Днес почти няма големи личности в българския футбол, с които да можеш да се идентифицираш. Хора с характер и его, излъчващи авторитет. Мъже, за които клубната емблема и герба на България са по важни от всичко останало. Всичко вече е на средно ниво - като качества, но и като манталитет.

Трифон Иванов тръгна от Горна Липница и стигна до върховете на световния футбол и до сърцата на феновете. Стана футболист номер 1 на България за 1996г., три пъти шампион с ЦСКА, шампион на Австрия с Рапид Виена и бронзов медалист от САЩ 94. Безброй хора изказаха съболезнованията си, защото така и трябва. Малко са личностите в публичното пространство като него, които заслужават безусловно уважение и признание. Заради постиженията на терена, но и заради човекът Трифон Иванов.

Истината е, че той е един от малкото спортисти, които се различават по поведението си на игрището и в живота. Има неписан закон, който гласи, че ако искаш да разбереш що за човек е някой, просто трябва да го включиш в спортна игра. Така виждаш как реагира при различни обстоятелства - какво прави, когато печели или губи, амбицира ли се или се отказва, играе ли в духа на феърплея или не, подхожда ли егоистично или предпочита да играе отборно. Все сходни с живота ситуации.

Личността Трифон Иванов обаче се различаваше от футболиста Трифон Иванов. На терена той винаги е действал безкомпромисно и не е имало нещо, което да го трогне. Шпагатите му са застигали и най-бързоногите и технични футболисти. Винаги е бил лош и свиреп, като същински гладиатор. Биткаджия, сериен убиец на нападатели и "звяр от горите тилилейски", както го наричаше Наско Сираков заради дългата коса на Туньо.

Извън бойното поле Трифон винаги е бил просто един мъж с огромно и добро сърце. Човек на честта, който никога не е спестявал истината, дори под формата на шега понякога. Неподправеното му чувство за хумор и начина, по който се самоиронизира са незабравими. За себе си винаги е казвал, че "железният Трифон винаги първо се допитва до сърцето си, после до ума си, а накрая прави това, което му каже жена му Валя".

През 2002г., когато Трифон Иванов гостува в Шоуто на Слави, го питат как е успял да вкара онова страховитото воле във вратата на Уелс. "Балъков центрира, аз поглеждам в кой ъгъл е вратаря.... затварям очите и ритам!" отговаря той. В Нюшател Ксамакс играе с Петър Александров, а треньор на отбора е Жилбер Грес, който е известен с това, че е държал на желязната дисциплина, а освен това никак не е долюбвал Трифон Иванов. Александров разказа как Трифон е приспивал вечер децата си, като ги е плашел, че ако не отидат по леглата, ще им доведе Жилбер Грес. Съвсем близо е и до трансфер в Барселона, но ръководните органи на Бетис, където играе по времето, когато е свързван с Барса, не позволяват трансфера да се стане факт. Какво ли щеше да се случи, ако две луди български глави, каквито са той и Христо Стоичков, се бяха събрали в Каталуния? Всъщност, отговор на този въпрос има и го дава именно Трифон Иванов с неподправения си хумор - "Можеше да станем европейски шампиони два пъти... а можеше и да изпаднем!".

Всички ще го помнят като символа на мъжество и дух на терена, като боец и пример за подражание. Но и като онова момче от Горна Липница, готово да помогне на всеки. Онзи добряк, който остана неопетнен до края.

Първият герой от Пеневата чета вече го няма обаче. Отидоха си и футболиста и личността Трифон Иванов, но никога няма да бъдат забравени. За погребението в сряда отборът, който от пълна нула, както го наричаха вестниците след загубата от Нигерия на САЩ 94, стана с етикет "национални герои", се събира отново. През годините играчите на Стратега от Мировяне имаха много пререкания помежду си. От дребни караници до чиста доза неприязън. Но истинските мъже умеят да си прощават. Футболът ги събра, а после ги раздели. Сега трябва да са заедно отново, заради духа на онзи славен отбор, заради Трифон. В сряда Пеневата чета отново се събира, защото са това, което са, когато са заедно. Поводът не е добър, но животът така пожела - орисани да са заедно... докато смъртта ги раздели.

БОРИСЛАВ ОРЛИНОВ