На 13 май, едва на 29 години, Димитър Бербатов се отказа от националния отбор. Това няма как да не развълнува духовете в България и да не си задаваме въпроса: „Защо го направи?". Защото най-малката причина , която изтъкна е това, че е уморен, изчерпан и иска да направи път на младите. Нали е обидно все пак ако не разбрахме, че това бе елегантен начин да ни спести истинският повод. А замисли ли се някой над думите на Бербо „Ще се върна да ви оправя футбола?". Пред кореспондента на „24 часа" Найден Тодоров, Бербатов откри душата си и даде едно от най-откровените си интервюта.

Как живя в тези два месеца, в които знаеше, че приключваш с националния отбор, с химна?

- Честно да ти кажа, се чувствах спокоен. Не мислех, че ще е така. Но явно, когато човек взема правилното решение, се чувства спокоен, а не изнервен. Не губи сън. Не ми се е случвало и на мен това. Явно съм избрал правилния момент и смятам, че решението ми е правилно. Но наистина хвърлих доста мисли през тези месеци. Накрая стигнах до решението, което обявих. Надявам се хората да го уважат. Рано или късно идва край на всичко. Представях си какво ще ми липсва. Но аз химна съм го слушал 11 години. Това е доста време и не мога да съжалявам за нищо. Имам прекрасно впечатление от националния отбор, прекрасни моменти. Имахме много хубави, имахме и лоши мачове. Неща нормални за един футболист. Но няма как да не си кажа, че химнът ще ми липсва. То и обикновеният човек стои и си представя, че е на мястото на футболистите с ръка на сърцето и пее химна с целия стадион. Това е нещо, което трябва да се изпита. И аз сега, винаги когато гледам мачове на националния отбор и чувам химна, пак ще настръхвам.

Кой беше първият човек, който чу от теб окончателното ти решение - Елена или баща ти Иван? Или може би малката Деа, може пък първо на нея да си го прошепнал...

- Аз й говоря. Тя не ме разбира, ама това не ми пречи да си й приказвам (Смее се.).Така освобождавам стрес по някой път. Но в интерес на истината първите бяха баща ми и мениджърът ми (Емил Данчев - б.а.).С тях говорих първо. Търсих ги за мнение. Те си казаха техните, аз - моето. Това беше два-три месеца преди да обявя окончателното си решение. Човек накрая преценява сам. Аз просто търся мнение от най-близките и хората, които най-много разбират и са минали през това нещо - и баща ми е бил футболист, Емил Данчев е от толкова години в професионалния футбол. Консултирах се с тях и накрая стигнах до решението, което обявих.

Би ли издал поне една точка от плана си за бъдещето?

- Не, не. Няма да издавам нищо. Аз наистина обичам да се движа по план и към момента всичко върви точно както съм си го начертал. Никой не е застрахован. Винаги мога да кривна или да стане нещо неочаквано. Но се надявам, докато съм си поставил цел да играя футбол, нещата да вървят по този план. За момента всичко е, както искам.

Представи си хипотезата - Деа пораства с 5-6 годинки, мама Елена я води на стадион "Васил Левски", а там 40 000 аплодират изявите на тате Митко в последните му минути за националния отбор... Как се почувства от тази въображаема картина?

- (Смее се.) Аз не съм от много сантименталните хора, които търсят изява в последен мач, за да може хората да дойдат, да ми благодарят, да ми пляскат. Просто съм такъв човек. Може и да е неправилно. Да звучи така на някои, но аз никога няма да тръгна да търся бенефис затова, че се отказвам или съм направил нещо. Хубаво звучи. Да, така човек, като си го представи... Излизаш на националния стадион. Хората ти пляскат. Емоции, сълзи, казваш си "чао" с всички... И аз не казвам, че някой ден това няма да стане. Но на момента точно такива неща не съм си мислил.

Поне на "Олд Трафорд" може ли да я видим Деа, метната върху раменете ти, както направи Уейн Руни след последния ви мач за сезона?

- Аз такива неща не обичам. Никога не съм ги разбирал. Да, приятно е да изкараш детето да сподели радостта с теб, но аз не влизам в тази категория хора.

Чакаме края на своеобразната трилогия в блога ти. За последно писа там на 16 март. Да не би тежките мисли за отказването да ти отнеха музата?

-(Смее се.).То едно ли, две неща ли са ми на главата. Някой път нещо трябва да те провокира, за да започнеш да пишеш. Ти много добре го знаеш. Друг път видиш нещо, сетиш се нещо и ти идва отвътре. Може би чакам подходящия момент. Може би трябва да изпитам нещо, свързано със семейството ми или приятелите ми. И тогава ще го направя. Аз го правя за удоволствие. Сайтът си е мой, блогът си е мой, нямам поставена дата или час. когато желая - тогава.

