Винаги съм се чудел как да отговоря на въпроса- "Какво толкова харесваш във футбола?". По принцип, когато човек обича нещо, не знае точно защо. Замисляйки се какво толкова обичам в любимия си спорт, открих, че бившия играч на Нюкасъл Анди Харпър вече е дал отговор на този въпрос.

"Аз обичам футбола. Обичам естетиката на футбола. Обичам атлетизма на футбола. Обичам движението на играчите, дори странното поведение на треньорите. Обичам страстта на феновете - те са готови на всичко за своя отбор и за своята страна. Обичам шума и бръмченето на прожекторите, които осветяват терена. Обичам песните. Обичам начина, по който топката се движи. Обичам начина, по който отборите се наслаждават на късмета или страдат от него по време на даден мач или дори на даден сезон. Но това, заради което аз обичам футбола, е че той обединява хората, въпреки религиозните им различия, географските и политически разделения. Обичам факта, че за 90 минути в правоъгълно парче трева, хората могат да забравят всичко негативно, което се случва в живота им, да остане само чувството на надежда и радост по време на този празник на човечеството. Най-разнообразната, широко разпространената, всепроникваща и обединяваща култура, която познава човешкият вид е футболът и аз обичам факта, че пред олтара на футбола, човешкият род може да дойде на поклонение и да празнува."

Всяко прекрасно нещо, разбира се, си има и своя тъмна страна. Истината е, че няма светлина без мрак,няма добро без лошо, няма смелост без страх. Футбола, в най-чистата си и непринудена форма, съществува единствено при децата. Когато играеш с приятели пред блока или още докато си в детско-юношеската школа на някой отбор. Много професионални играчи твърдят, че са загубили страстта си към играта след като са станали професионалисти.

Следващата история е за другото лице на футбола, не онова невинно, детско... при възрастните всичко е по-сложно и фалшиво. При възрастните има много пари, различни интереси, мениджъри, фалш, задкулисие, черно тото. При тях не можеш просто да отидеш на стадиона и да се забавляваш, защото не е истинско. Какви романтици са само истинските фенове! Не гамените и агресорите. Не тези, които подкрепят силните на деня. А онези, от рядката порода, които обичат любимия си клуб и се чувстват като част от него. Като част от някаква кауза, която е по-голяма от тях.

Днес, на повечето стадиони в Европа, е напълно безопасно, модерно, но я няма романтиката. Връщаме се във времената, когато романтиката я е имало, но не е било безопасно по стадионите.

Годината е 1989. На стадион "Хилзбъро" се изправят отборите на Ливърпул и Нотингам Форест в полуфинален мач от Купата на Англия. Срещата започва в 15:00 часа, но след първия съдийски сигнал все още има фенове, които не са влезли на стадиона. Тогава полицията решава да отвори сектор "С" и огромна тълпа нахлува и се насочва към централните сектори 3 и 4. Секторът се препълва и феновете най-отпред са притиснати към 4 метровата ограда, но никой не забелязва какво се случва. Феновете започват панически да прескачат оградата и нахлуват на игрището за да се спасят от задушаване и премазване. Малка част от оградата рухва и на игрището се изсипва огромен поток от хора. Полицията и Бърза помощ не реагират адекватно. Полицаите дори правят кордон, покривайки ¾ от игрището, за да не могат феновете на Ливърпул да достигнат до тези на Нотингам. За разлика от органите на реда, които изобщо не разбират какво се случва, феновете на Форест се опитват да влязат на терена и да помогнат, но полицията ги спира. 700 души са ранени, 94 умират на стадиона и още 2-ма в болница.

След трагедията полицията в Южен Йоркшир приписва вината на феновете. В продължение на години те и видни политици подхранват медиите с лъжи, че "феновете нарочно са пристигнали късно на стадиона, били са без билети, крали са вещи от мъртвите и са пречели на органите на реда". Шефът на полицията издава наредба за пълно мълчание и версия с "пияни фенове без билети".

Години по-късно истината излиза наяве. Трагедията е вследствие от редица организационни пропуски. Полицаят Дейвид Дъкенфийл признава, че ако не е отворил входа за да пусне всички наведнъж, да не се е случило нищо. Огромна вина покрай организацията има футболния клуб Шефилд уензди, както и градския съвет в Шефилд. Интересно е, и как от Футболната асоциация позволяват полуфинален мач да се играе на стадион "Хилзбъро", след като той няма валиден лиценз за сигурност.

Сигурно някъде там, в някоя друга вселена има идеален спорт. Има място, където нирваната е пълна, място, в което я има романтиката и истинския футбол от 1989-та и сигурността и модерната инфраструктура на стадионите от 2015-та. Но нужно ли е това? Нали няма светлина без мрак, добро без лошо, няма смелост без страх. Всичко има две лица. Няма нищо перфектно и нищо не може да съществува без своята противоположност.

БОРИСЛАВ ОРЛИНОВ