Красимир Коев е един от най-безкомпромисните защитници от 80-те години. С Левски пет пъти става шампион на страната и четири пъти вдига купата на България. В топ 20 е в историята на клуба по брой изиграни мачове. А в кариерата си носи екипите още на Славия, Доростол, Черно море и Септември. За националния ни тим записва 8 срещи. Представяме ви негово интервю пред Красимир Минев и Владимир Памуков за предаването "Код Спорт" от 2019 година.

Здравей, Краси! Какво прави сега един петкратен шампион на България и четирикратен носител на купата на страната?

- Работя в една много сериозна фирма и съм много доволен. Работя там, откакто завърших с футбола. В частния бизнес съм. Това ме прави щастлив, а като играех футбол, не съм се и замислял, че има и други странични неща, които трябва да се правят в живота. Много съм доволен, защото научих нови неща, имаше предизвикателство и ми е много приятно в момента.

Защо предпочете да си далеч от спорта?

- Аз не съм го предпочел, така се случи в живота. Когато завърших футболната си кариера и реших да се откажа, в един момент се обърнах наляво и надясно. Около мен имаше много приятели, когато бях шампион. Но се оказа, че нямам чак толкова много приятели, които да продължат и да ми помогнат с нещо в живота след това. Така се получиха нещата, че един-единствен човек от тази фирма, в която работя в момента, ми подаде ръка. Поиска три месеца да направя обучение на английски и три месеца по компютърна грамотност и нататък ме пое и в работата, която работя и до днес.

През коя година се случи това?

- През 1996 г., веднага след като вкарахме Септември в "А" група. Не можах да се разбера да продължа да играя, а бях капитан на отбора. Така се получиха нещата, но не съжалявам. Макар че много ми се иска да бъда във футбола, но като гледам колко е ветровито, като че ли по-добрият вариант е това, което правя в момента.

Да поговорим за кариерата ти - кой те заведе на "Герена"?

- Никой не ме е завел. Проблемът беше, че майка ми и баща ми бяха от малък град и баща ми дойде да работи в София. Живеехме на 20 метра от стадиона. Отидох на 7 години и на 12 вече почнах. Нямаше как да не отида - съдба. Постепенно попаднах в цялата месомелачка на Левски, на юношеските, на националните отбори. Опитах се да мисля с един ход напред - понеже отзад играех последен и трябваше да обирам топките.

В онези години училищните първенства бяха изключително оспорвани. Защо се записа да учиш в 44-о и кои вече бяха лидерите на този отбор?

- 44-o училище беше на 200 метра от вкъщи и нямаше къде другаде да се отиде. Но тогава имаше един учител по трудово възпитание, който ни събираше в 12:30 часа преди училище. На асфалта правеше два отбора и започвахме да играем. Нямаше лидери, защото имаше толкова много футболисти, че трима-четирима се състезаваха за един пост. Толкова много спорт и движение имаше тогава, за разлика от днешните времена.

Гибона беше един от възпитаниците на 44-о училище.

- Много бяха, Гибона също живееше в съседство. Нямаше къде да се отиде, освен в това училище. То даде тласък на много бъдещи футболисти.

Кой беше първият ти мач в мъжкия отбор на Левски?

- Ако не се лъжа срещу Спартак (Плевен). Играхме още горе на "Раковски", когато все още съществуваше този терен и тогава по една случайност, без да искам вкарах и един гол. Понеже съм защитник и гледам да не ни вкарат и ритнах топката нанякъде, а тя взе, че влезе. Това беше първият ми мач, който бе паметен за мен.

Как те приеха в съблекалнята "старите кучета"? Даваха ли прякори?

- Искат, не искат, ни приеха. По-скоро ние си давахме на нас прякори.

Кой те кръсти "Джуджето"?

- Джуджета, магарета, свине, гибони - тези прякори си дойдоха от само себе си.

Разкажи ни за епичните битки между Левски и ЦСКА - какво ги отличаваше от тези, които наблюдаваме сега?

- По-скоро напрежението, стягането, самонавиването. Израснал си в този клуб, събличал си се под портретите на Гунди и Котков, носиш в себе си спортната злоба срещу ЦСКА още от юноша - тези неща ни стимулираха за победа. Ние си го имахме още от малки.

Но след това всички заедно ходехте по заведения.

- Задължително! Който не идваше, на другия ден беше наказан.

Кои са мачовете с екипа на Левски, които никога няма да забравиш?

- Имаше един епичен мач за купата на "Народна армия" - 3:0. Емо Спасов ги побърка тогава. Убихме ги точно на техния терен и този мач никога няма да го забравя. Както и този прословут двубой, след който ни смениха имената. Всеки, който ме види, ме пита - какъв бой стана? Нямаше никакъв бой, всичко беше предрешено преди това. Аз така си мисля поне.

Защо Иван Вуцов те слагаше десен бек? Как се чувстваше на тази позиция в националния отбор?

- Лека му пръст, Иван Вуцов беше много далновиден човек. Беше ми като втори баща и залагаше на мен. Казваше ми: "Ти си германски тип футболист." Защото германците винаги се биеха за първа топка, винаги отиваха на шпагат или на по-твърда игра, по-близка игра. Може би затова залагаше на темперамента, който имаше в мен. Бърз, повратлив... Но Вуцов беше уникален човек!

Разпускаше нетрадиционно за тогавашните футболисти - ходеше повече на театър, по-изискана музика слушаше. Сега как са нещата, имаш ли време за постановки?

- Шпайдела казваше: "Имаш едно-две неща, но не знам футболът на кое място ти е." И аз му обяснявах, че обичам музика, да ходя по заведения. Викам: "Дай да го сложим на трето място, ако искаш..." С работата, която имам, има време, успявам. Но музиката ми остана като хоби. И до ден-днешен си слушам, търся си музика и т. н.

Сега всички футболисти са със слушалки, навремето имаше ли я тази екстра?

- Не, тогава имаше касети. В автобуса преди всеки мач тръгвахме с едно парче на Сабрина - "Бойс, бойс". Задължително се пускаше преди да тръгнем от лагера. Тогава аз бях диджеят и беше много хубаво.


Снимка: Novsport