Гледах снощи финала за суперкупата на Испания и си мислех, кога ли и ние ще имаме щастието да гледаме такива мачове на живо? Кога ли в България за този трофей ще се борят отбори като Пирин, Миньор, Сливен и прочие? Кога ли тази купа ще спре да се разиграва между два, три отбора?

Докато си задавах тези въпроси мачът свърши и изненадата ми бе огромна, когато започна награждаването. Футболистите получаваха медалите си и купата на терена. Нямаше каквито и да било трибуни, нямаше фоерверки, нямаше конфети. И като си спомних само преди няколко седмици каква бе подготовката за награждаването за същия трофей в България, как се гърмяха фоерверки, как се лееше шампанско, как ликуваха победителите, в главата ми изникна въпроса, „Нима испанците са по-зле от нас?”.

Защо ли при тях всичко е толкова обикновено, а при нас толкова пищно, все едно сме спечелили Шампионската лига? Нима те нямат финансовата възможност да си го позволят? Нима Меси, Анри и Пойол не заслужават същата чест като Петков, Топузаков и Рабех?

Толкова много въпроси, а отговора е един. В България всеки един успех, макар и за второразряден трофей, се счита за подвиг. А испанците явно са реалисти и знаят значението на тази така наречена суперкупа – тя е само за престиж.

Наистина преситжно е да имаш какъвто и да било трофей във витрината, но при нас нещата са толкова изкривени, че след победа в един такъв мач, който за повечето отбори е част от подготовката, се мислим за най-великите. Но после идват мачовете на истината в Европа и там ни разкриват, колко "велики" сме всъщност.

Димитър Ангелов