"Има един специфичен шум... все още мога да го чуя днес ако затворя очи. Това не бяха пробните сирени, които бяхме свикнали да чуваме. Беше различно - като пищене. Нещо като звук от филм. Някак това звучеше смразяващо. Моите приятели и аз обърнахме колелетата си и тръгнахме бързо към вкъщи.

Бяхме само на няколко пресечки от нашата улица, когато чухме нов шум, голяма експлозия, и погледнахме към небето... и видяхме, че самолетът пада на земята.

От него излизаше огън. И черен дим. Премина през облаците, после зад дърветата, а след това изчезна.

Беше военен самолет, свален над Белград, недалеч от дома ми.

Това беше животът в Сърбия в края на 90-те години.

Прибрах се вкъщи и седнах в стаята си за няколко часа, опитвайки се да разбера какво точно бях видял. Войната не беше продължила дълго все още. Когато започна, всъщност, аз бях щастлив - защото изобщо не разбирах. Знаех само, че отмениха ходенето на училище. Можех да прекарам повече време с приятелите си или с футболна топка в краката си.

Спомням си нощта, когато първите бомби паднаха. Бях на 14. Брат ми Никола и аз седяхме с майка ми в хола. Тя гледаше тази испанска сапунка - тя никога не пропускаше епизод. Имахме само един телевизор, затова седяхме там с нея, мълчаливо, объркани за това, което гледахме. Тогава портата пред входната врата започна да се тресе. Отново, отново и отново. Нямах представа какво се случва. По-късно тази вечер чухме по телевизията какво се случва: Белград бе бомбардиран.

Ние не напуснахме дома си в първите два дни. Опитахме се да заспим през ехото на експлозии на няколко километра, през звука на самолетите, през кошмарите. Просто си спомням много объркване около цялата ситуация, вероятно защото бях толкова млад. Но никой не знаеше точно какво да прави в нашия град. Това беше малко място във Войводина, всички познаваха всички. С течение на времето магазините отново се отвориха и се опитахме да продължим ежедневието си. Искам да кажа, какво да правим? Но това беше просто... странно. Липсваше ми училище. Имах твърде много свободно време, което никога не съм мислил, че ще кажа.

Баща ми беше продавач в магазин, а майка ми работеше за малка компания - затова брат ми и аз имахме къщата за себе си. Прекарахме дните си в двора, с топка и дървена порта - беше нашата врата. Беше малко крехка, но имаше тази част... точно в горния ляв ъгъл, където, ако можеш да удариш топката и това предизвикваше огромен шум. Това беше забавно за нас, защото ако наистина вложиш сила, съседите крещяха през прозореца: "Тези проклети деца ритат топка отново!"

Всеки път, когато заставах за свободен удар, целта ми беше да предизвикам моите съседи да се покажат отново над оградата и да ми крещят.

Така разбирах кога наистина стрелям добре.

Така че отново и отново... голяма засилка, ляв крак, хубав падащ лист. БУМ.

Исках да бъда Синиша Михайлович. Той можеше да ги бие. Той играеше в полузащита за Црвена звезда, големия клуб в Белград. Те бяха... легенди - отвъд легендите. Те спечелиха европейската купа точно преди да стане Шампионска лига през 1991 г. Бях само на шест години, но това беше огромен момент за спорта в нашата част на света. По това време вече имаше много политически вълнения и объркване, а в нашия град... не беше лесно. И за да видим, че в най-големия клубен турнир в света играчи като нас, които са израснали, както и ние, биха могли да имат успех - това беше огромно.

Като брат ми и аз пораснахме и тъй като войната стана по-голяма част от нашия живот, разбрахме, че футболът е възможност, която не можем да губим. Ние се натискахме един друг, борихме се. Бях конкурентен, може би твърде агресивен. Спомням си, че един ден бяхме вкъщи сами и се замислихме кой е по-силен, както правят момчетата. Така че замислихме тази идея: ще се затичаме от едната страна на стаята, ще скочим във въздуха - като че скачаме за удар с глава - и ще видим кой ще събори другия.

Искам да кажа, когато го казвам на глас сега... звучи глупаво. Но ние бяхме само тинейджъри! Това беше фаза.

Така че се наредихме на противоположните страни на стаята, като в един от старите филми на Джон Уейн или нещо подобно. Дванадесет крачки! Тогава се засилихме един срещу друг... а аз просто го унищожих. Той излетя във въздуха и веднага щом се удари в земята, започна да крещи...

- "Обади се на татко! Обади се на татко!"

- "Добре си, ставай."

- "ОБАДИ СЕ НА ТАТКО!"

Баща ни се появи и ние, разбира се, излъгахме. Казахме му, че Никола просто е паднал. Това не се получи. Баща ми го заведе в болницата и се оказа, че е счупил ключица.

Интересно беше да се обясни на медицинските сестри как се е случило.

Това бяха битките, които ме направиха твърд.

Във футбола просто исках да ставам по-добър и по-добър и по-добър. Мисля, виждайки какво е възможно през 1991г. с Црвена звезда, виждайки, че страната ми попада в отчаяние ... просто исках повече. Това желание никога не ме напусна.