Анонсира, че след "Мразещите" и "Приятели и поддръжници" финалът ще е на тема "Моето семейство". Да не би това отказване, за да не вкарваш стрес в семейството си, да е прелюдия към изповедта "Елена, Деа, татко, мамо, брат ми, никога няма да поставя нещо над вас, дори и футбола"?

- Ама те си го знаят. Не е нужно да го пиша, за да го разберат. Дори и да не си ги казваме толкова често тези неща, аз съм сигурен, че с жестовете и с вниманието, което отделям, най-близките до мен хора чувстват, че е така. Защо пиша тогава ли? Аз съм артистична натура. Защо да не се пробвам в различни сфери. Знаеш ли кое ще ти се удава.

В обръщението си към приятелите споменаваш мигове, в които сте събирали трохи, за да си направите филия, и когато сте плакали заедно. От известно време сякаш те смятат за нечовек - не плачеш, нямаш проблеми... Какво разплаква Димитър Бербатов?

- Теб какво те разплаква? Нещата, които те разплакват теб съм 100 процента сигурен, че ме разплакват и мен. Аз стоя, гледам филм и ако е тъжен, нормално е да пусна някоя сълза. Ако съм сам, разбира се (смее се.).Защото мъжете обичаме да се правим на големи мъже - колко сме силни и непробиваеми. Но знаем, че всеки си поплаква на някой филм. Или пък, ако имаш проблеми със семейството си. Всеки има чувства. Никой не е от камък. И аз си ги споделям. Плакал съм преди две-три седмици. Нормално е. Пак ще ти повторя - за каквото плачеш ти, за това плача и аз.

Ако бъдеш честен, пусна ли поне една сълза и за националния отбор?

- Да не мислиш, че ми е много лесно. Ей така... (Щрака с пръсти.) Национален отбор - голяма работа... Аз продължавам вътрешно да си тъжа за това мое решение, но трябваше да се направи. Не съм радостен от този момент, но тежките решения също трябва да се вземат. Седял съм вкъщи. Мислил съм го, премислял съм го. Натъжило ме е, че трябва да го направя, но това е положението.

А кога в миналото са ти трябвали най-много трохи, за да събереш една филия?

- Толкова такива моменти сме имали... Всичко това ще излезе в бъдещата ми книга, която пиша. Какви моменти само. С момчетата, които сега са в съседната стая - Тошко Кючуков, Косьо Мирчев, Сашо Томаш... Какви спомени имаме от ЦСКА. Тъй като те са по-големи от мен, тогава ме взеха под крилото си. Тогава пък бяхме много близки с Пепи Златинов, особено с него. Двамата с него тогава ходехме да ядем наденица с боб. Търсили сме да ни дадат стотинки, за да си плащаме. Обаче пък сме били щастливи. И никога не сме казали: "Защо този има?" Имали сме мечти и сме се опитвали да ги постигнем. Едни успяха, други - не.

Колко процента от българите мислиш, че ти завиждат за сегашното положение и смятат злобно колко прави 4 по стотина хиляди паунда, за да изчислят месечната ти заплата?

- Ето, аз съм бил в положението, в което сме събирали трохи, правили сме си нещо за хапване, стояли сме гладни... Тогава е имало хора с много повече пари от мен. Обаче нито за миг не съм си мислил колко му прави заплатата на този или колко взема онзи. Или пък защо този получава толкова, а аз - еди-колко си. Не. Имал съм си план и съм си казвал: "Сега съм тук, но някой ден искам да стигна, където е стигнал даден човек, който е бил някой навремето." Не съм се стремял към това, защото този човек е имал пари. Имал е, защото го е направил. Имал е акъл в главата, качества и го е постигнал. Аз съм мислил по този начин и ето че в момента съм на това ниво, че мога да си позволя каквото си поискам. Но съм го постигнал не със злоба и завист и да кроя планове зад гърба - как да прецакам някого или нещо да открадна. Не. С работа, с помощ от най-близките ми хора и с късмет, който трябва да имаш задължително. Другото е работа, работа, работа и талант. Аз съм футболист все пак. Не съм нито инженер, нито доктор. Моята професия не е една от най-сложните, но не е и от най-лесните.

При сбогуването с националния отмина темата за злобата и завистта с присъщата ти елегантност. Ще приема думите ти, че това са малки фактори за решението ти. И все пак - би ли разкрил някой конкретен малък, злобен фактор, който те е жегнал, наранил, обидил, подтикнал да мислиш повече за отказването?

