Това, което се очакваше да е един обикновен понеделник, обладан от рутината на ежедневието, беше на път да се превърне в деня, в който да осъществя една своя детска мечта. Всеки футболен фен се надява да гледа поне веднъж своя тим на живо. По една или друга причина, както често става с мечтите, ние ги оставяме да прашясат, чакайки да дойде по-подходящ момент, за да ги сбъднем.

Фен съм на Челси още от времето, в което се учех да пиша и да чета. Тогава не знаех какво точно е Висша лига, кой е Роман Абрамович, кой колко трофея е спечелил, нито семейството ми ме е тласнало натам. Баща ми е привърженик на Ливърпул и както самият той с усмивка се изказва относно моите футболни предпочитания: “ти си заблуден фен на измислен отбор“. Просто така ги избрах, по детски. Още тогава се зароди и мечтата да посетя Меката на футбола и да гледам любимия отбор на живо.

Живях във Великобритания близо две години и по ирония на съдбата не успях да посетя мач от Висшата лига. Тези от вас, които са го правили или поне са опитвали, знаят, че да си намериш билет за мач на отбор от топ 6 е истинско предизвикателство.

За мой огромен късмет, животът ме е дарил с жена, която не спира да ме вдъхновява и да ме тласка да преследвам мечтите си. Да намеря смелостта да пиша спортни статии също е нейна заслуга. За рождения ми ден тя ми подари членска карта на Челси, което е и първата стъпка за сдобиването с билет за мач.

Така след няколко месеца опити, когато почти се бях отказал, успях да се добера до билет за мача Челси - Астън Вила, който се игра няколко дни по-късно. Нещо повече, успях да взема втори билет през 2 места от мен, което си беше истински късмет. Имах възможност да закупя удобни седящи места с отлична гледка към терена, но вместо това предпочетох правостоящи места, зад вратата, в легендарния Matthew Harding Stand. Домът на най-заклетите привърженици на отбора и ложата с най-страхотна атмосфера.

Така дойде събота, когато облякох ретро тениската на Челси от легендарния финал на ФА къп от 1970-та, взех една малка раница и потеглих към летището в Бургас. Към този момент единственото, което можеше да ме спре бяха закъсненията на нискотарифните авиокомпании. Полетът трябваше да кацне в 14:20 английско време, след което имах около час и половина до стадиона, в случай, че няма задръствания. Мачът беше със стартов час 17:30. За мое щастие закъснението бе минимално. На летището в Лондон граничният служител ме попита: "Каква е целта на пътуването Ви?“ – "Идвам за мача на Челси!“ -  казах аз, показвайки гордо емблемата под якето си. След като не пропусна да отбележи в колко ужасна форма се намира отборът (той използва доста нецензурен израз и видимо беше фен на друг отбор), малко след 15 часа бях на английска земя. Там ме чакаше баща ми, на когото бях повторил около 18 пъти на точно кое летище трябва да ме чака, страхувайки се нещо да не се обърка.

Едно от нещата, което прави футбола в Англия толкова вълнуващ е колко дълбоко е вкоренен той в културата на народа. Едва ли има друга страна, в която граничният полицай да не може да пропусне да се пошегува, щом става въпрос за футбол. В деня на мача около всеки стадион, без значение за коя дивизия говорим е истински празник. В радиус от 30 минути от "Стамфорд Бридж" не ти е нужна навигация, за да се ориентираш. Просто трябва да следваш сините шалчета. Пъбовете се пръскат по шевовете с щедро почерпени фенове, а по кафенетата са насядали дружелюбни пенсионери със сини шапки, които вероятно обсъждат трябва ли да бъде сменен мениджърът и коя е най-подходящата позиция за Кай Хавертц на терена.

"Стамфорд Бридж" е относително малък по капацитет стадион за стандартите на Висшата лига, но липсата на писта около него и по-късото игрище създават усещане на задушевност. Близостта с играчите е невероятна. Първото нещо, което ми направи впечатление бяха физиката и  исполинските размери на Калиду Кулибали. Едно от нещата, за които не си даваме ясна сметка през телевизионните екрани е какви невероятни атлети са тези футболисти.  Стадионът се пълни буквално в последния момент, като преди това повечето привърженици се забавляват в баровете до трибуните. Хората, които запълниха местата около нас не пропуснаха да поздравят и да се здрависат с мен и баща ми. Няма да влизам в риториката на самосъжалението за това колко имаме докато стигнем западния свят, но културата на феновете несъмнено прави впечатление.

За моя огромна радост и изненада на стадиона бяха Джон Тери и Роберто Ди Матео, които в интервю съобщиха за благотворителен мач, в който ще участват. Реакцията от трибуните беше невероятна, а секунди по-късно се оказах под син транспарант, който имах чувството, че няма край. Ще ви направи впечатление, че няма да коментирам самия мач и спортно-техническата част. Това не е защото Челси загуби с 2:0, а защото за мен нямаше значение какъв е крайният резултат. Да, Енцо Фернандес и Рийс Джеймс са още по-впечатляващи на живо, Канте не спира да преследва противниците като малка досадна пчеличка, а Емилиано Буендия, по мое мнение, е един от най-подценяваните играчи на Астън Вила. Лекотата, с която всички 22-ма боравят с топката и тактическата им грамотност е феноменална и е трудно да бъде описана.

По-интересни са детайлите, които може да усетиш само ако си на стадиона. След гола на Оли Уоткинс за 1:0, над Стамфорд Бридж се надвеси черен облак, но не от тези, с които са свикнали жителите на Лондон. Усетих отчаянието в публиката. Напрежението беше смразяващо, а погледите на хората около мен гледаха все по-често към скамейката, но не за да видят кой може да влезе в игра, а към мениджъра Греъм Потър. При играчите нещата не изглеждаха така, Челси атакуваше, но не успяваше да вкара положенията си. Ситуация, която изнервяше дори баща ми – фена на Ливърпул.

В 55-тата минута Джон Макгин подписа прекратяването на договора на Греъм Потър. Разбира се, никой не знаеше това към този момент. 2:0 за Астън Вила. Погледите към скамейката преминаха в скандирания и обиди. Признавам, че аз съм привърженик на Греъм Потър и смятам, че освобождаването му е грешка и бях изненадан от цялата негативна енергия, която се изсипа към него. В края на мача част от феновете започнаха да си тръгват, без да пропуснат да покажат определен пръст на ръката си към скамейката. Ние, разбира се останахме до края. По това време вече се чуваше само гостуващата публика от Бирмингам. Тогава си обясних реакцията на феновете. Те изпитваха това огорчение почти всяка седмица през последните месеци. Обясних си и сковаността във футболистите. Докато не си там, не можеш напълно да се потопиш в атмосферата и да усетиш настроенията на играчи, фенове и треньорски щаб. Липсва самочувствие в играчите. Липсват и лидери като Джон Тери.

Въпреки всичко, това ще остане един от най-топлите спомени в моето сърце. Да, ако Челси беше спечелил този мач, вероятно статията щеше да е доста по-различна. Вероятно и Греъм Потър нямаше да е без работа. В крайна сметка, разочарованията са там, за да осветят радостните моменти. Това е и удоволствието да си фен. Да минаваш през паденията, за да оцениш възходите. Футболът дава надежда, а всеки следващ мач е възможност за по-добро представяне. Така е и в живота. Всеки ден е възможност да сбъднем мечтите си.

ХРИСТО ХРИСТОВ