Когато играх с Чукарички през 2004 г., друг отбор в Белград, имаше един момент, за който все още мисля днес. Играх с техния младши отбор в Холандия и имахме тази голяма, неочаквана победа. Точно след това ме повишиха с още пет играчи до старшия отбор по време на опита за промоция на отбора. На първата ни тренировъчна сесия отборът вече имаше 23 играчи, така че треньорът не беше щастлив да има повече, така че той ни караше да бягаме.

Той каза: "Отидете за пет обиколки в гората. Не се връщайте, докато не свършите."

Това бяха дълги обиколки. Спомням си колко е горещо, колко сме уморени всички. След четири обиколки едно от момчетата предложи да спрем навсякъде, защото никой дори не ни наблюдаваше. Другите се съгласиха, но аз не можах да разбера това. Не бях дошъл толкова далеч, за да не следвам инструкциите. Така че аз избягах последната обиколка колкото можех по-бързо. Завърших, без никой да вижда. Почти припаднах. Не направих петата обиколка за да впечатля моите съотборници или треньор - това беше за мен. Това съм аз.

Ако някога правят филм за мен, включете тази сцена, моля.

През 2007 г. се преместих в Лацио. Това беше първият път, когато можeх да подкрепяm финансово семейството си, което за мен означаваше всичко. Не мислех за трансфера като за голям успех или нещо подобно. Наистина мислех, че точно започвам. Трябваше да се боря за титулярно място от резерва и да спечеля голяма роля в отбора. Научих много в Рим и това съвпадна с повиквателната ми за националния отбор. Но си спомних обещанието, което бях направил на майка ми, когато бях на 12 години. Казах ѝ, че един ден искам да играя във Висшата лига на Англия. И знаех, че без значение какво, един ден ще отида там.

Възможността дойде от Манчестър. Сити градеше нещо страхотно, а Висшата лига тогава беше най-добрата лига. И повече от всичко, това беше възможност да се подобря. Това лято, преди да се съглася да се преместя в Манчестър, играх със Сърбия на Световното първенство в Южна Африка. Не се смятам за егоист, но за първи път наистина се чувствах така, сякаш играя за нещо, толкова по-голямо, отколкото отбора или мен самия.

Чувствах се като войник, почти. Имах дълг към знамето, екипа, хората, които са вкъщи. Защото знам колко сме горди. Знам откъде идва гордостта. Сърбите са преживели повече, отколкото хората от повечето други страни дори могат да си представят, така че когато имаме шанс да се покажем на света... ще направим всичко възможно да бъдем такива, каквито сме: бойци.

Резултатите не бяха в наша полза, но никога няма да забравя победата с 1:0 над Германия. Това беше доказателство, че ние сме футболна нация, че принадлежим към света на футбола.

Този турнир, въпреки че напуснахме в групите, ми даде увереност за Манчестър.

Считам времето ми като "гражданин" като един от най-красивите периоди в моя живот. Две титли от Висшата лига, една ФА Къп, две Купи на Лигата - няма да забравя тези. И, разбира се, дойде и най-добрия момент:

Всеки си спомня къде е бил, когато чу...

"АГУЕРОoooooooooooooooooooooooooo!"

Винаги ще имаме това.

Честно казано, все още смятам Сити моя клуб. Преди няколко месеца, когато Сити беше близо до титлата, с Един Джеко гледахме мача на Манчестър Юнайтед с Уест Бром в автобуса на нашия отбор по пътя към нашия мач. Юнайтед загуби, което е смешно, защото Уест Бром беше последният в лигата. И Манчестър беше син, отново. За нас беше хубав момент. Ще си спомням тези фенове завинаги, а клубът има специално място в сърцето ми.

Сега съм отново в Рим. И се чувствам малко като в 2010 г. отново. Готов съм да отида да представя Сърбия на друга Световна купа, със съпругата ми Весна и двете ни деца в Италия, които да ме гледат. Родителите ми все още са в Сърбия и няма да идват в Русия, защото, е, не им позволявам. Майка ми посети четири мача в живота ми и аз загубих всеки един, така че ѝ е забранено. И баща ми става твърде нервен и трябва да пуши по пет цигари по време на мача - той трябва да е у дома.

Но аз ще бъда там и Сърбия ще бъде там. Спомням си болката от загубата в групите преди осем години, не искам да го чувствам отново. Сега имам капитанската лента и чувствам отговорността да бъда водачът, от когото се нуждаем - този, който мечтаех, че мога да бъда.

Мисля, че имаме шанс, защото летяхме под радара. Вероятно нямате представа какво да очаквате от нас, нали?

Харесва ни по този начин. Вероятно не знаете колко креативен е Сергей Милинкович-Савич или колко талантлив е Душан Тадич, и това е добре. Ще направим всичко възможно да ви покажем. Защото такъв шанс за нас да представяме Сърбия отдавна не е идвал. Много от играчите в нашия отбор си спомнят войната, помнят бомбите, помнят сирените - знаем какво е изстрадала страната ни за да стигне до тук. И от този конфликт дойде голямо облекчение, голяма възможност и страхотно поколение футболисти.

Всички ние бяхме част от това, всички ние си спомняме. И сега ще получим нашия шанс.