- Те като се съберат малките фактори, и става един голям фактор, който те подтиква да вземеш някакво решение. И то като се насъбере - вземаш крайното, неподлежащо на промяна решение. Злобата и завистта са немного големи фактори, защото ги има навсякъде по света, не само в България. Аз чувам от мои познати хора, не много близки приятели, които ходят насам-натам и всеки казва: "Ей, българинът е най-завистливият човек в цял свят. Най-злобният." Обаче мисля, че не е точно така. Да, има и такива хора, но може би пък обстоятелствата в държавата са ги накарали да бъдат такива, това, че нямаме пари, нямаме работни места. Знам ли. Не мога да се поставя на тяхно място, за да коментирам. Но е факт, че колкото по-нагоре отиваш, толкова повече започваш да чувстваш тежест на гърба си заради това, че има хора, които злобеят и завиждат. Но това е факт от живота. Аз не мога да се сърдя. Но се опитвам да не ги виждам тези хора. Мисля, че те го знаят. Нито ги познавам, нито имам такива около мен. Не мога да допусна такива край мен и да контактувам с такива хора.

Ако ти е писнало от лъжи и манипулации, кога най-рано мога да ти се обадя, за да ни оправиш футбола?

- (Смее се.) Както ти казах, аз се движа по план. И всичко си е с времето. Никога не знаеш какво ще стане. Аз съм футболен човек и ще си остана във футбола. Аз няма да стана лекар. Моята цел, както виждаш, е да се опитвам да помагам на децата. Което пък, от една страна, ми дава мост към това, което мога да върша някой ден - пак да помагам, но от друга гледна точка. Пак мога да имам бюро, ето като това (удря по плота),но да се занимавам със съвсем други неща. Така съм си преценил нещата и си мисля, че вървя по прав път към една голяма цел, която ще дойде в бъдеще.

По думите ти съдя, че са опитвали да те манипулират, но не са успели. Така ли е?

- Те много хора се опитват и си мислят: "Абе тоя е футболист, значи е балък." Обаче пичовете не знаят, че от футболист до футболист има много голяма разлика. Аз какво ли не съм видял, какво ли не съм усетил. И много трудно при мен могат да минат такива работи. Да ме манипулира някой, да тръгне да ме лъже - няма шанс.

Гледаш ли български мачове по телевизията?

- Гледам някой път, случва се. Гледам, но не виждам нищо. Това е лошото. Разбира се, има много талантливи наши момчета, но при тази наша действителност... При тези терени, на които играят, при топките, с които играят... Не може уредите, с които си вадиш хляба, да са такива - като ритнеш топката, да те боли кракът или като стъпиш на терена, да потъваш надолу. Убива ти желанието и за игра, и за всичко.

Смешно и мутренско ли ти изглежда нашето първенство - единият гранд прати 3 от звездите си за зелен хайвер в Казан преди вечното дерби, а хора от по-любимия ти гранд биха играчи от клуба в кръчма?

- И смешно, и мутренско. То върви и в двете посоки. Обаче кой е виновен за тази работа. Сигурен съм, че и ти, като се събереш с приятели, и много други хора в България, като се съберат с приятели - всеки се опитва да намери отговор. И всеки казва нещо - този е виновен, онзи е виновен. Знам ли и аз? Не съм запознат много с тези неща, но в бъдеще мисля да се запозная отблизо.

Колко е далечна оправията за българския футбол, трябва да чакаме бъдещето, за което ти говориш ли?

- Лошото е да не стане така, че някой ден, както си гледаме футбол, и да го спрат. Да нямаме футбол изобщо. Чувам такива мнения, че вместо на по-добре, става от лошо по-лошо.

Тоест има притеснение, че докато ти дойде времето, може да няма какво да оправяш?

- Точно. Или пък може би трябва да се стигне най-долу, за да може да се върви нагоре. Много мнения, много отговори на тези въпроси, но някой наистина трябва да се заеме. Защото моето време в националния отбор мина, други момчета след време с наближаване на годините ще се откажат. И след това трябва да търсим от извора. Но ако той е пресъхнал, няма как да стане.

Колко време ще ти трябва да се подготвиш за това, което анонсира?

- Това е нещо, за което е още рано. Правя си план за действие и обичам нещата ми да вървят по него. В момента съм активен футболист и съсредоточен единствено върху футбола, но това не ми пречи да уча, да се информирам как стават нещата. Защото в бъдеще може и да ми потрябват. Може би това ми е помогнало, че живея много време извън България и мисленето ми се е променило. Няма как да е друго яче. Знам, че ще е трудно да дойде човек от чужбина и да иска да вкара това, което е видял, и да промени изведнъж (щраква с пръсти)нещата. Няма как да стане. Ако нямаш съмишленици, ще ти е изключително трудно. Но пък може би трябва точно един човек, който да опита да направи промяната. Вярвам, че това може да запали и други.

НИКОЛАЙ ГАВАЗОВ