Във връзка с 15-годишнината от четвъртото място на световното първенство в Щатите, през юни 2009 г. Димитър Пенев дава интервю пред вестник “24 часа". Специалистът, родом от столичното село Мировяне, печели приза за Треньор №1 на XX век у нас заради достигането на полуфинал на Мондиал 1994 г.

– Четвъртото място в света не донесе ли повече негативи за футбола ни? В него влязоха всякакви хора, някои без дори да имат понятие за какво става въпрос.
– Напротив. Това са най-радостните мигове от живота ми. Няма да забравя лицата на хората, когато се върнахме. Колкото до футбола, те проблемите не са оттогава. Те са от 30 години. Всеки опитва да си играе някаква игричка на дребно. Вижте само например кои ходят делегати на мачовете. Хора, които през живота си не са ритали топката. Или пък работата в школите. Трима работят, а останалите се чудят как да приберат някой лев от родителите. Едни отбори са се впили дълбоко във футбола и не дават на другите да припарят до първото място. Действа се задкулисно, направо мафиотски. Това няма нищо общо с успеха ни в САЩ. Боби Михайлов е прекрасно момче, но прекалено много се доверява на хората около себе си и оттам идват проблемите. Но за тази тема ми трябва може би една година. Четвъртото място остава нещо прекрасно за българския футбол. Можеше да го използваме по по-добър начин. Но за това, че не го направихме сме си виновни само ние. И не трябва да търсим вината в този или онзи.
 
– Трудности имаше и тогава.

– Никога един успех не може да дойде лесно. Той идва трудно. Спомням си, бяхме се събрали на един мач в Сливен и след 15 минути в съблекалнята Бойко Борисов се обърна към мен и ми каза: Как си ги изтърпял тези толкова време? На мен за 15 минути ми се поду главата!
 
– Как наистина се прави толкова силен отбор от различни индивидуалности?
– С прямота. Към всеки. Никога не съм криел нещо от тях. Защото бяха много силни футболисти. Един Данчо Лечков постоянно ме молеше да се скатае на тренировките, а след това се раздаваше до последно на терена. Винаги съм имал проблем с левскарите например. Спомняте си, че осем от тях искаха да бойкотират, ако аз съм треньор. Още пазя декларацията им. След това ме уволниха зад гърба ми. След това левскарите се обявиха против Ники Илиев. А той бе готов и трябваше да играе с Трифон пред Боби. Вдясно Хубчев, а от другата страна – Цанко. Тогава си спомням, че ги викнах последователно в апартамента си. Първо тези, които бяха срещу него, а след това самия Ники. И на излизане се сблъскаха. И директно му казах кой не иска той да играе. Така приключи и тази криза. Иначе щяхме да сме още по-добър отбор от това, което показахме в САЩ.
 
– Как се стигна до уволнението ви?
– Всичко по този проблем вече е ясно. Но мен ме оставете. Те искаха да върнат Стоичков обратно в България заради обувките преди началото на първенството и договора ни с “Адидас". Вече Христо Йосифов бе прибрал паспорта му и го пратиха от първата седалка на четвъртата в автобуса. Едва го спряхме тогава да не ги набие. Пък и той не ги обичаше много, защото навремето точно Ботев го отхвърля и отива в Хеброс.
 
– А с вас какво се получи?
– Георги Василев вече бе готов да поеме отбора. Всичко бе заради тези 400 000 марки, които Вальо Михов не успя да намери за премиите, и броженията на играчите заради това. Това го използваха брокерите от Пловдив и го купиха. След това купиха Боби, Наско и Искренов за Ботев. Всичко това стана преди световното. Тогава беше голяма драма. Ходихме при кого ли не. Чак до финансовия министър стигнахме. И ударихме на камък. И Васил Божков молихме, и Илия Павлов. Положението бе просто на ръба да се провали всичко. Вече бяха при мен в резиденцията, когато се появи генерал Владимиров от НСО и им каза, че аз съм държавен треньор и първо трябва да минат през държавата, за да ме сменят. И ми се размина. За няколко часа обаче бях сменен, пък и други играчи трябваше да се появят в състава. Нали освободих точно четирима от техните преди първенството – Попов, Видолов. Но на мен такава ми е била съдбата, да ме сменят преди голямо първенство. Преди европейското в Англия в Кипър Батето и Вуцов вече бяха подписали договора с Христо Бонев и го направиха треньор на Локо (Сф), за да изчака. Такива са рисковете на професията.
 
– Значи трудно сте се разбирали с ръководството в Щатите.
– Аз почти не им говорех. Пък и първоначално с нас бяха Атанас Пържелов, Тодор Колев и един професор от Велико Търново. Те дойдоха по-късно. Чак след мача с Германия си проговорихме и започнахме да работим. Резервите си изкараха доста добре около адвокат Радичев. Те изкараха повече пари от титулярите. Като дневни, разбира се. Плащаха им се купони. Доста ваши колеги също намазаха тогава. Аз бях разделил отбора на две – титулярите плюс още няколко човека като Ивайло Йорданов, Бончо Генчев, Дани Боримиров. Останалите с Мишо Бъчваров тренираха на друго място и пируваха с Радичев. Но в крайна сметка всичко приключи с успех. Имаше и хора, които много помогнаха за него.
 
– Кои?
– Шевкет Чападжиев например. С него ни свърза президентът Желю Желев. Брат му пък ни осигури лагер в Остин, където играхме и контроли срещу студентски отбори и след това срещу “Гуадалахара". Спомням си, че всички получихме по една грамота от губернаторката на Тексас, че имаме право да си купим имот там. Май обаче забравих да си купя. Имаше един щангист от Пазарджик – Ангел, който бе приятел на Мишо Бъчваров. Той имаше фитнес с всички уреди и апаратура за изследване. И бе притеснен от физическата ни форма. А аз го успокоих, че с течение на времето ще се разгърнем. В България бе млада демокрация, всички ни дърпаха за помощ. Нямаше един спокоен момент за отбора. Заради това ходихме и до Германия. И така се получи. С всеки ден ставахме все по-добри.
 
– А защо толкова рано тръгнахме към световното?
– Заради германците. Тогава Мишо Касабов ни уреди среща с техния щаб покрай Егидиус Браун. Те бяха изчислили всичко. Най-важното нещо за аклиматизацията бе колкото часа си пътувал, толкова дни преди първия мач да си там. Говорих няколко пъти с Берти Фогтс. Без да знаем, че по-късно ще се изправим един срещу друг. Заради това и тръгнахме за Остин. Бяхме в един щат, защото мачовете ни почваха в Далас. Срещу “Гуадалахара" направихме страхотен мач. Показахме наистина, че сме отбор. Още тогава повярвах, че ако имаме малко късмет, можем да постигнем много на световното.
 
– След 15 години обаче сме далеч от световно.
– Всичко е заради занемарената работа с младите. Вие спомняте ли си какъв отбор имахме тогава? Всички играеха във водещи европейски отбори, а не такива от по-слабите страни. И бяхме без Любо, който се разболя точно преди световното. А защо се забравя точно този факт? С него бяхме една класа отгоре. Преди това обаче те бяха играли и на световно за младежи, което днес е химера.