Виктор Гьокереш сякаш живее две напълно различни футболни реалности. В едната е неудържимият голмайстор на Швеция – нападател, който превръща почти всяко свое участие в заплаха за противниковата врата. В другата е футболистът на Арсенал, който все по-често изглежда като чуждо тяло в атаката на Микел Артета, остава на пейката и вече предизвиква въпроси дали изобщо е правилният човек за системата на лондончани.

Контрастът е толкова огромен, че понякога изглежда сякаш говорим за двама различни футболисти.

С фланелката на Швеция Гьокереш отново показа защо около името му имаше толкова голямо вълнение. Голът му срещу Румъния беше четвъртият му в четири мача, а нападателят се разписа във всяка среща от продължителния международен прозорец. Така той вече има 25 попадения за националния отбор и се изкачи до 11-ото място сред най-добрите реализатори в историята на Швеция.

Това не е просто добра статистика. Това е доказателство за забележителна ефективност.

По съотношението между голове и изиграни минути Гьокереш отстъпва само на двама шведски футболисти в историята – и двамата родени преди началото на Втората световна война. За играч, който едва навлиза в най-зрелия етап от кариерата си, подобно постижение говори достатъчно.

И точно тук започва мистерията.

Как може футболист, който изглежда толкова безмилостен с националната фланелка, да бъде толкова неубедителен в един от най-богатите и силни клубове в света?

Феновете на Арсенал вече почти могат да се пошегуват, че Гьокереш има таен брат близнак. Единият носи синьо-жълтата фланелка и бележи. Другият облича екипа на Арсенал и сякаш губи най-силните си оръжия.

Последният гол на шведа за лондончани дойде срещу Фулъм през май. След него последва серия от 10 поредни мача без гол или асистенция. Това вече не е просто временен спад. Това е период, който неизбежно кара треньора да задава въпроси.

И Микел Артета ги задава.

През втората половина на миналия сезон испанецът все по-често предпочиташе Кай Хаверц пред Гьокереш, въпреки че шведът формално оставаше най-добрият реализатор на Арсенал. Проблемът очевидно не се свежда само до завършващия удар. Става дума и за взаимодействието му със съотборниците, движението му в позиционната структура и способността му да участва в начина, по който Артета иска неговият отбор да атакува.

Настоящият сезон започна по същия начин.

Гьокереш остана резерва, а отношението на Артета към него ясно личеше от факта, че нападателят не получи нито минута във Висшата лига до третия кръг. Дори тогава той се появи за едва 12 минути. В началото на кампанията стартовите му възможности бяха концентрирани основно в мачовете за купите.

За футболист с неговата репутация това е тревожен сигнал.

Но може би най-голямата грешка би била да се заключи, че Гьокереш просто не е достатъчно добър за Арсенал.

Защото Швеция показва нещо различно.

При националния отбор нападателят получава среда, в която неговите най-силни качества могат да бъдат използвани по много по-директен начин. Греъм Потър разполага с още един нападател от световна класа в лицето на Александер Исак и именно това му позволява да изгради система, която освобождава Гьокереш от част от задачите, които иначе би трябвало да изпълнява сам.

Двамата действат в класическа схема 4-4-2. Исак често се връща по-дълбоко, участва в изграждането на атаките и свързва отделните линии. Това позволява на Гьокереш да остане по-близо до последната третина и да се концентрира върху най-силното си оръжие – атакуването на пространството и завършването.

Това е Гьокереш в най-чистия му вид.

Не футболистът, който трябва да бъде едновременно плеймейкър, свързващ нападател, пресиращ играч и човекът, който да завършва атаката.

А нападателят, който трябва да бъде намерен.

И когато бъде намерен, обикновено наказва.

Разбира се, не трябва да се пренебрегва и нивото на съперниците. Международният футбол не предлага същата постоянна интензивност, физическа мощ и тактическа конкуренция, с която Гьокереш се сблъсква почти всяка седмица във Висшата лига. Това също е част от обяснението.

Но едва ли е цялото обяснение.

Защото има още един фактор, който често се подценява – доверието.

Потър очевидно вярва безусловно на Гьокереш. Нападателят знае, че ще започне мача, знае каква е ролята му и знае, че дори да пропусне възможност, следващият мач няма автоматично да го изпрати на пейката.

В Лондон ситуацията е различна.

Арсенал е сред най-конкурентните отбори в Европа. Всеки детайл има значение. Всеки пропуск може да бъде анализиран. Всеки неуспешен мач увеличава напрежението. А когато зад теб стои огромна трансферна сума и очакването да бъдеш човекът, който ще реши проблемите на отбора в атака, доверието започва да тежи почти толкова, колкото и липсата му.

Гьокереш вече усеща това.

Но съдбата понякога отваря врата точно когато изглежда, че всичко се затваря.

Контузията на Кай Хаверц в задната част на бедрото може да даде на шведа нов шанс. Ако германецът отсъства при подновяването на първенството, Артета ще трябва отново да погледне към Гьокереш.

И тогава няма да има оправдания.

Няма да има национален отбор, различна система или по-слаб съперник.

Ще има Арсенал.

Ще има Артета.

И ще има Гьокереш.

Това може да се окаже най-важният момент за шведа от началото на престоя му в Лондон. Защото футболист като него не може безкрайно да бъде оценяван само по това, което не прави. Той трябва да получи възможност да покаже какво може да даде.

И тук се крие голямата загадка.

Може би проблемът никога не е бил в Гьокереш.

Може би проблемът е, че Арсенал все още не е намерил начина да използва футболиста, който Швеция вече отлично познава.

Гьокереш не е типичният централен нападател, който трябва да участва във всяко действие, да се връща постоянно назад и да бъде още един полузащитник в позиционната атака. Той е хищник. Неговата сила е в движението, физиката, атакуването на пространството и безмилостното завършване.

Ако бъде поставен в правилната среда, той не се нуждае от много.

Една пролука.

Един пас.

Една секунда.

И топката е във вратата.

Точно това Швеция получава от него почти автоматично. Арсенал все още чака същото.

И затова следващите мачове могат да дадат отговор не само дали Виктор Гьокереш ще се върне към головете, но и на много по-важния въпрос: дали Микел Артета ще промени начина, по който използва шведа, или ще продължи да очаква от него да се превърне във футболист, който никога не е бил.

Защото Гьокереш вече е доказал, че може да бъде машина за голове.

Сега трябва да докаже, че може да бъде такава машина и в Лондон.

А Арсенал трябва да докаже, че знае как да я включи.