Скъпа Роксана,

Помниш ли как някой ми подари фалшива тениска на Манчестър Юнайтед, а аз собственоръчно написах на гърба "Ronaldo 7" с черен маркер? Тогава не знаехме какво е бедност или богатство. Просто бяхме щастливи.

Помниш ли дома ни в Абиджан, където под един покрив спяха двадесет и пет души? Мама искаше да гледа сериалите си. Останалите — филми. А аз всеки път се правех на заспал, а след полунощ тихичко се промъквах до телевизора. Намалях звука едва доловимо — някъде на две деления. Седях в тъмното, гледах футбол и мечтаех.

Помниш ли как възрастните ме виждаха да тичам из прахта и ме нарекоха Роберто Карлош заради силните ми удари? И помниш ли как това тайно ме дразнеше? Защото моят идол беше Кристиано Роналдо.

Помниш ли как заминах да играя далеч от дома? Бях само на девет. Интер Фут Суд Комое, почти до границата с Гана. Малко момче, съвсем само.

Не знам дали някога съм ти разказвал тази история, но с другите момчета ходехме в селото да крадем картофи, защото бяхме постоянно гладни. Имахме цяла "банкова операция“. Двама отвличаха вниманието на продавача, а останалите осемнадесет изтичваха от магазина с по два картофа.

Дори сега ми е смешно. Тези картофи не бяха особено вкусни. Но тогава ни се струваха най-добрата храна на света. Ха-ха. Може би затова варените картофи с олио и до днес остават любимото ми ястие. Напомнят ми за онези времена.

Помниш ли как получих първите си истински футболни обувки? Дори спях с тях. Като дете почти винаги играех с бели пластмасови джапанки. И знаеш ли какво? Когато се прибирам у дома сега, понякога все още излизам с тях на игрището. Такава ни е традицията.

Помниш ли как се прибирах у дома, а ти се караше на приятелите ми от квартала?

Ти им казваше:

— Защо спряхте да тренирате? Ян няма да ви купи коли. Работете още.

Ти беше на десет години. А се държеше вече като мой агент.

Помниш ли как седяхме и мечтаехме за Франция? Как ще се разхождаме по магазините. Как ще имаме собствен апартамент. Как ще стана богат футболист, ще купя коли, голяма къща, а ти никога повече няма да се тревожиш за нищо. Точно ти вярваше, че мога да стана новият Кристиано. Дори тогава, когато всички наоколо само се смееха.

Помниш ли как на петнадесет се преместих в САЩ да уча в гимназия? Страшно тъгувах за дома. Първите месеци почти не разбирах за какво говорят наоколо. Сложиха ме до едно френско момче и то се опитваше да ми превежда всичко, което казваше учителят.

Помниш ли как ти се обадих и ти казах:

— Няма да повярваш. Тук учениците спорят с учителите.

У дома дори не бихме посмели така да погледнем по-възрастните.

Помниш ли как не можех да повярвам, че след часовете учениците пушат? А ти се смееше и казваше, че звучи така, сякаш съм попаднал в някакъв американски сериал.

Помниш ли как ме караха на проби? В Борнемут. В Челси. В Рейнджърс. В Олимпиакос. В Кристъл Палас. Помня как след една тренировка дори Езе и Олисе дойдоха при мен. Казаха ми:

— Слушай, малкият, ти наистина си много добър.

Но договор така и не получих. Дори резервните отбори в МЛС не искаха да ме вземат. И най-лошото — така и не разбрах защо. Никой никога не ми обясни нищо. С всички дела се занимаваха възрастните. Просто ме возеха от страна в страна, от клуб в клуб. И навсякъде отговорът беше един и същ. "Не“.

След това визата ми изтече. Изглеждаше, че мечтата ми си отиде заедно с нея. Изпратиха ме обратно в Африка. Плакахме заедно. Но ти беше единствената, която не спря да вярва.

Няколко седмици по-късно подписах с Леганес. Тогава плакахме от друга причина. В онези времена още умеех да чувствам. Сега — не. Сега ми се струва, че напълно спрях да бъда човек. Откакто те няма, вътре в мен има само празнота.

Дори не съм сигурен дали заплаках в деня, в който ми съобщиха за смъртта ти. Просто бях в състояние на шок. Това се случи няколко седмици след дебюта ми за Леганес.

