Роналдиньо и Меси. По принцип, ако Ейдур казва, че имате голяма защита, наистина имате голяма защита.

Започнахме с Португалия. И всички говореха за това, което Кристиано Роналдо щял да направи с нас. "Колко ще вкара? Два гола? Хетрик?"

Така че, когато взехме равенство 1:1... е, португалците не бяха щастливи.

Разбира се, ние отпразнувахме. Тогава видях, че Роналдо ни критикува, че имаме "манталитет на малка държава".

И аз си помислих: "Чакай, никога не сме били на този етап. Ти си го правил много пъти. Ние сме Исландия. Разбира се, че ще се гордеем!

Направихме само равен с Унгария след това, така че имахме нужда от точка срещу Австрия в последната групова среща. Те трябваше да спечелят. Както обикновено, защитавахме се добре. Така беше 1:1 след 90 минути... Те оказваха натиск върху нас... Изчистихме един корнер, започнахме контраатака .... И ВКАРАХМЕ!

Арнор Траустасон вкара! 94-та минута! Исландия преминава към директните елиминации!

Невероятно…

Предполагам, че може да сте видели клипа на коментатора на исландската телевизия, който полудя като вкарахме. Това стана известно видео и не е чудно. Искам да кажа, че този човек наистина изтрещя. Той крещеше и плачеше, изгуби гласа си.

Но истината е, че всички в Исландия се чувстваха така. Не само играчите и феновете - а и хората вкъщи. Ние всички бяхме побеснели.

Докато празнувахме на терена, аз отидох да търся барабаниста в групата на феновете на Исландия. Аз го познавах, затова му дадох знак... Той каза на всички да бъдат тихи... и след това направихме най-известното ни изпълнение на Viking Clap. Никога не сме го правили така, заедно с феновете и играчите.

Това беше просто чиста, спонтанна радост.

БУМ, БУМ, ХУУ!

Бяхме толкова спокойни преди мача срещу Англия на осминафинала. Бяхме достигнали нашата цел - всичко останало беше бонус. Всъщност имахме допълнителна мотивация, защото всеки в Исландия обича Висшата лига - те показват всеки мач по телевизията. Буквално. Така че сега имахме този голям шанс да победим нашите герои. И в случай че някой не беше напълно готов за това, Ейдур даде реч.

Той каза: "Готови ли сме? Искаме ли повече? Още ли сме гладни?"

Можете да си представите рев на отбора в отговор.

Това беше обратното на Англия, мисля. Почти съжалявах за тях. Те бяха под толкова голям натиск и напрежение,  и това личеше. Те правеха прости грешки, като погрешно правеха основни неща... Знаеха, че ще са в беда, ако загубят от Исландия.

Всички говореха за слабата Англия, но гледайте отново мача. Вижте как сме организирани. Ние бягаме. Затваряхме пространствата. Покривахме се един друг. Това, което беше казал Ейдур след онази тренировка, беше правилно: "Наистина е ужасно да играеш срещу нас."

Когато играта приключи, аз се спуснах към феновете ни толкова бързо, че забравих да се ръкувам с английските играчи. Така че, ако четете това... съжалявам!

И тогава... е, знам, че това може да звучи странно, защото аз съм този исландец с всички тези татуировки и брада и всичко това. Но докато ние празнувахме, исках да заплача. Честно. Когато направихме Viking Clap с нашите фенове, тръпки вървяха по гръбнака ми.

Трябва да призная, че ни отне известно време да се върнем на земята след този турнир. Но успяхме да го направим. На следващата среща на отбора ни Хаймир Халгримсон ни разтърси обратно към живота. Той беше първият треньор на Ларс по време на Еврото, но сега, когато Ларс беше заминал за работа в Норвегия, той беше начело.

Неговото послание беше просто.

Никога не сме стигали Световна купа в нашата история.

Така че... Защо не можем да го направим?

Имам предвид, бихме могли да кажем: "Ние сме малка Исландия. Никой не очаква от нас да се класираме. Няма да окажем никакъв допълнителен натиск върху себе си."

Но нямаше начин да се случи това. Това просто не сме ние.

Всъщност в Еврото вече бяхме изпратили хора да разузнават нашите опоненти, от квалификациите за Световното първенство. Това ви казва нещо за нашето мислене. Искахме повече.

Някои от нашите играчи наближават края. Ние сме в края на 20-те и началото на 30-те си години и знаем, че скоро ще трябва да отстъпим на по-младите играчи. Ето защо е толкова важно да предаваме ценностите, които са ни направили успешни. Искам да кажа, че можем да отидем в Русия и да се опитаме да играем като Барселона. Но какъв ще е смисълът? Ще бъдем лошо копие. Определено бихме били по-лош отбор.

Исландия не е това. Никога не е била.

В известен смисъл виждам нашия стил като символ на Исландия. Просто погледнете някои от нашите играчи - имам предвид, може би не сме най-технични. Може би не сме най-красивите за гледане. Но бихте ли искали да се биете с нас? Не мисля.

Ние сме единни. Ние сме корави. Ние не се страхуваме от нищо.

И това е урокът, който искам да предам на нашите млади играчи в Русия. Искам да разберат, че ако работите упорито и ако имате момчета, които са склонни да се подкрепят, всичко е възможно във футбола. Всичко.