Кой изобщо дебютира на осемнадесет години срещу Реал? Всичко беше твърде невероятно. Истинска приказка. А след това тя се превърна в кошмар. Постоянно ми звъняха от вкъщи. Отново и отново. Честно казано, дори започнах да се ядосвам. Не разбирах защо всички толкова упорито се опитват да се свържат с мен.

Накрая вдигнах. И никой не се опита да подбира думите си. Знаеш как е при нас. Без излишни емоции. Просто...

— Сестра ти я няма вече.

— Какво?

— Тя почина.

— За какво говорите?

— На парти някой е сложил нещо в питието ѝ. Повече не се събуди. Тя си отиде.

Ти беше на петнадесет. Петнадесет. Така и не получих никакви отговори. И дори не знам дали искам да ги получавам. Може би е била завист. Може би в нашата страна просто се случват такива неща. Може би е можело да те защитя. Не знам.

Опитвам се да се доверя на Божия промисъл. Това е всичко, което ми остава. Не се опитвам да забравя. Защото знам, че никога няма да забравя. Мога само да взема тази болка и да я превърна в сила. Да работя още повече. Да постигна всичко, за което мечтаехме заедно.

Пиша това писмо, защото не мога да говоря за това на глас. Пиша, защото искам да знаеш: ще направя всичко, за да продължиш да живееш. Ще се погрижа името ти да бъде известно по целия свят. Всяко мое движение на футболния терен е за теб. Толкова много се промени, откакто се видяхме за последно... Просто нямаше да повярваш. Честно казано, понякога и аз самият не вярвам.

Знаеш ли кое е най-смешното? След дебюта срещу Реал си размених фланелката с Мбапе. Помниш ли как гледахме мачовете му по телевизията?

А ти казваше:

— Мбапе? Да, той е добър. Но брат ми е по-добър.

В едно нещо тогава грешах. Вече не искам да бъда богат. Защото виждам какво правят парите с хората. Понякога дори с най-близките. Когато играех за Леганес, изпращах почти всичко, което печелех, у дома. Впоследствие се стигна дотам, че парите започнаха да ме тежат. Постоянно се намираше някой, на когото му е малко. Някой, на когото му трябва още. И още. И още.

Сигурно всички са смятали, че вече съм милионер. Въпреки че тогава дори нямах собствено жилище. Живеех в базата. В стая без телевизор. Само футбол и сън. Футбол и сън. Никога не съм мечтал за голяма къща. Не съм мечтал за скъпи автомобили. Исках само едно. Да вложа всичко от себе си във футбола. Всичко — само за да покажа на света: сестра ми е била права. Ха... Това определено щеше да ти хареса.

Когато преминах в РБ Лайпциг, всички постоянно казваха, че закъснявам. Е, не точно закъснявах. Идвах навреме. Но в Германия "навреме“ означава, че вече си закъснял. Така че сама ще се досетиш какво се случи след това. Започнах да пристигам за всичко час и половина по-рано. За тренировки. За лагери. За срещи. За всичко. Бях толкова точен, че момчетата ми дадоха прякора "Германеца“.

Винаги правя всичко до краен предел. При мен няма полутонове. Винаги си ми го казвала. Знаеш ли, футболът сега е единственото място, където се чувствам като у дома си. Само там ми е спокойно. Само там мога да разговарям с теб. Понякога просто ми се иска да си наблизо и да мога да кажа:

"Успяхме“.

Всичко, за което говореше, се превърна в реалност. Брат ти играе за Кот д'Ивоар на световно първенство. Като Дрогба. Като Яя Туре. Като Жервиньо. За мен това дори не е просто футбол. Това е сцена. Моят шанс да покажа на целия свят това, което ти видя в мен много преди всички останали.

И всеки път, когато вкарам гол, ще се погрижа хората да научат името ти. Ще се погрижа да не те забравят. Винаги казваше, че мога да стана по-добър от Кристиано. Ако го срещна там, задължително ще му предам поздрави от теб. И ще направя това, което предрече. Обещавам.

Още преди да имам първите си истински футболни обувки, ти повтаряше на всички наоколо:

— Брат ми ще стане най-добрият футболист в света.

Ще докажа, че си била права. Или ще дам за това всичко, което имам.

Твоят брат, Ян*

*Ян Диоманде, РБ Лайпциг, Кот д'Ивоар

По материали на "Трибуната на играчите"